не бе станало още по-горещо, вече беше облекчение.
От посещението на Зарутер бяха минали три дни и досега Франке не бе използвал възможността да се разправи окончателно с Варщайн. Даже напротив — миналата вечер се показа изключително благоразположен и с помирителен тон го покани на бира в столовата. Когато ставаше въпрос за Франке, Варщайн гледаше на нещата от позицията на Омир — ставаше много недоверчив, особено когато му предлагаха подаръци. Въпреки това започваше да се пита дали Франке поне отчасти не беше прав. След кавгата им и разговора с отшелника бе твърдо убеден, че ще се случи нещо ужасно. Но не се случи нищо — нито Земята се разтвори да ги погълне, нито небето се стовари върху главите им.
Варщайн замижа от слънцето, когато излезе от бараката. Беше обед и беше гладен. Чувстваше се и приятно уморен. Бе станал много рано, дойде на работа и доста напредна. Сега предвкусваше един приятен половин час обедна почивка. Изненада се колко ярко светеше слънцето. Небето и въздухът над планината изглеждаха много по-ясни от друг път и погледът стигаше надалеч. Освен това навън бе по-приятно от вътре в помещението. В бараката за постоянната температура се грижеше климатична инсталация (доставена заради скъпите компютри, а не да облекчава работата на хората). Тук навън тази работа вършеше вятърът и беше много по-приятно.
Извади тъмните очила от престилката си, сложи ги и погледна нагоре. Някъде далече се чу грохотът на гръмотевица, но небето над планината бе ясно. Точно пред него се виждаха няколко купести облаци, но от буря нямаше и следа.
Докато прекосяваше мястото пред боядисаната в бяло сграда, където се намираше столовата, далечният трясък се повтори. Сега се чу по-силно, но Варщайн знаеше, че градски човек като него лесно се объркваше от акустиката и че всъщност бурята сигурно е на километри оттук. Вероятността да достигне до планината, преди да е изчерпала силата си, беше малка. А и не беше много сигурен дали му се искаше така внезапно да замени задуха на отминалите дни с лятна буря. Бе преживял само един-единствен път буря в планината и макар че беше преди цели две години, никак не му се искаше да се повтори. Тогава си мислеше, че идва краят на света.
Подреди се на опашката за храна и видя Хартман. След неприятната случка с Франке не бе говорил с него. Не защото Хартман го отбягваше, а защото след последния инцидент мерките за сигурност на строежа се бяха засилили още повече и той не можеше да вдигне глава от работа. И сега изглеждаше уморен и изтощен. Но когато видя Варщайн, се усмихна и след малко колебание отстъпи мястото си, което беше доста напред, и дойде отзад при него. Той отвърна на усмивката му, но в същото време беше и малко смутен. Още го гризеше съвестта, като си спомнеше думите на Франке. Заплахата си беше съвсем сериозна. Затова не той, а Хартман подхвана разговора. От думите му разбра, че и за него споменът е доста неприятен.
— Здравейте. Значи все пак ще рискувате?
— Какво?
— Да ядете — Хартман посочи тезгяха, зад който трима запотени готвачи със светкавична бързина сипваха супа в чиниите. — Днес е петък и дават останалото от вчера.
— Мислех, че вчера беше така.
Хартман поклати глава с мъртвешка сериозност.
— Вчера даваха тези от онзи ден. Погледнато съвсем точно, днешното ядене е поне отпреди три дни. Освен ако не е още по-старо.
— Тогава да се надяваме, че поне няма да започне да оживява — отвърна Варщайн и се повдигна на пръсти, за да хвърли поглед върху яденето. Вместо това срещна гневния поглед на готвача — бяха говорили силно и мъжът явно не притежаваше особено развито чувство за хумор. Варщайн направи извинителна физиономия и отклони поглед. Вицовете за храната в стола си съществуваха от край време, откакто ги имаше и столовете, но в действителност не можеха да се оплачат. И най-добрата кухня доскучаваше, ако я опитваш три години подред.
