влиянието на Франке. Варщайн вече не се и съмняваше, че във властта на Франке беше да нареди да ги убият, ако сметнеше за необходимо.
— Как сме с бензина? — попита, за да смени темата.
— Имаме за около стотина километра — отвърна Ломан. — Не е проблем. Дори да заобиколим и чак след това да се включим в магистралата. Шофьорът ни беше много учтив и ни остави цял куп карти. Ще минем край достатъчно населени места, където не може да няма бензиностанции.
— Не познавате Швейцария — въздъхна Варщайн. — Освен това за бензина трябват пари. Имаме ли все още някакви или смятате при подходяща възможност да откраднете?
Ломан подмина хапливата забележка.
— Имаме повече от достатъчно — отвърна той. — Двамата с Ангелика разбихме една каса, докато вие спяхте — той извади портфейла си — Кредитната ми карта е анулирана, но имам още четири евро чека, а Ангелика — даже шест. Като минем покрай поща или банка, отново ще бъдем богати.
Ломан отвори портфейла, но не за да покаже евро чековете, а за да извади едно листче. Беше рисунката на Варщайн от предната вечер. По някаква причина, която не разбираше, гледката му беше толкова неприятна, че му се искаше да грабне листа и да го скъса.
— Много е красива — каза Ломан и гласът му звучеше искрено. — Не знаех, че можете да рисувате така добре.
— Има доста нещо, които не знаете за мен — промърмори Варщайн.
— Защо я нарисувахте?
— А защо да не го направя? — Варщайн изведнъж стана раздразнителен. Гледката на планината го изнервяше и го правеше неспокоен. — Без причина, просто така.
— Просто така не е отговор — каза Ломан, но не продължи да пита и скри листа. После отново погледна към часовника.
— Имаме още половин час. Какво ще кажете да ни разкажете останалата част от историята?
— Вие я знаете — отвърна Варщайн. Без да поглежда, усети, че Ангелика също се бе обърнала и го гледаше. Изведнъж изпита усещането, че е обект на малък заговор. Явно двамата не са обирали само каса, докато той е спал.
— Само официалната версия. Но ме интересува какво се е случило в действителност. Не е било катастрофа, нали?
— Не — отвърна Варщайн неохотно. — Но е… Ще ме сметнете за луд, ако ви разкажа.
— И без друго ви смятам — ухили се Ломан. В погледа му имаше нещо от поведението на дебнещо животно, но Варщайн усещаше, че не се отнася до него. — Въпросът е дали и аз не съм луд като седя с вас двамата тук, не мислите ли? Е?
Не каза нищо повече, но Варщайн съвсем ясно почувства мислите му: Освен това си ми задължен най- накрая да сипеш и чисто вино — в крайна сметка рискувах живота си заради теб. И сигурно имаше право. Защо пък не? Май вече бе дошло време да му разкаже — а и на Ангелика — в какво се бяха забъркали.
— Кълна ви се, че беше мъртъв! — гласът на младия дежурен полицай звучеше така, както изглеждаше и лицето му — уморен и изтощен и в него все по-силно се долавяше истерията. Малко оставаше да загуби самообладание и да рухне. Не за първи път през последните няколко часа Роглер изпитваше съвсем искрено съжаление.
Опита се да прогони чувството. Разпитът винаги беше неприятен и за двете страни — и за разпитвания, и за този, който го води. А Роглер не беше от полицаите, които изпитват удоволствие да измъчват някого с въпроси толкова дълго, че той най-накрая да се предаде. А от разпита на колега изпитваше почти погнуса. Но трябваше да го направи. Колкото по-скоро се убедеше, че вече знае всички подробности, толкова по- скоро щеше да пусне бедния младеж да си върви и да спи, което и трябваше да направи. Това продължаваше вече четири часа.
— Може би се заблуждавате. Имам предвид, че сте бил възбуден. Било е тъмно, а може би ви е било и малко страх? — Франке се бе облегнал на един шкаф със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше полицая с ледена усмивка. Пристигна преди четвърт час, не погледна свободния стол до бюрото и застана точно там и точно в тази поза, в която все още стоеше. На Роглер чак сега му хрумна, че от мястото си до прозореца можеше да наблюдава и полицая, и него, без да бъде виждан директно. За да го направи някой от двамата, трябваше да извърне глава в неговата посока. — Може би само сте го ранили или сте стреляли покрай него.
— От един метър разстояние?
Франке свали ръцете си от гърдите, но не се помръдна от мястото си.
— Разкажете ми сега цялата история!
— Но вече го направих няколко пъти!
— Аз не съм я чул — отвърна Франке невъзмутимо.
— Моля! Полицаят погледна умолително Роглер, но той не каза нищо. Поведението му бе ясно — Франке е шефът.
— Добре.
Гласът на младежа звучеше отчаяно и много, много уморено. Роглер искрено го съжаляваше, не само заради продължаващия вече часове разпит. Беше ужасно да убиеш някого, това бе кошмарът на всеки полицай. Самият Роглер досега още не бе стрелял по човек, още повече пък да го убие, но много пъти бе ставал свидетел на подобни сцени и знаеше колко е тежко да го преживееш. Някои никога не успяваха.
— Имахме дежурство, двамата с Матиас. Движехме се с колата, когато дойде сигналът на алармената инсталация и понеже бяхме наблизо, веднага тръгнахме. Веднага видях двамата. Бяха близо до бижутерския магазин, откъдето бе дошла алармата. Освен това бяха облечени също като за подобен случай. Спряхме ги и им казахме да не мърдат. Но те не спряха.
Той се запъна. По лицето му трепна мускул и Роглер видя как ръцете му така здраво стиснаха облегалките на стола, че дървото изпука.
— Аз…аз извадих оръжието си и още веднъж им казах да не мърдат. Те пак не реагираха и тогава дадох предупредителен изстрел.
Това не беше вярно. Колегата му каза друго, а и оръжието на младия полицай беше в чекмеджето на бюрото на Роглер. От магазина липсваха три патрона, не четири. Но той не каза нищо. Нямаше смисъл да създава повече неприятности на бедния младеж. Не и при това положение на нещата.
— И? — попита той, когато полицаят не продължи, а впери безизразен поглед в празнотата пред себе си.
— Ами той продължи да върви. По-възрастният спря, но по-младият продължи. Вървеше към мен и се усмихваше.
— И вие стреляхте — каза Франке.
— Не веднага. Викнах му да спре или ще стрелям. Но той не ме послуша. После направи движение към мен и реших, че иска да ме нападне и натиснах спусъка. Три пъти.
— И го уцелихте?
— Нямаше как да стрелям встрани — прошепна полицаят. — Видях, Божичко, видях как куршумите влизат в гърдите му. Той се препъна назад и падна, и…после всичко потъна в кръв… — Младият мъж с всичка сила се опитваше да се владее.
— Може би е бил само ранен — предположи Франке. — Откъде знаете, че е бил мъртъв? Искам да кажа… мъртвите не стават и не тръгват отново.
— Беше мъртъв — упорстваше полицаят. — Аз… коленичих до него. Исках да му помогна, но видях лицето му. И очите…
— И?
— Бяха мъртви. Нямаше живот в тях. И не дишаше.
— Убедихте ли се? — попита внимателно Роглер, със спокоен глас, преди Франке да зададе същия въпрос по своя начин и полицаят окончателно да рухне. Той кимна едва забележимо. — Нямаше пулс и сърцето му не биеше.
— Какво стана после?
— Не знам… не знам колко…колко време съм стоял така. Бях като ударен от гръм. Искам да кажа… не
