дъжд. Сякаш от небето се спусна леденостудена водна стена с такава сила и мощ, че Варщайн и другите около него се олюляха. За секунди бе мокър до кости и дори не можа да си поеме дъх. Вдигна ръце над главата, за да предпази лицето си и се опита да се ориентира. Трябваше да отиде в къщата. Дъждът плющеше с такава сила, че му беше трудно да се държи изправен на краката си. Под него вече имаше няколко сантиметра вода и започнаха да се образуват малки потоци, които не след дълго щяха да се превърнат в пълноводни реки.
Заслепен почти напълно и олюлявайки се, тръгна нанякъде. Облаците покриваха небето изцяло и отникъде не проникваше слънчева светлина. Дъждът правеше още по-трудно различаването на каквито и да било предмети наоколо. Капките се забиваха като остри игли в лицето му, а когато попаднеха в очите, изпитваше силна болка. Затова бе присвил клепачи и от сълзите погледът му се замъгляваше още повече. Земята продължаваше да се тресе. Камъните не спираха да се търкалят по склона на върха и превръщаха подножието му в смъртоносен капан. От непрекъснатите светкавици въздухът трепереше и всички движения и очертания изглеждаха изкривени и нереални, чужди. Светът се бе раздвижил в посоката, където се намираха Хаосът и Безумието.
Варщайн вървеше приведен и с клатушкаща се пиянска походка. Инстинктивно бе поел отново към столовата, която бе най-близката постройка. Бе се отдалечил само на няколко крачки, когато връхлетя бурята, но вече бе изгубил ориентация. Изведнъж се озова пред вътрешната ограда, която минаваше зад бараката със столовата, и за малко не се блъсна в нея. Това сигурно щеше да му струва живота, защото в същия миг върху телта падна синкава светкавица. Ужасен звук като с камшик блъсна тъпанчетата му. Телта пламна като жичка на електрическа крушка. Разтопен метал се разхвърча във всички посоки и макар че оградата вече не съществуваше, сини линии от чиста пукаща енергия я очертаха за секунди. Тласък от невидим юмрук отхвърли Варщайн и той падна по гръб в тревата. Вдигна ръце пред лицето си и се сви като малко дете. Около него валеше разтопен метал. Отвсякъде съскаше и святкаше. Изригваха малки гейзери от пара и няколко капки от разтопената тел го уцелиха. Извади късмет, че не попаднаха върху лицето и ръцете му, а дрехите бяха така прогизнали, че белият метал изгасна, преди да е стигнал до кожата.
През това време бурята се усилваше все повече и повече. Гръмотевиците вече се бяха слели в един- единствен непрестанен тътен, който поглъщаше всички останали звуци. Пелената на дъжда бе така плътна, че не можеше да различи нищо на един метър разстояние. Даже светкавиците, които падаха около него, приличаха само на синкави проблясъци. Някъде нещо гореше. Варщайн различаваше движещия се червен пламък, без да може да установи какво точно и къде гореше. Помисли си за Армагедон. Да, изглеждаше като Свършека на света. Ако някой ден наистина дойдеше денят на Страшния съд, сигурно така щеше да започне.
А може би вече бе започнал?
Варщайн мъчително се надигна и все още полуприведен, се опита да се ориентира. Намираше се до оградата, но не можеше да разбере наляво или надясно трябва да върви, за да стигне до тунела. Той може би беше единственото сигурно място, където можеше да се спаси от този потоп. Гореше най-малко една от бараките, но той бе сигурен, че на бурята ще са и нужни най-много пет минути, за да разруши това, което е останало пощадено от огъня. Трябваше да се добере до тунела!
Успя да се изправи и тръгна, препъвайки се. След няколко крачки се блъсна в някакъв човек, който полетя назад и падна на земята. Дъждът го скри, преди Варщайн да намери отново равновесие и да успее да му помогне. Продължи напред. Пред него изникна преобърнат автомобил, вероятно ударен от светкавица. На някои места металът се беше издул, а на мястото на колелата бяха останали само обгорели изкривени джанти. Покрай него минаха няколко души, които силно размахваха ръце. Лицата им бяха изкривени от ужас и устните се движеха, но трясъкът заглушаваше всичко. Варщайн се опита да си спомни разположението на постройките върху обекта, но не успя. Намираше се някъде между оградата и столовата, но това бе всичко, което можа да си спомни. Ако направеше само няколко крачки напред в погрешната посока, го грозеше опасността да попадне или под ударите на свличащите се камъни, или да се блъсне отново в оградата. Просто прекрасно, помисли си саркастично. Можеше свободно да избира да бъде смазан или опечен на грил. Но не можеше и да остане, където беше. Усещаше, че бурята още не бе преминала, дори, напротив — най- лошото тепърва предстоеше.
