— Разбирам ви, но не бива да избързвате с решението. Въпреки всичко работата е добра. И парите също.
Нямаше точна представа колко получава Хартман, а и не го интересуваше особено, но всички тук получаваха повече пари от обикновено. Имаше и всякакви добавки и премии, така че повечето хора се прибираха вкъщи с двойно повече пари, отколкото биха получили за същата работа някъде другаде. Хартман сигурно не беше изключение.
— Знам. Още повече, че не съм в първа младост. Трудно е да се каже дали въобще вече мога да получа подобна работа.
— Най-лошото е зад нас — каза Варщайн. — А Франке ще се успокои.
Защо всъщност се опитваше да убеди Хартман да остане? Дълбоко в себе си усещаше, че решението му да напусне строежа е единствено правилното. Всички трябваше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо.
— Не става дума за Франке — каза Хартман.
— Така ли?
Хартман се усмихна.
— Знаете ли, господин Варщайн, в живота си съм срещал много като него, има ги навсякъде. Повярвайте ми където и да отидете, винаги ще се намери някой, който да играе като него. Е, Франке е може би малко по-неприятен от повечето, които съм срещал, но не достатъчно, за да ме стресне. Притежавам нещо, което на повечето от тях им липсва — търпение. Просто изчаквам. И в повечето случаи не трае дълго, докато се заядат, с когото не трябва или пък сами си подложат крак и паднат по нос. Причината не е във Франке. — А къде тогава? Хартман взе да очертава с пръст етикета върху бирената бутилка.
— Всичко, което става тук…страх ме е от това — каза той смутено и много тихо. — Понякога, когато ставам сутрин имам чувството, че ме дебнат, а понякога се събуждам нощем и чувствам, че отвън има нещо. — Той се изсмя нервно. — Много глупаво, нали?
— Не, в никакъв случай.
Дали да му разкаже, че и с него ставаше същото? По-добре не. В най-добрия случай ще реши, че го казва само за да го успокои.
— Бил съм на много строежи. На малки, големи, добри и лоши, но това… това тук… — Той въздъхна, надигна бутилката, видя, че е празна, и я остави. — Има нещо страшно тук. По някой път се питам дали този побъркан старец, дето живее горе на върха, не е прав.
— Съвсем прав е — отвърна Варщайн. — Но може би по друг начин. Аз също мисля, че това, което правим тук, е грешка. — Усмихна се, когато забеляза учудения поглед на Хартман. — Когато преди три години Франке ми предложи работата, смятах, че е нещо велико. Но вече не съм толкова сигурен.
В действителност за себе си вече бе решил никога повече да не се занимава с подобно нещо. Нямаше да си остави дълга коса и да се оттегли в колиба в джунглите на Амазонка, но в промишлеността имаше достатъчно други добри работи, в които имаха нужда от хора с неговите способности. Без значение как щеше да свърши тази история, едно бе научил: човек можеше да има и най-добрите намерения и пак да причини големи вреди.
— Това ли е младият учен, който часове наред ми обясняваше колко невероятен е този проект? — попита Хартман.
— Същият — призна Варщайн. — Но човек се учи от грешките си, нали? Знаете ли, ще ви направя едно предложение. Да стиснем зъби и да издържим още една година, а после да се съберем и да се опитаме да правим нещо заедно. Това си беше чиста лъжа, макар и най-добронамерена. Дори не беше много убедителна. С изключение на това, че работеха за същата фирма и имаха същия личен враг, между тях нямаше други общи неща. Когато проектът приключеше, пътищата им щяха да се разделят и Варщайн не можеше да направи нищо за Хартман, освен ако не изпаднеше нещо съвсем случайно. Но Хартман разбра добрите му намерения и се усмихна с благодарност.
— Преспете и утре помислете пак — каза Варщайн. — А после пак ще поговорим. Невинаги трябва да прибягваме до крайни мерки.
