— Проверих данните на три различни уреда — увери го Франке. — Вашата машина чудо отново прави номера, Варщайн. Сигурно иска да поправи това, което твърдеше преди половин година.
Варщайн не чуваше вече нищо. Цифрите върху хартията бяха достатъчно ясни и показваха, че Франке е прав. Преди половин година лазерът му отчете дължината на тунела на повече от един милион километра. Сега твърдеше, че е дълъг седемдесет и два метра.
Искаше да каже нещо, но не намираше думи. Ръцете му трепереха и го беше яд на себе си, че е поставен в такова положение пред Франке. Той без съмнение се радваше на ужаса в очите му и несъмнено го тълкуваше погрешно. Но и самият Варщайн не знаеше как да определи чувството. Започна да изпада в паника, макар че нямаше никаква причина за това. Апаратурата показваше грешни данни — добре, и какво от това? Защо изпадаше в ужас? Нито един компютър не е безгрешен.
— Ще проверя незабавно — каза той и понечи да стане, но Франке го спря с един жест.
— Не е нужно. Поне не веднага. Ако питате мен, можете и след това да влезете в тунела с един метър и лично да измерите, но сега искам да говоря с вас. За това тук — той потупа листа пред Варщайн.
— Какво има…
— Знаете ли колко пари и време е вложило предприятието досега във вашата революционна измервателна система?
— Много — отвърна Варщайн. Знаеше сумата до последната марка — та нали самият Франке изискваше от хората си да водят счетоводни книги най-надлежно! Но реши, че най-умното в момента е да не казва нищо повече.
— Трябва да помислим дали е разумно да инвестираме повече в този проект.
— Нали не искате от мен…
— Нищо не искам — каза натъртено Франке. — Но би трябвало да поговорим. Като учен с учен. Зная, че не можете да ме понасяте, но мисля, че за момент трябва да забравим всички лични неща. Не смятате ли, че е време да признаете, че сте се заблудил?
— До каква степен?
— Явно апаратът ви не работи добре, това и сам го знаете. Признавам си, че в началото бях впечатлен, но вече… Идеята е добра, тук мнението ми не се е променило. Но не всички добри идеи могат да бъдат осъществени на практика.
— Сякаш някакъв небесен режисьор с прекалено чувство за драматичност подслушваше разговора им, защото в същия момент се чу много силен гръм, който сякаш подчерта думите на Франке. Варщайн се стресна силно, но Франке не трепна дори с мигли.
— Ще открия защо се получава така. Може би е някоя дреболия.
— Не ме разбирате. Вашата система трябва да наблюдава целия тунел. Да ръководи и движението на влаковете, да подава сигналите…всичко, всичко. Това не е компютър, който може да работи, може и да не работи. Ако се развали или подаде грешни данни, могат да загинат хора. Това ясно ли ви е?
Варщайн се вкамени.
— Това какво е? Дипломатичен пролог към уволнението ми ли? Говореше силно и сигурно го чуха и от съседните маси, но му беше все едно. Франке можеше да му донесе разпечатките и десет минути по-късно в кабинета му, но бе дошъл тук, за да има публика за представлението си. Добре, щом иска шоу, ще го има. Варщайн внезапно изпадна в самоубийствено настроение. Нямаше какво толкова да губи. — Хайде, кажете го на глас, че ме уволнявате! — каза той предизвикателно.
— Глупости! — отвърна объркано Франке. — Вие сте способен човек и имам нужда от вас. Само премислям дали не бихме могли по-добре да използваме способностите ви, това е всичко.
Варщайн стана рязко.
— Тогава мислете на спокойствие! И като стигнете до някакъв резултат, обадете ми се. А сега ме извинете, имам още пет минути от почивката и искам да глътна малко чист въздух.
Тръгна, преди Франке да може нещо да отговори. Няколко от мъжете, чието внимание накрая бе привлечено от разговора им на висок тон, му се усмихнаха, но на него хич не му бе до смях. Ни най-малко. Може би бе спечелил този рунд по точки, но това беше победа, за която щеше да съжалява. Всъщност вече започваше да го прави.
11.
