ще излезе във вестниците.
— Не вярвам. Госпожо Бергер?
— Чувам ви — каза високо Ангелика. Гласът и звучеше несигурно и нервно.
— Имам предложение за вас. Вие дойдохте да търсите съпруга си. Знам къде е и ако искате, ще ви заведа при него.
— Просто така? — изненадано попита Ангелика. — Без всякакви условия? Днес сутринта твърдяхте, че не знаете къде е.
— Не беше истина. Направих грешка и съжалявам.
— Не ви вярвам.
— Разбирам ви. Добре, слушайте тогава. Вие също, Варщайн. Ако искам, мога да изпратя цяла армия по петите ви, но няма да го направя. Още не. Давам ви време до утре сутринта да решите. Предложението ми е в сила. Кажете ми къде сте и ще изпратя да ви приберат и да ви заведат при мъжа ви. Варщайн, същото се отнася и за вас. Откажете се и ще видя какво мога да направя за вас. Може дори да ви реабилитирам. Не ви обещавам нищо, но ще се опитам. Утре сутринта ще се обадя още веднъж. Връзката прекъсна.
— Какво беше това? — попита Ломан с недоумение. — Същият тип ли беше, дето ни създаде всички неприятност? Или се отнася към вас с повече внимание, отколкото смятах, или… — …или има много повече да губи, отколкото ние смятахме — продължи Ангелика изречението.
— Явно сме го настъпили по мазола.
Варщайн мълчеше. И двамата се заблуждаваха, но мъчно можеше да им го обясни. Познаваше Франке достатъчно добре и ясно различи паниката в гласа му. Вдигна глава и погледна Ангелика.
— Трябва да помислиш за предложението му. Мисля, че беше искрен.
— Не го мислиш сериозно, нали?! — Тя беше едновременно изненадана и възмутена. — Нали не мислиш, че ще ви оставя и ще мина от другата страна?!
— Това не е игра — отвърна спокойно Варщайн. — Вече не. Тук си, защото търсиш мъжа си, а не да играеш с нас на стражари и апаши. Франке знае къде е и съм сигурен, че ще те заведе при него, така, както обеща. Помисли си!
— Вие на коя страна сте всъщност? — попита Ломан с недоверие в гласа. — Не му вярвам и думичка!
— — Но аз да. Вярвам, че може да ни преследва из цялата страна, ако поиска. Бъдете реалист, Ломан: ако Франке е решил, ние не можем да се приближим и на сто километра от планината. Знам, че сте тук, за да напишете сензационна статия за вестника си, но аз съм тук, защото Ангелика ме помоли да и помогна. А ако не я убедя да се възползва от възможността, значи не го правя.
— Не сте тук заради това — отвърна сърдито Ломан. — Така твърдите, но не е вярно. Може би и сам си вярвате, но истинската причина е… Франке. Той ви е съсипал по всички правила на изкуството и сега сте тук да му го върнете и заради нищо друго!
— Не е вярно! — и в собствените му уши не звучеше убедително, затова Ломан не си и направи труда да му отговаря. Разбира се, че беше прав. Сигурно мотивите му не бяха така прости, както твърдеше, но в основата си беше прав. Всеки от тях имаше съвсем лична причина да е тук и всички останали доводи бяха просто за добавка. Питаше се дали тя го би посъветвала също да се откаже, ако ситуацията беше обратната. Може би си задаваше този въпрос само защото го беше страх от другия въпрос, който иначе би задал на себе си: как би реагирал, ако Франке му беше предложил да каже защо е тук.
— Ами вие? — попита сърдито. Ломан го погледна неразбиращо. Варщайн продължи с предизвикателен тон: — Бихте ни продали тук, на секундата, ако получите в замяна вашата историка, нали?!
Ломан пребледня, после лицето му почервеня.
— Това е…
— Престанете! — скара се Ангелика. — Не разбирате ли, че правите точно това, което той искаше? Престанете да се карате!
— Защо? — хапливо попита Ломан. — Тъкмо започна да става интересно.