Отново се запита защо с всички средства се опитваше да отклони Хартман от намерението му. Макар че едва познаваше този мъж, изпитваше към него някакво необяснимо, абсурдно чувство на отговорност. Работата му не беше просто работа. Хартман хранеше семейство и даже той самият го каза — едва ли щеше да намери вече такава работа. Не и на неговата възраст и не и с препоръката, която Франке щеше да му даде.
Преди Хартман да отговори, отвън се чу ехото на далечен гръм. Варщайн погледна изненадано през прозореца. Докъдето стигаше погледът му, небето беше чисто и невероятно синьо.
— Какво има? — попита Хартман.
— Нищо. Но ако се бяхме хванали на бас, щях да спечеля.
— Какъв бас?
— Че ще вали. Бурята май ще дойде по-бързо, отколкото предполагах.
— Буря ли? — Хартман погледна към прозореца. — Съжалявам, но не виждам никакви признаци.
— Но не чухте ли гръмотевицата?
Сякаш, за да потвърди думите му, втори силен гръм се разнесе над планината.
— Не чувам нищо — твърдеше Хартман.
Варщайн внимателно се вгледа в лицето му да открие някакъв издайнически поглед, но събеседникът му не се шегуваше, не прикриваше никаква усмивка. Или беше отличен артист, или наистина не бе чул нищо. Ако беше така, значи и останалите в столовата бяха глухи. Варщайн бързо се огледа. Никой не поглеждаше към прозореца. Никой не прекъсна разговора си.
— Сигурно съм се заблудил… — каза той колебливо. Въобще не беше вярно. Но изведнъж не бе много сигурен, че е гръмотевица. Звукът бе прозвучал някакси…зловещо. Като ехо от нещо лошо, което се приближава.
Още не бяха подновили разговора си и вратата се отвори и Франке влезе. Бе облечен в същата бяла престилка като Варщайн и останалия технически персонал и размахваше купчина разпечатки от компютър. Усмивката върху лицето му изпълни Варщайн с неприятни предчувствия.
Беше прав. Франке ги видя отдалече и тръгна с широки крачки към тяхната маса, размахвайки листата като бойно знаме. Усмивката всъщност бе като на хищно животно, открило беззащитната си плячка близо пред себе си.
— Преча ли? — попита той, придърпа си един стол и седна, без да дочака покана или дори отговор на въпроса си.
Варщайн едва забележимо кимна с глава, а Хартман многозначително гледаше през прозореца.
— Е, почивката и без друго вече свършва — Франке сложи листата на масата пред себе си. — Надявам се, че ще ми простите последните десет минути. Имам тук няколко данни, които може би ще ви заинтересуват.
— Така ли?
— Току-що проверих отново показанията на измервателните уреди, само така, рутинно. — Издайническият блясък в очите му се засили, макар че говореше напълно безизразно.
— Ще ме извините — каза Хартман, стана и събра своите и на Варщайн чинии върху таблата и тръгна. — Дългът ме зове.
— Ето поне един, който не е глух за този вик — каза Франке и се ухили, но това не бе достатъчно да превърне хапливата забележка в шега. В следващия миг тикна листата пред Варщайн. — Страница четири. Вижте какво е измислил днес вашият безотказен лазер!
Беше излишно, помисли си Варщайн. Ако малко по-малко презираше Франке, щеше да му каже, че сам правеше злостните си забележки по-безболезнени, защото безмерно преувеличаваше. Но сега взе разпечатките с подчертана незаинтересованост и разтвори на посочената страница. Следващите секунди изминаха в абсолютно мълчание.
— Това… това не може да е вярно. Сигурно сте направил грешка.
— Не. Не твърдя, че не допускам грешки, но в този случай се убедих сам. Три пъти. — Той размаха ръце във въздуха. — Тук пише само това, което е изплюл компютърът ви. Нито повече, нито по-малко.
— Тогава значи има грешка в терминала. Това е напълно невъзможно!
