исках да го убивам, но той не ме послуша и помислих, че иска да ме нападне, и…
Дотук, помисли Роглер. Още секунда и ще се разплаче като малко дете.
— Вярваме ви — прекъсна го. — Не е нужно да се защитавате. Вашият колега потвърди думите ви. Действал сте правилно. Какво се случи по-нататък?
— След малко…някой ме докосна по рамото. Помислих, че е Матиас, колегата ми. Но беше… другият.
— Вторият мъж? — попита Франке.
— По-старият, да. Той… просто ме избута настрана. Не знаех какво да направя, и Матиас също. Мисля, че той вече се бе обадил за линейка, така му казах. Онзи… той докосна челото му и… каза нещо. И мъжът изведнъж стана като че ли нищо не е било. Искам да кажа, кръвта още си беше там и всички рани…беше ужасно, но… той просто стана, усмихна се и ме погледна. И… каза, че майката Земя ме обича и всички сме нейни деца и че не трябва да се страхувам от него и че е време да намеря себе си. — Младият мъж се засмя истерично. — Точно така каза!
— Този другият, по-възрастният, какво точно каза, когато докосна ранения? — попита Франке.
— Не знам. Моля ви, не мога…не мога повече. Казах ви всичко, което знам. Те просто си тръгнаха… вървяха много бавно.
— И не се опитахте да ги спрете? Нали казахте, че сигурно те са били в бижутерския магазин?
— Стига вече! — прекъсна го сърдито Роглер и махна на полицая, че може да стане и да си върви. — Можете да тръгвате. Вземете си два дни отпуск, но не казвайте на никого за случилото се.
— Момент! — протестира Франке, но Роглер повтори подканата си. Полицаят бързо стана и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и погледна Роглер, сякаш искаше да каже, че има още нещо, което не е казал. Но после погледът му попадна на Франке и той отвори със замах вратата и излезе с бързи крачки.
Роглер изчака да останат сами и подчертано бавно се обърна към Франке.
— Вие май никога не разбирате кога трябва да престанете, а?
— А вие явно не знаете кое е наистина важно — отвърна Франке с учудващо миролюбив тон. — Този човек току-що ни разказа как пред очите му един мъртвец е възкръснал, а вие просто ей-така го оставяте да си отиде вкъщи.
— Само още минута и трябваше да го нося до вкъщи — каза Роглер. — Младежът беше просто пред срив, или не сте обърнал внимание?
Франке видимо се накани да отговори рязко, но после внезапно сви рамене и дойде с бавни крачки до масата, за да седне на стола, на който преди малко седеше полицаят.
— Сигурно разбирате от тези неща повече от мен — призна си той. — Добре, имате право. Извинявам се. — Опита се да преглътне една прозявка, но не успя съвсем и докато вдигаше ръка към устата си, Роглер забеляза колко изтощен и уморен е тази сутрин. Въпреки безупречния си костюм и гладко избръснатото лице изглеждаше недоспал. В погледа му се четеше някакво объркване, което не успяваше съвсем да скрие.
— Кога за последен път спахте? — попита Роглер.
Франке не отговори.
— Какво мислите за това?
— За историята ли? — попита Франке, но Роглер продължи след кратък размисъл:
— Честно казано, и аз не знам какво да мисля. Звучи невероятно, но от друга страна…Говорих и с колегата му. Той потвърди всичко дума по дума. А и аз бях на мястото. Мъжът казва истината — имаше доста кръв по паважа. Повече, отколкото губи човек, който след това може да стане и да си тръгне. От друга страна мъртъвците не стават ей-така и хайде… тръгват си.
— Може би е бил просто в шок — размишляваше на глас Франке.
— Случва се — човек не забелязва, че е тежко ранен.
— Подобни истории често се разказват, но просто не са верни. Не и при много тежки ранявания и при такава загуба на кръв. Та дори и ако пет минути след това падне и умре.