— Вярвам ви — каза Варщайн. — Още няколко реда от историйката, а?
Лицето на Ломан се изкриви.
— Вие сте идиот, Варщайн, да знаете! Тя има право — достатъчно е само едно обаждане и скачате като свирепо куче върху всичко, което се движи. Този Франке добре ви е програмирал. Трябва само да натисне съответното копче и веднага правите всичко, което иска. — Той така се изсмя, че на Варщайн му се прииска да му избие зъбите. — Наистина ли сте толкова глупав или само се правите? Наистина ли мислите, че ще спази обещанието си? Не го познавам лично, но познавам достатъчно типове като него. И такива като вас впрочем, също.
— Млъкнете най-после! — ядоса се Ангелика. — Защо просто не излезете малко навън и не пипнете нещо по колата? Или подплашете някой заек!
Ломан я изгледа гневно, но експлозията, която Варщайн очакваше, не последва. Вместо това спътникът им наистина стана и излезе от колата. Така силно затръшна вратата, че сигурно се е чуло на километър.
— Благодаря ти — каза Варщайн. — Не знам какво…
— Запази си благодарностите — прекъсна го Ангелика не по-малко гневно отпреди. — Наистина не знам кой е по-големият глупак — ти или той. За едно нещо той обаче е прав, знаеш ли? Достатъчно е само Франке да натисне копчето и ти скачаш.
Тя се скри отзад в колата. Варщайн искаше да я последва, но нямаше да е много умно. Все още беше бесен и чак сега разбра, че гневът му не бе насочен нито към Ломан, нито към Франке, а към самия него. И Ломан, и Ангелика имаха право: Ако Франке беше направил предложението само за да ги накара да се хванат за косите, то бе постигнал целта си.
— Съжалявам — каза той. — Наистина съжалявам.
Ангелика не отговори, но и не го нападна отново, макар че усещаше, че вътрешно още кипи от яд. Чу се силно тропане в кухнята и Варщайн бе достатъчно досетлив, за да разбере какво значи това и да не отива при нея. Облегна се назад в седалката, затвори очи и се опита да се успокои. С учудване забеляза, че успя, макар да разбираше, че усещането е измамно и няма да продължи дълго. Освен това бе и почти непоносимо.
Трябваше с нещо да занимава ръцете си. Разрови се в жабката и намери тефтер и молив и взе да драска вълнички и линии — отначало с нервни, отсечени движения, които едва не прокъсаха хартията, но после, след като откъсна и смачка първия лист, станаха по-спокойни. Пръстите му продължаваха да треперят, но сега вече от напрежението през деня, а не от яд.
— Сериозно ли го мислеше? — попита изведнъж Ангелика.
Варщайн се обърна и я погледна, но тя продължаваше да е с гръб към него и се занимаваше с кафеварката.
— Кое?
— Че трябва да приема предложението на Франке.
— Поне можеш да помислиш върху него.
— Това ще е предателство към вас — тя все още не поглеждаше към него, но по тона и личеше, че вече мисли върху думите на Франке. Дори може би бе стигнала и до решение.
— Глупости! — той се опита да придаде на гласа колкото се може по-убедителен тон, но не успя. Не, не искаше тя да послуша Франке. Не искаше да си отиде от него, това беше истината. Имаше обаче ситуации, в които трябваше да се върши точно обратното на това, което човек иска. Затова продължи против волята си:
— Не играем в криминален филм, Ангелика. И трябва да знаеш, че никой не може да ни гарантира хепиенд.
— Мислиш, че няма да успеем?
— Мисля, че ни липсват много неща, за да се справим с тази ситуация — отвърна той. — Какво още трябва да се случи, за да разберете двамата с Ломан колко опасен е Франке? Мисля, че вече от нищо няма да се уплаши, за да ни спре. Не искам да ти се случи нещо лошо.
Тя не отговори и след малко Варщайн отново се обърна напред и продължи да рисува. Ломан явно правеше това, което го бе посъветвала Ангелика, защото отвън се чуха тъпи удари и стържене на метал.
