преживявал, които си съществуват. А това не значи, че заради това не вярвам в призраци или в зелени човечета от Марс.
Странно, помисли си Варщайн. За това не бе ставало дума, дори не го бе загатвал. А още по-странно може би беше, че последната част от отговора на Франке на самия него му бе неприятна. Но бе твърде развълнуван, за да се замисли по-дълго над всичко това.
— Аз…
— Вие, Варщайн — прекъсна го Франке с тон, който съвсем малко го делеше от истинско избухване и крясък, — сте на път наистина да си навлечете неприятности! — Той размахваше ръце към изхода, без да изпуска от очи Варщайн. — Навън сигурно има ранени, а може би и убити! Имам си достатъчно ядове на главата, за да слушам още един луд, който ми говори за някакво си проклятие на планината или за отмъщението на Природата! Разбрахте ли ме?
Изгледа продължително Варщайн и ако в този момент той бе приел предизвикателството, всичко щеше да се развие по друг начин, защото много добре усещаше несигурността зад престорения яд на Франке. Но Варщайн не го направи и Франке се обърна рязко и със същия остър тон подхвана Хартман:
— А вие ще правите това, което аз заповядам, и ще останете тук, докато всичко премине, ясно ли е?!
— Няма да стане — отвърна спокойно Хартман. — Можете да ме задраскате от списъка, Франке. Напускам.
Франке пребледня.
— Напускате? Не! Аз ви уволнявам, Хартман! Още сега!
— Е, поне веднъж да сме на едно мнение.
Франке преглътна, но твърдият блясък в очите на Хартман му подсказа, че е време да смени тактиката.
— Бъдете разумен, Хартман! Не можете да…
— Мога и ще го направя — прекъсна го Хартман. — Само се опитайте да ме спрете! Той се обърна и тръгна към изхода.
Но не стигна до него. Не бе направил и три крачки, когато от непрогледната тъмнина отвън се появи фигура — широкоплещеста, приведена, загърната в жълт дъждобран, чиято качулка скриваше лицето. Въпреки това, секунди преди Зарутер да свали качулката от главата си, Варщайн знаеше кой стои пред тях. Никой нормален човек не би успял да премине през този ад и да дойде дотук. Не бе никак изненадан. Някъде вътре в себе си знаеше, че старецът ще се появи.
— Не може да бъде! — промърмори Франке. — Това… Варщайн! Случайно да имате нещо общо с това?
— Не — отвърна Варщайн, както си беше в действителност. — Но не съм изненадан, че го виждам тук. Вие? — тръгна той към Зарутер, но за негова изненада старецът само бегло го погледна със странно тъжен поглед и застана срещу Франке.
— Какво търсите тук? — веднага го нападна го Франке. — Забраних ви да стъпвате на строежа!
Зарутер въобще не обърна внимание на думите му.
— Значи не ме послушахте — каза той предизвикателно. — Е, вече е твърде късно!
— Попитах ви какво търсите тук?! — Франке наистина крещеше или поне се опитваше. Но гневът и неспособността да се овладее превръщаха гласа му в истеричен писък, който бе по-скоро смешен. — Наистина имам по-важна работа за вършене, отколкото да се занимавам с банда луди!
— Вече направи твърде много — каза тихо Зарутер. — Предупредих те, но ти не пожела да чуеш. А сега всички ще носите последствията.
— Стига! Хартман, задръжте го!
Хартман не се помръдна от мястото си.
— Какво чакате?! — кресна Франке, завъртя се на тока си и за секунда съсредоточи целия си гняв върху Хартман, който стоеше насреща му с изписани върху лицето безпомощност и злорадство и наблюдаваше как лицето на Франке става ту бяло, ту червено. — Оглушахте ли? Махнете този луд от очите ми!
— Току-що ме уволнихте — каза спокойно Хартман. — Или вече забравихте?
