знаете, че след случки като тази преди четири седмици това е съвсем обичайно. Какво трябва да направя според вас? Да докарам магьосник с вълшебна пръчка, който да прогони злите сили?
— Това е несериозно.
— Несериозно е това тук! — удари с длан върху папката Франке. — Твърдите ми, че били факти! Не са! Това е научно-фантастичен роман, при това доста лош. Не за това ви плащат, Варщайн! — Тогава просто ме уволнете! — каза ядосано Варщайн.
— Така и ще направя. Но не веднага. Твърде добър сте, за да се лиша така изведнъж от вас. По дяволите, младежо, искам да ви помогна, не разбирате ли?!
— В такъв случай ме изслушайте! Ще ви отнеме само няколко минути!
— Не, не аз ще ви слушам. Вие ме чуйте!
— Но аз…
— До този момент — прекъсна го Франке с леко приповдигнат тон — разговорът ни беше, така да се каже, частен. Следва официалната част и ви съветвам да погледнете сериозно на нея. След онази история в тунела занемарихте работата си, за да не кажа, че съвсем я зарязахте. Вместо това прекарвахте ценното време за работа, занимавайки се с вашите глупости. Край на всичко това! Забранявам ви да правите повече изследвания в тази насока! Нито в работното, нито в свободното си време!
— Не съм ви крепостен! — инатливо отвърна Варщайн.
— Но сте мой подчинен. И като такъв ще вършите това, за което сте назначен, и повече нищо! И на първо място ще изоставите всичко, което може да забави работата ни по проекта.
— Няма да стане!
Франке се изсмя.
— Не е възможно да сте толкова глупав, Варщайн! Откакто стана онази история, прекарвам по-голямата част от времето си да отбивам атаките на вестникарските хиени, които само душат за сензации. Да не говорим пък за всички побъркани, които от четири седмици насам се стичат като за поклонение. Да сте забелязал, че през последните седмици утроихме броя на охраната и въпреки това мъжете са недостатъчни?
Въпросът беше риторичен и никой не очакваше отговор. Хартман не само бе утроил хората си, но бе превърнал и терена пред тунела почти в крепост. Що се отнася до това, Варщайн разбираше гнева на шефа си. Оградата около мястото бе подсилена и поставиха електронна сигнализация. През цялата нощ непрекъснато светеха огромни прожектори и патрулираха постове с обучени кучета. На практика не остана и квадратен метър земя наоколо, ненаблюдаван от видеокамери. Всеки влизащ автомобил биваше претърсван и макар че охраната нерядко измъкваше по някой скрит под товара пътник, някой все пак успяваше да се промъкне в лагера. А това усложняваше работата.
Да, що се отнасяше до тези неща, разбираше добре яда на Франке. Опитаха се да скрият за необяснимото произшествие в тунела, но това не трая и двадесет и четири часа. Резултатът отговаряше на опасенията на Варщайн, само че бе сто пъти по-лош. Хората от пресата се нахвърлиха върху работниците от тунела като ято акули, но това не беше най-лошото. Най-накрая журналистите си отидоха, след като бяха разнищили „чудото на Гридоне“, но след тях заприиждаха тълпи любопитни, поклонници на НЛО, окултисти, магьосници, религиозни фанатици, мошеници, „археолози“, ясновидци и безброй други луди, само че те не си тръгнаха толкова бързо. Някои от тях показаха невероятни хрумвания, на които при други обстоятелства Варщайн би завидял. Хората на Хартман бяха „свалили“ четири или пет групи с въжета, които се опитваха да се спуснат през нощта по отвесната скала в лагера и да влязат в тунела, а полицията в Лугано бе заловила един луд, който бе наел чартърен самолет и смяташе да се спусне с парашут над тунела. Първите дни приемаха всичко на шега и доста се посмяха, но смехът им скоро секна. Строежът бе превърнат не просто в крепост, но и в затвор. Никой не можеше да напусне мястото, освен, ако не беше спешно наложително.
— Имате ли поне малка представа, какво щеше да стане, ако хората бяха разбрали за това тук? — попита Франке и посочи папката.