Земята отново се разтресе, този път много по-силно. Варщайн усети как под краката му нещо се раздвижи — тежко, могъщо вибриране и треперене, сякаш огромен великан се бе обърнал и бе заел друго положение.
Някакси успя да се задържи изправен и дори намери точка за ориентация — огромно жълто петно се появи за миг изпод дъжда и отново се скри. Не бе достатъчно близо, за да го различи, но въпреки това вече разбра къде точно се намираше. Жълтото чудовище бе транспортна машина, която стоеше недалеч от входа на тунела. Бе се приближил повече, отколкото смяташе. След това видя сянката отзад и предположението му се превърна в сигурност. Тъмнината пред него бе по-наситена, отколкото от другата страна — беше върхът, който поглъщаше светлината от светкавиците. Продължи напред, сложил едната ръка пред лицето си, а другата протегнал напред като слепец в непозната обстановка. Разминаваше се с хора, които се опитваха да се скрият от вилнеещата стихия, но силуетите им му изглеждаха чужди и заплашителни, а между тях се движеше нещо друго, което не бе сянка, но не бе и някаква субстанция, а нещо междинно, непринадлежащо към тази реалност, дошло от друг, непознат свят.
Това, което ставаше наоколо, не бе буря и не бе действително. Природните стихии бяха обезумели, но безумието им не бе причината, а следствието от това, което ставаше. Вратата бе отворена и тесният процеп се бе превърнал в широка пролука, през която чудовището подаваше лапите си и забиваше нокти в реалността, опитвайки се да се измъкне навън. Нещо чуждо напираше да влезе в света и то бе толкова непознато и различно, че природата с всички сили се съпротивляваше срещу присъствието му. Варщайн внезапно осъзна, че се намираха в центъра на война, на първата битка между силите на Тук и Сега и на Някога и Някъде, на Хаоса срещу Реда, битка на неведоми сили, в която щяха просто да бъдат смачкани. Трябваше да се махне, трябваше да отиде в планината. Тунелът бе най-сигурното място. А може би и там го очакваше смъртта, но в този момент бе твърдо убеден, че ако бурята продължаваше все така да се усилва, всички щяха да намерят смъртта си тук навън. А бурята наистина се усилваше.
По-късно щеше да осъзнае, че мощният сблъсък на незнайните природни стихии бе продължил само минути, но през тези минути времето сякаш бе спряло. Трябваше да направи само още десетина крачки и щеше да е на сигурно място, но имаше чувството, че се намира в кошмар, където бягаш и бягаш, но не помръдваш от мястото си.
Нещо твърдо го удари в лицето. Той извика силно, падна на колене и вдигна ръка към бузата си. Първо усети кръвта, а после се появи и тъпата пулсираща болка. Чак когато за втори път усети силна болка в рамото, разбра какво става.
Валеше град и той усещаше ударите по раменете и гърба си. Скочи, крещейки от болка, и се запрепъва напред към спасителната сянка. Ледените късове бяха с различна големина — от големи колкото топка за тенис до миниатюрни иглички, които се забиваха между пръстите в лицето и кожата му. Вече крещеше, без да спира, но вилнеещата буря заглушаваше гласа му и той самият не се чуваше. Вървеше под смъртоносната завеса от вода и лед и се молеше да не изгуби посоката. На много места по тялото му вече имаше кръв и се чувстваше, сякаш го бяха удряли с чукове. Още само две минути и щеше да умре в този ад.
Отново се препъна и се опита с гротескно движение да запази равновесие, но в този момент голямо парче град сякаш с юмрук го удари по гърба. Той се просна напред, нагълта вода, закашля се и с мъка повдигна лице нагоре да поеме въздух. В първия момент бе почти сляп, водата влезе в очите му и от болката пред него заиграха цветни кръгове. После го видя…
Може би беше от болката или от замъгленото му съзнание, което почти бе преминало границата към безсъзнанието, но независимо по каква причина бе абсолютно сигурен, че не бе халюцинация.
Пред него се бе отворила пукнатина във Времето. Дъжд, град и тъмнина се бяха разтворили подобно на завеса, разкъсана от груба сила, и пред очите му се разкриваше онова, което бе зад завесата.
Всичко продължи по-малко от секунда и след това Варщайн не можеше да прецени дали е погледнал в Ада или в небесата на Рая. Зад стената на това, което до този момент смяташе за единствена и истинска действителност, видя… Чужд свят, изпълнен със странни същества и неща, неописуемо красиви и същевременно невероятно грозни, толкова различни, че роденото му Тук и Сега съзнание не можеше да