— Значи си имаме работа с чудото на възкръсването? — усмихна се криво Франке.
— Нямам ни най-малка представа — отвърна сериозно Роглер. — И даже отказвам да мисля какво всъщност се е случило. Имаме описание на двамата и чантата с инструментите, оставена в бижутерския магазин, както и достатъчно отпечатъци от пръсти. Ще ги пипнем. Или поне този, който е още жив.
— Ами ако не успеем?
— Ако не успеем, приключвам делото и го оставям в онзи шкаф, където вече има и други. За влак, който за два часа е остарял с двеста години, например. Или за багер, който пред очите на машиниста се стопява до купчина метал.
Франке го погледна изненадано.
— Знаете за случая?
— Не съм глупак — отвърна спокойно Роглер. — Знам. Ако бяхте, нямаше да ви взема за мой асистент.
— Искате да кажете, за момче за всичко. За ролята на глупака, който изпълнява всичко, което му наредят, и не задава досадни въпроси. Франке се прозина.
— Огорчен сте и може би с право. Обещах ви да ви разкажа всичко, което знам. Май вече е време, дори и да останете разочарован.
— Така да бъде. Готовността ми за съвместна работа вече почти се изчерпва, знаете ли? Какво става, доктор Франке? Какво става?
Не очакваше отговор, но след малко Франке тихо каза:
— Не знам, Роглер. Вече не. В началото мислех, че знам, но сега… не е така. Нищо не разбирам.
— Какво не разбирате?
— Това, което се случва, което става тук. С този град и с хората тук. Вече не отговаря на моята теория — той горчиво се засмя. — Познавате ли това чувство, Роглер? Имате теория, която прекрасно съвпада с вашия проблем. Всичко е точно и само трябва да протегнете ръка, за да вземете решението, и изведнъж се случва нещо, което прави цялата ви теория на пух и прах.
— Познавам го. Вече ми се е случвало. Дори често. Защо просто не ми разкажете теорията и заедно ще помислим какво в нея не е вярно?
— Не мисля, че можете да ми помогнете — отвърна Франке, но думите му не звучаха обидно.
— А може би мога? Не съм учен като вас, но по някакъв начин нещата, които и двамата вършим, си приличат. И двамата търсим решения на проблеми, които понякога дори не познаваме.
Франке мисли дълго и доста напрегнато. После погледна часовника си и кимна с глава.
— Добре. Трябва първо да се обадя на няколко места, но ви обещавам, че днес следобед ще разговаряме. Преди това трябва да изясня две-три неща. — Той посочи телефона. — Може ли?
Роглер не разбра веднага какво искат от него, но после бързо стана.
— Разбира се. И без друго трябва да тръгвам. Трябва да посетя един човек.
Франке го погледна въпросително.
— Градският съветник ме вика — каза той с крива усмивка. — Няколко хотелиери са се оплакали, че гостите им не се чувстват добре. Явно в кметството мислят, че си нямам друга работа, освен да се грижа за благоразположението на чужденците и туристите.
Франке протегна ръка към телефона, но после я дръпна и погледна Роглер.
— Какво имате предвид с това „гостите им не се чувстват добре“?
— Не знам. Затова и трябва да отида. Но предполагам, че са онези от странното братство Харе Кришна и разни подобни. Ох, имам чувството, че всички луди са си дали среща в Аскона.
Позамисли се малко дали да не разкаже на Франке за собствения си опит с лудите, но замълча. Изпитваше неприятно чувство, когато си спомнеше за случката. Странно, беше някакво много лично усещане, за което не искаше да говори с никого. А с Франке още повече.
— Изчакайте ме отвън в коридора. Ще се обадя и ще дойда с вас.
Денят бе започнал с обещание за нещо, което до този момент не се бе случило — сутринта имаше всички изгледи да вали. Температурата беше все още над трийсет, но през деня излезе лек ветрец и хората в планината задишаха по-леко. Не беше много по-хладно от предишните дни, но само обстоятелството, че