Опашката бързо напредваше и макар че Варщайн не бе казал нищо повече, порциите и на двамата бяха доста оскъдни. Той не се оплака, а побърза да седне на едно свободно място до прозореца. Хартман се присъедини към него.
Ядяха мълчаливо, но Варщайн усещаше, че Хартман не без причина седеше на една маса с него, както и че не бе дошъл при него просто от вежливост. При създаденото положение той трябваше пръв да започне разговора. Но се чувстваше все още малко неудобно и затова обядът приключи, без да са говорили. Чак на десерта Хартман наруши неудобното и за двамата мълчание.
— Успокои ли се най-после?
— Франке ли? — Варщайн наведе поглед към малиновия крем. — Доколкото му е възможно, да. Поне така ми се струва. С него човек не може никога да бъде сигурен.
— Нас във всеки случай здраво ни тормози — дълбоко въздъхна Хартман. — След две седмици този строеж ще е по-добре охраняван от военна база. Разбрахте ли, че се опита да издейства огнестрелно оръжие с бойни патрони за патрулите с кучета?
Варщайн погледна изненадано, но явно в погледа му е имало и уплаха, защото Хартман веднага се опита да го успокои.
— Нищо не стана. В радиус от петстотин километра няма нищо, по което си заслужава да се стреля. Добре, че и властите мислят така.
— Знам една цел — каза замислено Варщайн.
Хартман се засмя.
— Ако мислите за същото, за което и аз, сам ще осигуря мунициите. Сигурно е заради жегата. — Той отново бе станал сериозен. — Проклетото време подлудява всички ни. Влизахте ли през последните дни в тунела?
Варщайн поклати глава:
— Не.
— Като в пещ е. Направо ми е жал за момчетата вътре. Никой не ги е предупреждавал, че ще трябва да работят в микровълнова печка.
— Сигурен ли сте? — попита Варщайн. — Искам да кажа, че планината не се нагрява като ламаринена колиба. Обикновено вътре е по-скоро студено. Преди две седмици влиза да провери данните от измервателните уреди и ако имаше нещо необичайно, те щяха да покажат отклонението.
— Днес сутринта бях вътре — увери го Хартман. — Сигурно имаше четиридесет градуса, така поне си мисля. Отдъхнах си, като излязох навън. Е, дано скоро завали. Крайно време е.
— Бурята едва ли ще стигне до нас — отвърна отнесено Варщайн. Бе проверил терминала на лазера само преди половин час и уредите не показаха нищо извънредно. Хартман сигурно се заблуждаваше.
— Коя буря? — попита Хартман.
— Не чухте ли гръмотевиците? — Варщайн с мъка се върна към действителността. Ще провери още веднъж с компютъра, щом се върне!
— Гръмотевици ли? Не — засмя се Хартман. — Но слушах прогнозата за времето преди половин час — цяла Швейцария се мъчи в жегата. Сигурно така ви се е счуло.
Варщайн бе сигурен, че не се е излъгал, но не си заслужаваше да се препират за такова нещо. Освен това и почивката вече свършваше, а чувстваше, че Хартман таи още нещо.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита той направо.
Хартман се поколеба, видимо изненадан и притеснен.
— Май не съм голям артист, нали?
— Не, може би аз твърде добре познавам хората. Това си беше твърде преувеличено, защото в началото доста време бе смятал Франке за мил човек. След секунда допълни: — Само не се страхувайте, и без друго съм ви задължен.
Хартман не му възрази, но и не отговори веднага, а продължаваше да потупва безалкохолната бира, която си бе взел с обяда — не за да утоли жаждата си, а само, за да спечели време и да може незабелязано да се оглежда. Масите около тях бяха заети, но мъжете бяха потънали в разговорите си. Никой не ги слушаше. Въпреки това той сниши глас почти до шепот:
— Мисля да напускам.
Варщайн не се изненада. Така, както Франке го гонеше през последните седмици и месеци, той отдавна очакваше подобно нещо.