— Моля ви! — Варщайн бързо се вмъкна между двамата и се опита да отклони вниманието на Франке върху себе си. Направи успокоителен жест и се обърна към Зарутер: — Защо дойдохте? Моля ви, ако имате да ни кажете нещо, направете го! Ще ви изслушам.
— Знам. Но на теб нямам какво да кажа. Казах ти всичко, каквото трябва да знаеш. Може би все още мога да направя нещо.
— Какво? — Варщайн забеляза с периферното си зрение, че Франке се готвеше отново да нападне Зарутер, и направи още една крачка, за да прекрати прекия зрителен контакт помежду им. — Какво става? Какво е това, Зарутер?
— Ти знаеш — отвърна загадъчно възрастният мъж и посочи Франке.
— Той също знае, дори може би по-добре от теб. Предупредих го, но знаех, че няма да ме послуша.
— Престанете, Варщайн! — изпъшка Франке. — Говори ви глупости, а вие го слушате!
— Вината сигурно не е негова — продължи Зарутер, без да обръща внимание на Франке. — Не може да мисли по друг начин, просто е такъв, какъвто е.
— Край! Стига! Няма да позволя…
Варщайн така рязко се обърна, че Франке уплашено застина по средата на думата си и отстъпи крачка назад.
— Млъкнете най-после! Ако искате и мен уволнете, но сега ще си затваряте устата и ще слушате, ясно ли е?!
Не беше сигурен дали Франке наистина бе стреснат, или не бе в състояние да осмисли тона, с който му говореше, но му беше все едно. Така или иначе той се дръпна още една крачка назад от Зарутер и не каза повече нищо.
— Е? — попита Варщайн. — Казвайте какво става? Какво е това навън? Не е обикновена буря.
— Не е — отговори тъжно Зарутер. — Вратата се отваря, и то по бързо, отколкото си представях. И е по-лошо, отколкото се страхувах.
— Искате да кажете, че… че няма да спре? — Варщайн погледна уплашено към изхода. Мракът не се бе разсеял и чувството, че нещо в него се движи, сега го връхлетя още по-силно. Нещо голямо и лошо, непринадлежащо към този свят…
— Започна се — каза Зарутер — и няма да спре, докато първичното прастаро равновесие не бъде възстановено.
Значи бях прав, помисли си Варщайн. Това, което бе сметнал за родено от хистерията му видение, бе в действителност ужасната картина на това, което ги очакваше. Бурята нямаше да престане и щеше да погълне и върха, и долината, може би и цялата страна, а може би и целия свят.
— Можете ли… може ли нещо да се направи? — попита той със заекване.
— Ще се опитам, но не знам дали ще ми стигнат силите. Вече съм стар и слаб и сам, а са нужни много. Но ще направя, каквото мога.
Той се поколеба за момент и върху лицето му пробяга някаква тъга, но Варщайн едва по-късно разбра какво значеше.
— Ако не се справя, ще трябва ти да продължиш. Вече не са останали много като теб.
— Аз?! — попита изплашено Варщайн. — Та аз дори не знам… не знам какво става, камо ли какво трябва да правя!
— Ще разбереш. Сега не мога и не бива да ти казвам повече. Само това: Ако не успея и вратата се отвори, нужни са усилията на трима, за да бъде затворена. Един, който знае, втори, който вижда, и трети, който обича. А сега ми пожелай късмет!
Зарутер се усмихна още веднъж със странната си тъжна усмивка и от нея по гърба на Варщайн преминаха ледени тръпки. После мина покрай Франке и Хартман и навлезе навътре в тунела, Франке вдигна ръка да го спре, но един поглед на Зарутер бе достатъчен да го накара да замръзне по средата на движението.
Старецът бавно продължи и докато вървеше, нещо в тунела пред него се промени. Първоначално толкова недоловимо, че Варщайн само леко усети, но не видя нищо. Нещо се промени в светлината, сякаш
