действителността се измести в посока, която въобще не съществуваше.
Едва сега разбра какво искаше да направи Зарутер. Това, което ставаше навън, не можеше да му причини нищо, също както и той не можеше нищо да промени. Затова отиваше там, където бе започнало всичко — в сърцето на планината. Там, където беше вратата. Също и Печатът, който с действията си бяха счупили.
Изведнъж ясно осъзна, че повече нямаше да го види независимо дали той щеше да успее или не.
— Не! — прошепна Варщайн. — Не правете това! Върнете се! Върнете се!
Не очакваше да бъде чут, но Зарутер наистина спря, обърна се и го погледна. Въпреки че вече бе доста далеч, усети как погледът на стареца се спря върху него, усети и посланието на този поглед. Не биваше да тръгва след него. Не сега. Каквото имаше да се свърши вътре, бе дело само на Зарутер. Дали щеше да успее или не, Варщайн не можеше нищо да направи. И не биваше, защото бе нужен след това.
Земята под краката им леко потрепери. Вятърът отвън внезапно изви с десетократно по-голяма сила, сякаш митичните сили, които го бяха освободили, усетиха опасността, която ги грозеше. Зарутер не бе стар и слаб. Беше последният от друидите, могъщ маг, дошъл да затвори пролуката между световете.
— Невероятно! — каза Хартман. — Погледнете! Там!
Имаше нещо в гласа му, което накара Варщайн да наостри слух. С мъка отдели поглед от приведената фигура на Зарутер и проследи ръката на Хартман, която сочеше нагоре към сводестия таван на тунела.
В подсиления със стомана бетон се бяха появили пукнатини. Подът все още вибрираше и макар че тласъците вече не бяха така силни, както преди минути, разрушителните сили сигурно бяха сто пъти по- силни, защото при всеки лек тласък пукнатините се разширяваха. Отгоре започнаха да падат дребни камъчета и прах и там, където допреди малко се виждаше гладък, облицован с изкуствена материя бетон, сега се разпростираше все по-гъста паяжина от пукнатини. В същото време и светлината след Зарутер се промени. Наоколо стана по-светло и въздухът сякаш пулсираше. Светлината идваше не само от лампите, тя просто струеше отвсякъде, сякаш самият въздух светеше, пронизвай от непознати енергии.
— Тунелът се руши! — извика Франке. — Навън! Да се махаме!
Викът му имаше ефекта, който можеше да се предположи — предизвика паника сред хората. Изведнъж всичко наоколо се раздвижи и хукна нанякъде, но нямаше къде да избягат. Зад тях сводът започна да се извива, сякаш отвън го натискаше гигантски юмрук. Пред тях бе стихията, която с такава първична сила връхлиташе върху Гридоне, че върхът като че ли стенеше от болка. Точно пред изхода настана блъсканица, защото първите се дърпаха пред бурята, а последните бягаха от свличащия се тунел. Таванът само по някакво чудо не бе пропаднал съвсем.
Варщайн бе повлечен от тълпата, но успя да се изскубне и в същото време забеляза, че нестабилната част на тунела се ограничаваше в право като конец пространство пред и над Зарутер. От пода до тавана се рушеше само един полукръг от тунела, а не целият тунел. Този полукръг дори не бе много широк.
Зарутер продължаваше да крачи напред и макар че се движеше бавно, с умерени, почти тържествени крачки, изглеждаше сякаш се отдалечава с невероятна бързина. Вече се виждаше само като силует в струящата отвсякъде светлина.
— Този безумец ще се убие! — извика внезапно Хартман. — Хей, вие, върнете се! Зарутер сигурно и не чу думите му, но Хартман въобще не изчака никаква реакция, а мигновено се спусна след него.
— Не! Хартман, не! — викна обезумял Варщайн.
Опита се да го хване, но ръцете му увиснаха във въздуха. Втурна се отчаяно след него, но два пъти по- старият от него мъж тичаше с неочаквана бързина. Непреставайки да крещи след Зарутер, той се носеше с огромни скокове и стигна напукания участък, още преди Варщайн да е пробягал и половината разстояние. Когато минаваше точно под пукнатините, таванът се срути. Но камъкът не се пръсна, а падна като компактна маса с невероятна сила и бързина и се заби в земята. Чак тогава скалата се пръсна на милиони части.
Срутването разтърси цялата планина. Всички бяха изхвърлени нагоре във въздуха. Пред очите на Варщайн тунелът направи гротескно двойно салто. В следващия миг видя как подът лети към лицето му. След това вече не си спомняше нищо.