Варщайн излезе от столовата и с бързи крачки се отдалечи. Ръцете му трепереха. Срещу него идваше работник с жълта каска на главата и когато го видя, спря и учудено го изгледа. Ако искаше доказателство, че вътрешното му безпокойство е изписано на лицето му, вече го имаше. В същия момент преосмисли мнението си за личната си победа по точки. Не бе победил, по-скоро… Нещо ставаше…
Стреснато се обърна и погледна назад към върха. Гридоне се издигаше както винаги черен и величествен и нищо не личеше да се е променило, но въпреки това нищо не бе както допреди една секунда. Нещо…нещо бе станало. Нещо незабележимо, което не се усещаше. Сякаш нещата сами по себе си се бяха променили, сякаш светът се бе изместил малко встрани и бе заел друго място върху скалата на Сътворението. Имаше усещането, че гледа несполучливо монтирани кадри от филм. От действителността бе изчезнала частица от секундата — нещо твърде малко, за да бъде забелязано и твърде голямо, за да не бъде усетено. И промените продължаваха.
Варщайн нервно се огледа около себе си. Явно бе единственият, който бе забелязал нещо. Хората наоколо се занимаваха със своята си работа, машините работеха както преди, небето бе безоблачно и само от време на време прогърмяваше, но това бе доловимо само за него. Светлината се бе променила, станала бе по-твърда. Сякаш над платото имаше ивици блестящо стъкло, между които преминаваше въздухът. Сенките бяха по-тъмни от обикновено и нещо се движеше между тях и светлината в някаква част от действителността, която всъщност не би трябвало да съществува. Внезапно въздухът придоби метален вкус на мед и той като че ли го усети между пръстите си. Какво беше казал Зарутер? Светът вече няма да е такъв, какъвто беше преди. Може би никой няма да усети разликата, но той ще е толкова чужд, че вече няма да можем да живеем в него…
— Спокойно, само спокойно! Успокой се! — Варщайн изговори думите на глас и трикът подейства, макар и не за дълго. Паниката, която заплашваше да го завладее напълно, се сви и пропълзя обратно в дупката си някъде в дъното на душата му. Но не успя плътно да затвори вратата след нея. Отново щеше да се появи и тогава едва ли щеше да успее да я излъже. Трябваше да предупреди и останалите, докато още можеше да се владее.
Да ги предупреди? За какво?
Отново и този път много по-ясно забеляза колко нормално си течеше животът наоколо. Само на няколко метра от него стояха групичка мъже и оживено разговаряха. От време на време някой от тях поглеждаше в неговата посока, но веднага обръщаше глава, щом срещнеше погледа му. Отнякъде се чуваше радио. Долитаха неразбрани гласове и смях. Дизелов двигател се мъчеше да заработи. Земята под краката му трепереше. Не, дишаше — равномерно повдигане и спускане, придружено от силни въздишки, които сякаш идваха направо от главата му.
В следващия миг светкавица раздра лазурносиньото небе. Беше толкова силна, че след нея за секунда сякаш настъпи нощ.
Варщайн извика силно и вдигна ръце пред лицето си. Този път и другите я видяха. Мъжете до него подскочиха от уплаха, свиха се и вдигнаха ръце над главите си. Чуха се псувни. Приглушеният грохот, който досега само Варщайн чуваше, се стовари върху им, увеличен стократно от върховете наоколо, и земята под краката им наистина потрепери. Дизеловият двигател спря. Някъде се чу шум от счупено стъкло и от склона на върха се отдели малка каменна лавина, която разкъса част от оградата. С ъгълчетата на очите си Варщайн видя как неколцина мъже се втурнаха да се скрият на сигурно място, но не разбра дали успяха навреме да избягат от каменната маса. А след това дойде бурята.
Без да се приближава, просто изведнъж бе тук. Сивочерни планини от облаци се появиха от нищото и погълнаха небето над строителната площадка. Ужасените писъци на Варщайн бяха заглушени от страхотен продължителен гръм и секунда по-късно се спуснаха сини, прави като свещи светкавици, които, падайки върху телената ограда и електропровода, предизвикаха хиляди искри.
Почти веднага започна и да вали. Но както бурята не беше обикновена буря, така и дъждът не бе просто