— Нямах намерение да го разказвам на никого. Освен може би на вас.
— Това няма никакво значение. Ще престанете веднага с тези глупости! Приемете разговора като официално предупреждение. Второ няма да има. Гледайте вашата си работа и ще си останем добри приятели. Но ако я карате като през последните четири седмици, ще ви изхвърля, и то по-бързо, отколкото можете да произнесете името си. Разбрахме ли се?
— Мисля, че да — каза Варщайн и стана. — Може ли да си тръгвам вече?
Франке кимна, без да каже нищо, и Варщайн се обърна, но спря за миг и хвърли питащ поглед към папката на бюрото.
— Ще я задържа. Надявам се, само като куриоз, а не като доказателство пред съда. Между другото изтрих данните в компютъра ви.
Няма значение, помисли си Варщайн. Имаше копие на дискета, но и дума не отрони за това. Излезе от стаята, без да каже нищо. Навън бе започнало да се здрачава. По това време на годината вечерите бяха вече доста студени и Варщайн потрепери и сви рамене. Само след няколко крачки спря и погледна нагоре към планината. Чувстваше се странно. Току-що бе получил първата закана в живота си, при това не само за уволнение, а и за нещо много по-лошо, но въпреки това не се чувстваше нито уплашен, нито потиснат. Вместо това го изпълваше дълбока тъга, че не бе успял да накара Франке да го изслуша, и някакво далечно и смътно усещане за страх. Страх, който не бе свързан с неговата лична съдба или дори с току-що проведения разговор. Страхуваше се за планината.
Гледаше гигантската сянка над себе си и мислеше, че никога досега не му се бе струвала така могъща и величествена. Над Гридоне лежеше невидима сянка, която от ден на ден ставаше все по-мрачна. Беше сянката на приближаващото нещастие.
Начинът, по който наблюдаваше планината, също се бе променил. Преди гранитният колос бе просто планина, спящ великан, който се забавляваше от опитите им да му навредят. Възприемаше го като предизвикателство.
Сега се бе превърнал във враг, който вече не спеше. Дебнеше ги и изчакваше момента, в който да ги унищожи. От планината повяваше нещо заплашително и той не бе единственият, който го усещаше, вече не. През последните две седмици се наложи да освободят десетина работници, защото отказваха да влязат в тунела. А тези, които останаха, ставаха все по-нервни и раздразнителни. Често избухваха спорове, а на два пъти Хартман и хората му трябваше да се намесят, за да предотвратят сбиване. Франке наистина смяташе, че това не е нищо друго освен масова хистерия заради станалото с работниците и неочакваната ситуация на строежа, който трябваше да бъде превърнат в затвор. Това обаче не беше вярно. Всичко идваше от планината. Нещо идващо от нея тровеше мислите и душите на мъжете и то беше незабележимо и неудържимо.
Варщайн чу стъпки до себе си и видя Хартман, който явно от доста време беше около него и го бе наблюдавал.
— Здравей!
Хартман отвърна с бегла усмивка, посочи към вратата зад Варщайн и го попита:
— Зле ли мина?
— Не много. Обясни ми, че ще ме изрита, ако не правя, каквото той иска, но нищо повече от това. И без друго го казва поне по веднъж на някого.
— По-често — каза Хартман и се разтърси. — От няколко дни старият наистина е сложил бойното снаряжение. И преди си беше проклет, но от известно време насам е направо нетърпим.
— Шефовете винаги са такива. А и ми се струва, че такива трябва да бъдат — пише го в трудовите им договори. — Погледна нагоре към върха и допълни тихичко: — Но не сме ли всички такива по един или друг начин?
Хартман явно не разбра какво искаше да каже. След разходката им до Зарутер се виждаха по-често. Щеше да е пресилено да се каже, че са станали приятели, но Варщайн бе сигурен, че Хартман не е разказал нищо на Франке за посещението им в планината. Иначе просто щеше да налее още вода в мелницата му. Бяха се срещали няколко пъти и бяха говорили и по някакъв начин Варщайн харесваше по-възрастния от него мъж. Но надеждата му, че и той е разбрал нещо от тайната същност на природата, не се бе изпълнила.
