двамата скочиха във водата и заплуваха към него. Само че Марио не видя нищо.
Гледаше с невярващи очи лицето пред себе си, около което плуваха побелели коси. Не изпита никакъв ужас. Или точно обратното, но той бе толкова голям, че в момента не можеше да го осмисли като такъв. Всичко, което изпитваше, бе невероятна пустота, толкова голяма, че мислите му потъваха в нея като в бездънна пропаст.
Това не беше Мариела. Тялото само бе облечено в нейното жълто яке. Черният бански отдолу също бе нейният, златният кръст, висящ на тънка верижка на шията и, бе този, който той и подари преди четири дни за сватбата. Но жената не бе Мариела. Не можеше да бъде, защото трупът, който Марио държеше в ръцете си, бе на прастара жена.
— Този проклетник ми счупи ръката! — простена с плачлив глас Ломан. През последния час бе повторил това изречение най-малко десет пъти, все с различен тон — ту гневно, ту отмъстително или жално, като сега. Варщайн имаше чувството, че спътникът им с цяло сърце се наслаждава на страданието си. — Но ще си плати за това, кълна се! Ще се занимая с господата особено вни…ау-у! По дяволите, гледайте какво правите!
Ломан дръпна ръката си и разярено изгледа Ангелика, която за трети път и все напразно се опитваше да го превърже.
— Имате ли въобще представа колко боли?
Ангелика въздъхна, наведе се да вдигне ластичния бинт, който бе изтървала, и не дотам нежно притегли ръката на Ломан.
— Горе-долу. И освен това не е счупена, а само натъртена. Но ако това ще ви успокои, нека ви кажа, че натъртеното често боли повече от гладко счупване.
— Ох, майчице! — само че този път стисна зъби и не отрони звук, макар че Ангелика действаше доста безцеремонно.
— По професия съм медицинска сестра. И млъкнете вече, за да не започна отначало. Ако превръзката не е добре направена, ще има повече вреда, отколкото полза.
— Вие сте медицинска сестра? Вярно ли е?
— Не работя от няколко години, но съм го учила. Мислех, че знаете всичко за мен. Така, готово. Ще видите, че след седмица вече нищо няма да усещате.
Ломан положи всички усилия погледът му да изглежда пронизващ, но срещна само злорадата усмивка на Ангелика. Скочи и излезе с гневни крачки от стаята. Сигурно отиваше да си вземе ново питие. Откакто бяха влезли в ресторанта на летището, бе изпил на един дъх три големи коняка, сякаш пиеше минерална вода. Варщайн се загледа след него и поклати глава.
— Да не повярваш! Мъж като планина, а се държи като че ли са го набучили на кол.
— Такива са най-лоши — каза Ангелика и се усмихна. — За това раняване ще разказва с гордост и на внуците си.
— Сигурно. Хващам се на бас, че ще са били четири силни удара, които героично е отблъснал, но петият го е улучил в гръб. Как попадна на тази птица?
— Не аз, той попадна на мен. По някакъв начин бе разбрал, че издирвам Франк и естествено е надушил голямата история. Не мога да си позволя да избирам. Освен това… не вярвам, че е толкова лош, на какъвто се прави. Струва ми се, че само се преструва. Сигурно е някаква уловка.
— Ако наистина е така, значи много добре си играе ролята.
Варщайн отпи от кафето си и изкриви лице в гримаса. Кафеникавата течност бе неприятна още докато бе топла, а сега бе направо отвратителна. Питаше се защо ли на нито едно летище по света кафето не бе добро. А може би вината си беше в него, а не в кафето. Вече бе почти обяд и би дал дясната си ръка за чаша бира.
— Значи това беше прочутият доктор Франке — каза изведнъж Ангелика. Варщайн замълча. През цялото време бе чакал да го заговори на тази тема, а сега не знаеше какво да и отговори.
— Трябва да си призная, че съм изненадана. Бях слушала доста за него, но никога не съм си го представяла точно така.
— Аз също — каза Варщайн. Ангелика го изгледа учудено.
— Това сценично представление, което изнесе, въобще не е в неговия стил. — Варщайн постави чашката с кафето на масата и с жест на отвращение лекичко я избута напред. — Това не е подходът му. Франке не изпитва никакви скрупули, ако трябва да се справи с някого. Убеден съм, че без никакви задръжки би убил човек, ако се наложи. Но не по този начин. Неговите методи са други. Работи незабележимо, но също толкова ефективно.
— Може би не толкова бързо.
Варщайн вдигна поглед и видя срещу себе си Ломан. Журналистът се бе върнал, без да го усетят и за изненада на Варщайн държеше в здравата си ръка не чаша коняк, а лист хартия. По всяка вероятност сметката.
Вие двамата отново нарушавате правилата на играта — каза той предизвикателно. — Мисля, че се разбрахме да не се говори за общия ни проект, докато мен ме няма.
Варщайн не можеше да си спомни някой от тримата да е казвал нещо подобно, но нямаше никакво желание да спори с Ломан.
— Можем ли да тръгваме? — попита той.
— Разбира се. — Ломан пъхна сметката в джоба на джинсите си и преметна на рамо фотографската чанта. Към куфара, оставен до масата, не се и наведе дори. Ангелика също, а Варщайн пък съвсем.
— Ей! А куфара?
— Какво му е на куфара? — попита Варщайн.
— Нали е ваш?
— Ръката ме боли!
— Невероятно много съжалявам! — изрече Варщайн с най-безсрамната усмивка, която можа да лепне на лицето си. — Все пак имате още една. А аз ще ви отварям вратите.
Погледът на Ломан стана още по-враждебен отпреди, но той не каза нищо. Грабна куфара и с големи крачки излезе навън.
Времето се бе влошило още повече. Вече нямаше мъгла, но валеше като из ведро. Водата на улицата стигаше до глезен, а небето приличаше на мръсна оловна плоча, която висеше толкова ниско, че човек можеше да я докосне с ръце.
Излязоха от сградата на летището и застанаха под козирката на входа.
— Ще докарам колата — каза Ломан. — Отсреща на паркинга е. По-добре само един да се намокри. А вие през това време можете да наглеждате багажа ми — ако не ви затруднява, разбира се.
Той свали чантата от рамото си, остави я до куфара и затича приведен под дъжда. Водната пелена бе толкова плътна, че го скри от погледите им, още преди да е пресякъл улицата.
— Дано пипнеш бронхопневмония! — промърмори Варщайн. Този път Ангелика не се засмя, а го изгледа замислено.
— Защо си толкова враждебен към него?
— Не съм — отвърна Варщайн, макар че това твърдение и в собствените му уши звучеше доста глупаво. — Мразя всички журналисти. Навремето те сложиха капака на цялата история.
— Така ли?
— Да, така беше.
— Разбирам те, но въпреки това…така, както аз виждам нещата, ти сам си се довършил.
Варщайн преглътна яда си. Вместо да я нападне, както много му се прииска, се обърна рязко на другата страна и загледа в дъжда. Най-лошото беше, че можеше и да е права, помисли си. Тогава, преди три години, се беше забъркал в нещо, за което днес знаеше, че е бил прав. Но тогава нямаше как да го знае. Ако бе размислил дори само една секунда спокойно и трезво, нямаше слепешком да се хвърля в битки с вятърни мелници и много неща щяха да се развият съвсем иначе. Нямаше да постигне нищо, но поне пораженията щяха да са по-малко.
— Той ни е нужен — продължи Ангелика след известна пауза. — Поне докато стигнем Аскона. Не мисля, че Франке ще повярва, че ще спазиш съдебното решение и веднага ще се върнеш вкъщи. Ще се опита да
