Ако сега Франке влезеше и кажеше: „Край на целия фарс!“, щяха да му трябват седмици време, докато се справи с всичко тук. Бяха предизвикали лавина и сега бе почти невъзможно да я спрат. С всеки изминал час се питаше защо всъщност го бяха направили. Обяснението на Франке, че всичко това бе необходимо, за да могат той и хората му да разберат какво точно става в тунела Гридоне, в началото му се стори напълно смислено. Но то вече не оправдаваше големите усилия, които полагаха. Само в последните три дни от другата страна на планината бяха пристигнали пет поделения по сто души полицаи, освен това цяла влакова композиция с материали и уреди. Какво правеше този Франке?
За пореден път този ден Роглер посегна и взе една папка, която беше най-отгоре на купчината листа. Толкова често вече я бе прелиствал, че знаеше съдържанието и наизуст. И въпреки това всеки път имаше усещането, че нещо е пропуснал.
Съдържанието на невзрачната сива папка едва ли щеше да зарадва особено доктор Герхард Франке, защото не представляваше нищо друго освен пълното му досие — като се започне от раждането му преди почти шейсет години и се стигне до ролята му при изграждането на тунела. Роглер беше объркан. Нещо в биографията на този мъж не беше както трябва, но не можеше да каже какво точно.
Взе да прелиства папката и да си припомня отделните моменти от живота и кариерата на Франке. Всичко изглеждаше съвсем нормално: училище, следване и промоция, която — очевидно със солидната подкрепа на влиятелния и амбициозен баща — му бе осигурила старт в блестяща научна кариера. По- голямата част от живота си бе прекарал като доцент и професор в различни известни университети в Германия, докато накрая стига до идеята да направи капитал от таланта си, като премине в частната икономика. И защо не? Изследвания и научна слава — да, но и парите имаха своята приятна страна. А ако сумите в справките бяха верни, то тогава като ръководител на проекта за тунела той бе спечелил приблизително толкова, колкото за двадесетте години работа като преподавател. Дотук добре.
Но преди две години и половина, непосредствено след завършването на тунела, той захвърля всичко и се връща в същия университет, който е напуснал няколко години преди това, и то след огромен и шумен скандал. Роглер не беше учен и не се и опитваше да разбере какво върши човек като Франке. Но не това беше важно. Това, което го смущаваше, бе поведението на Франке — то не подхождаше на човек като него.
Ако имаше дума, която най-точно описваше доктор Франке, то тя се казваше егоизъм. Франке бе безогледен, циничен и в буквалния смисъл на думата минаваше през трупове, ако решеше да наложи интересите си. Такъв човек не напускаше просто така добре платена работа, за да се заключи в кула от слонова кост и да се посвети отново на изследванията си. Освен ако тези изследвания не му обещаваха още по-големи печалби, помисли си Роглер. Не успя да открие с какво се е занимавал Франке през последните две години и половина. Във всеки случай не бе работил като преподавател. Това бе всичко, което разбра.
Пискливият звън на телефона го изтръгна от мислите му. Затвори папката, метна я небрежно върху купчината други документи и изрови апарата отдолу. Успя да вдигне слушалката чак след третото звънене.
— Роглер, слушам.
— Господин Роглер, моля извинете за безпокойството. Обажда се Крамер, мениджърът на хотела. Бих искал да ви помоля за нещо… Зная, че не желаете да ви безпокоят, но тук имаме малък проблем и ни е нужна помощта ви. Наистина бих ви бил много благодарен.
Роглер не се ядоса на обаждането, напротив. Мислите му и без друго вече се въртяха в кръг и може би му трябваше нещо да го разсее.
— Какво мога да направя за вас?
— Ще трябва да ви помоля да слезете долу на рецепцията. — Гласът на Крамер звучеше доста изнервено. — Имаме няколко…хм…гости, които ни създават проблеми.
— Защо не извикате полицията?
— Опитахме се, но нали знаете какво е сега в града. Жандармерията е претоварена и понеже сте отседнал при нас, реших, че…
Роглер въздъхна. Май не трябваше така прибързано да предлага помощта си, помисли си той. Нямаше нищо против, ако за няколко минути се откъсне от безплодните размишления, но никак не му се занимаваше с буйстващи младежи или туристи, на които обслужването не им харесва. От друга страна пък напълно разбираше Крамер. Той самият и неговите подчинени доста бяха допринесли за това местната полиция да е абсолютно претоварена и да не може да върши същинската си работа.
