— Стигнахте ли вече до някакво заключение? — обърна се той и към двамата.
Ангелика само се усмихна, но Ломан така го изгледа, че добрите му намерения тутакси се изпариха.
— Нещо, което да разтърси света, още не сме открили, но въпреки всичко мисля, че денят бе успешен. Макар че, ако имахме автомобил, успехът щеше да е още по-голям.
— Така ли? — каза изненадано Варщайн.
Журналистът затвори бележника си и отпи от бирата пред себе си.
— Това, което разказа Хуерзе, е доста интересно. Жалко, че тази Ксантипа ни изхвърли точно на най- интересното място. Сигурен съм, че щяхме да научим още много неща.
— И това, което чухме, звучи достатъчно невероятно — обади се Ангелика. — Искам да кажа, че старият човек е доста объркан.
— Точно затова му вярвам — отвърна Ломан. — Знам, че старите хора често говорят странни неща. Но не и по този начин, както го разказа старецът. Мисля, че наистина е преживял всичко.
Варщайн се съгласи с него с кимване.
— Освен това твърде много са съвпаденията, за да е случайност.
— Съвпадения с какво? — попита Ломан.
— С това, което аз преживях тогава. Спомняте ли си какво каза накрая? Че часовникът му е спрял? Същото се случи и с мен. Всички часовници, които тогава бяха в тунела, престанаха да работят. А някои дори тръгнаха назад.
— Назад ли? — попита с недоверие Ангелика. — Възможно ли е изобщо подобно нещо?
— Така излиза — каза Варщайн. — Но само това едва ли щеше да е нещо кой знае какво. Има достатъчно естествени причини за този феномен — като се започне например с най-прост магнетизъм.
— Но това не е всичко, нали? — попита Ломан.
Варщайн се поколеба. Внезапно се озова въвлечен в разговор, който днес сутринта за нищо на света не искаше да води — както и във всички предишни дни. Да говори за преживяното значеше да разбуди призраците на миналото, от които все още се страхуваше.
— Не — призна най-накрая.
— Най-после се решихте — каза Ломан. — Мислех, че вече никога няма да заговорите за това.
— Наистина не мислех. Тук съм само заради нея — Варщайн посочи Ангелика, — а не да разравям минали истории.
— На мен не ми изглеждат чак толкова страшни. Тази история с влака е станала преди четири седмици, а преди нея е имало и други неща.
— Какви други? — попита Варщайн. Ломан поклати глава.
— Не знам. Вие трябва да кажете. Какво се случи тогава? Имам предвид не всичките глупости, за които писаха вестниците, а истината?
— Не знам — призна си Варщайн. — Известно време си мислех, че знам, но не беше така. Знам само, че докоснахме нещо, което не трябваше в никакъв случай да пипаме.
— Ако и на Франке сте казал същото, не се учудвам тогава, че ви е изхвърлил. Звучи…
— Налудничаво? Да, и аз смятах така в началото. А може би е, кой знае? Може да се окаже, че гоним призраци.
— Призраци, които оставят след себе си мъртъвци?
Варщайн долови с периферното си зрение как Ангелика потръпна. Обърна се към нея и се насили да се усмихне.
— Не мисля, че мъжът ти е в опасност. Ако планината искаше да го прибере, щеше да го направи още тогава.
— Така стигаме до отдела за окултни науки и налудничави идеи — каза Ломан. — Говорите за планината така, сякаш е живо същество.
— А кой ви е казал, че не е? — попита спокойно Варщайн.
Ломан се изсмя.
— Естествено! Вие го погъделичкахте, а то сега започва да се чеши, нали? — Подигравката му обаче не бе хаплива. Гласът му бе доловимо несигурен, за да постигне желания ефект.
— Не е мислещо същество, това да — отвърна Варщайн убедено.
— Струва ми се, че не знаете какво точно е — каза Ломан с дебнещ глас.
— Да, така е. Не знам какво е, но мисля, че знам, какво не е.
Странно — изведнъж това, което му пречеше да говори за случилото се, изчезна и той бе съвсем спокоен. Сякаш несъзнателно бе прекрачил някаква граница и това бе станало съвсем естествено и без никакъв външен повод, окончателно. Говореше леко и непринудено и дори чувстваше облекчение.
— И какво не е? — Варщайн почувства как полека-лека го обзема раздразнение от тона на Ломан.
— Не е Някой — отвърна той натъртено, — но не е и Нещо.
Едвам се сдържа да не се разсмее заради объркания вид на журналиста. В думите му нямаше никаква логика. Как да обясни нещо, което не можеше да бъде обяснено?
— А-ха.
Сега вече Варщайн се изсмя — съвсем кратко и без да влага в смеха си нищо, но Ангелика го погледна със страх в очите.
— Трудно е да се обясни, знам. Тогава мислех, че знам, но истината е, че и аз знам толкова, колкото и вие какво става в тази планина. Може пък Франке да е прав.
— Прав за какво? — Ломан допи бирата си и си поръча нова.
— Не знам. — В последно време това бе изразът, който най-често употребяваше. — Но той е физик, при това невероятно добър. Ако търси обяснение, то търси научно обяснение.
— За това, че часовниците спират и предметите стареят?
— А защо не? Когато мъжът ти и другите изчезнаха, беше същото. Часовниците бяха спрели, а аз чух телефонен разговор, проведен преди два часа.
— И всички бяхте изчезнали за два дни, просто ей-така? — Ломан почука с пръст върху бележника си. — Четох съобщенията. Десетина души са претърсили тунела сантиметър по сантиметър. Никой не знае къде са били.
— В това число и аз — макар че бях там. Но може би въпросът не трябва да бъде поставен по този начин, а трябва да попитаме „кога“.
— Това звучи наистина… като фантастика. — Едва забележимото запъване в гласа на Ломан подсказваше, че всъщност е искал да каже нещо друго.
— Не по-фантастично от представата, че помежду си могат да разговарят хора, които се намират в два различни края на света — отвърна Варщайн. — Или пък Летят до Луната и се разхождат по нея.
— Има разлика в двете неща — запротестира Ломан.
— За нас, защото знаем как функционират нещата. Хората от друга епоха сигурно ще бягат с писъци, ако видят телевизор или видеотелефон. А и освен това много хора и днес не знаят как работи тази техника, макар че я ползват. Знаете ли как функционира телефонът? Ама наистина? Ломан го изгледа засегнат, но Варщайн продължи с усмивка: — Ето, виждате ли? Оказва се, че не сме много далеч от шаманите и магьосниците от средновековието, както мнозина си мислят. Компютри, телевизори, автомобили, микровълнови печки, джобни калкулатори… — всичко е един вид магьосничество.
— Само дето знаем принципа им на действие — вметна Ангелика. — Или поне някои от нас.
— Чиста заблуда. Повечето така наречени учени също не го знаят. Те знаят какво се случва, когато направят нещо определено — казуалност. Правилата на причината и следствието, това е, което перфектно владеят. Но ако човек наистина надникне зад нещата, ще установи, че в повечето случаи не знаят какво правят.
— И това го казва учен?
— Бивш учен — поправи я Варщайн. — Освен това само учен има право да говори така за учените.
Ломан го прекъсна.
— Стоп! Цялата история започна да става твърде метафизична. Да се върнем на земята и да разгледаме фактите!
— Нали искахте да знаете?
— Да, но не така подробно — промърмори той и се огледа нетърпеливо. — Къде, по дяволите, се бави