— Имахте право — каза Ломан, когато Варщайн, завършил разказа си, посегна с треперещи пръсти към чашката с кафе. — Това е най-налудничавата история, която в последно време съм чувал.
— Още не съм ви разказал най-невероятната част — каза Варщайн. В момента би дал дясната си ръка за една бира, но прецени, че ситуацията не е подходяща. — Два дни по-късно измериха отсечката от входа до мястото, където таванът се срути. Бяха точно седемдесет и два метра.
Ломан явно не разбра какво искаше да каже с това, но Ангелика го погледна въпросително.
— Отсечката, която твоят лазер преди това е бил изчислил?!
— Да, с точност до сантиметър — отговори Варщайн и отпи от кафето, което бе толкова горещо, че не можеше да усети вкуса му. — Знаех си, че няма да ми повярвате.
— Кой казва, че не вярвам? — отвърна Ломан. — Не мога да преценя какво наистина се е случило тогава, не съм бил там. Но ви вярвам, че сте го преживял точно така.
Приятелски начин да ми кажеш, че ме смяташ за откачен, помисли си Варщайн. Но не можеше да се оплаче. Имайки пред обстановката, това дори надхвърляше очакванията му.
— Колко убити имаше? — попита тихо Ангелика. Чутото явно доста я бе потресло, докато Ломан даде да се разбере, че намира историята за доста вълнуваща, но иначе го засягаше толкова, колкото и прогнозата за времето през изминалата седмица. Въпреки това отговори на Ангелика.
— Петима, заедно с Хартман. Освен това много ранени и материални щети за милиони. Бурята е разрушила всичко, което не е било под скала и железобетон. — Той се ухили: — Нали добре съм се справил с домашното?
— — Защо тогава ме карате да ви разказвам отново цялата история? — попита ядосано Варщайн. Бе му струвало големи усилия да изживее отново всичко. Това беше онази част от спомените му, която бе заровил най-надълбоко и зазидал зад стена от нежелание отново да си спомня. Три години му трябваха, за да се справи с тази задача. Сега се чувстваше така изтощен, сякаш наистина бе преживял всичко отново. И усещаше, че истинският ужас тепърва ще дойде.
— До този момент бях чувал историята само от трета ръка — отвърна непоколебимо Ломан. — От съобщенията на колеги, които понякога не са много обективни. Исках да разбера вие какво ще ми разкажете. Какво стана след това? — Той отвърна на пронизващия поглед на Варщайн с безсрамна усмивка.
Като че ли това, което дотук бе поискал от него, не бе достатъчно, ами искаше да разбере и останалата част! Явно наистина беше от хората, които изпитваха удоволствие да въртят ножа в раната. Или просто беше чувствителен колкото валяк. Варщайн не знаеше кое от двете да предпочете.
— Няма много за разказване — каза той, макар че това беше по дългата част от историята. — Бях достатъчно глупав да си въобразя, че след всичко, което преживя, Франке ще се вслуша в думите ми. За съжаление не стана така. Официалната версия бе за внезапна промяна на времето, придружена от земетресение.
— И откога бурите предизвикват земетресения? — попита Ангелика.
— Може и обратното да е било — отвърна уморено Варщайн. — Вече не си спомням добре. Във всеки случай съчини някакво обяснение, което задоволяваше и медиите, и шефовете му. Нещастен случай, и толкова.
— Но той е видял всичко със собствените си очи! Останалите също са били там! — каза Ангелика.
— Видял е нещо, но вече не съм сигурен дали е било същото, което видях и аз. — По-скоро мисля, че не е искал да го види.
Варщайн бе истински учуден. Последното, което очакваше от Ломан, бе да го подкрепи. Преди Ломан да продължи, телефонът иззвъня. Варщайн леко се стресна и с ъгълчетата на очите си видя как Ангелика пребледня.
— Това е Франке — каза Ломан. Почти си изкълчи ръката, за да достигне телефона на арматурното табло и погледна поред и двамата: — Кой иска да говори с него?
— Включете високоговорителя — каза Варщайн. — Нали сме съзаклятници, които нямат тайни един от друг? Или не е така? — Той се смя, но Ангелика, за която бе предназначена шегата, не реагира. В погледа и проблясна паника. Варщайн добре я разбираше. Вчера вечерта и бе лесно да отклони предложението на