— Добре, слизам след минута.
Сложи слушалката, облече си якето и излезе. В коридора бе съвсем тихо, което не на последно място се дължеше и на факта, че той и неговите хора бяха заели целия етаж. Единствените две стаи, които не бяха за тях, бяха празни — и това, когато хотелските легла в Аскона се купуваха едва ли не със злато. Дори поради тази причина се чувстваше морално задължен да помогне на Крамер.
Пред асансьора стоеше униформен полицай, чиято единствена задача беше да пази Роглер и хората му от журналистите, които обсаждаха хотела и душеха за някоя неволно изтървана незначителна дума, за да я раздуят след това до сензация. Роглер влезе в асансьора и даде знак на полицая да го последва. В момента и без друго той беше единственият на етажа. Общо деветте служители, които бяха дадени на негово разпореждане, по това време бяха в града и правеха всичко възможно да увеличават хаоса.
Когато слязоха на партера, ги посрещнаха възбудени гласове. От другата страна на фоайето се блъскаха поне двадесет-тридесет души и в първия момент той не можа да разбере какво точно става. Кимна на придружителя си да го следва плътно и затърси с поглед Крамер, докато си пробиваше път в тълпата.
— Господин Роглер! Слава Богу, че идвате! — Крамер вървеше срещу него. Целият бе кълбо от нерви. Той си беше такъв и преди, когато Роглер отсядаше в хотела като най-обикновен гост на града. Но откакто Аскона се превърна в лудница, човекът едва балансираше на ръба на нервен срив.
— Много съжалявам, че трябва да ви натоварвам с това, но просто не знам какво да направя. Роглер се опита да говори с колкото се може по-спокоен глас. — Какво се е случило? Защо е тази бъркотия?
— Заради онези диваци е! — почти проплака Крамер. — Наистина, нямам нищо против чужденците, уважавам и техните обичаи донякъде, но това тук… просто така повече не може! Вижте сам!
— Диваци ли?
Крамер бе твърде нервен, за да му отговори. Размахвайки силно ръце, той правеше път за себе си и Роглер през тълпата, докато стигнаха до причината за всеобщата възбуда.
Роглер ококори очи. Крамер го бе предупредил, но въпреки това не очакваше наистина да се сблъска с диваци. Но точно така стана.
Бяха петима. В първия момент Роглер реши, че са от примитивно африканско племе, но след това се вгледа по-внимателно: широки носове и издадени устни, къдрава, стърчаща като тел коса и кожа, която бе по-скоро пепеливо сива, отколкото черна. Петимата мъже бяха аборигени, местните жители на Австралия, които в собствената си страна бяха в същото жалко положение, каквото заемаха и индианците в родната си Северна Америка. Въпреки че температурите далеч не бяха летни, петимата бяха почти голи и целите им тела бяха изрисувани с бели кръгове, змиевидни линии и зигзагообразни странни символи. Страшните им и без друго лица излъчваха нещо заплашително.
Но не видът им бе причина за гнева на Крамер. Той се дължеше по-скоро на това, че двама от аборигените бяха клекнали точно пред входа на хотела и извършваха някаква своя си церемония, като хвърляха малки кости и дървени парченца на земята и изговаряха думи на неразбираем, твърд език. Имаше нещо определено комично в цялата ситуация, но в същото време Роглер усети и някакво странно чувство, което не можеше да определи правилно. Но колкото и на него и другите ситуацията да им изглеждаше странна, тя беше безкрайно важна за мъжете. А може би и не само за тях.
— Какъв е проблемът? Крамер шумно пое въздух.
— Задържат цялото движение! Никой не може нито да излезе, нито да влезе. Ето, гледайте! И не се помръдват!
На Роглер му беше все по-трудно да удържа смеха си. Много добре разбираше Крамер, но въпреки това му изглеждаше някак си смешен. Гневът му беше напълно основателен — двамата аборигени седяха пред въртящата се стъклена врата, която бе единственият вход от тази страна на хотела. Дори и някой да успееше да мине покрай тях, щеше да се натъкне на останалите трима, които бяха образували полукръг
