веднага му стана студено.
— Страшно е. Не бях виждал времето толкова бързо да се променя. — Май ще е по-добре да се връщаме, преди бурята да ни настигне във водата.
Марио не се възпротиви. Все още не мислеше, че са в опасност. Не бяха далеч от брега и можеха да го достигнат за не повече от пет минути. Но вече не бе толкова сигурен, че щяха да им стигнат. Лошото време се приближаваше към езерото с невероятна бързина. Облаците се движеха сякаш на бързи обороти.
— Можеш ли да плуваш? — попита той, навеждайки се над мотора, за да дръпне въжето. Чуха се няколко бълбукащи звука, но двигателят не тръгна.
— Като риба. Защо?
— Добре тогава. — Марио дръпна втори път, този път по-силно шнура. — Защото аз не умея.
— Шегуваш се! — каза Мариела с ужас в гласа.
— Страхувам се, че не. Виж дали имаме спасителна жилетка.
Докато тя търсеше из лодката, мърморейки недоволно, той за трети път напразно се опита да запали мотора. Проклетото чудо не щеше и не щеше да потегли.
Марио изпсува тихичко и се напъна да си спомни обясненията на собственика. Човекът му бе обяснил какво да направи, ако не може да запали, но той бе слушал с едно ухо — вниманието му бе съсредоточено върху Мариела, която стоеше на мостика, облечена в банския си костюм, и изглеждаше просто прекрасно. Знаеше, че е много просто. Само да можеше да си спомни!
— Ето я! — в гласа на Мариела се долавяше голямо облекчение. — Облечи я веднага!
— Да, ей сега. Марио стана, за да я вземе, и застина на мястото си. Облаците се движеха към тях десет пъти по-бързо от това, което му се струваше възможно. Бяха променили формата си и сега образуваха неправилен триъгълник, който хвърляше мастилено синя сянка върху водата. Марио мислено продължи сянката и с ужас установи, че триъгълникът сочи точно в тяхната лодка. Само след секунди щеше да я достигне.
— Какво е това? — прошепна Мариела. За първи път, откакто се познаваха, радостта бе изчезнала от гласа и и той трепереше от страх. — Това не е…не е обикновена буря!
Дълбоко в себе си и Марио мислеше същото, но онази част от него, която бе привързана към рационалното мислене и логиката, не позволяваше на останалата да приеме друго обяснение. Не знаеше какво беше това, което се движеше към тях със скоростта на бърз влак, но и вече нямаше никакво значение. Беше го страх и това бе най-важното в момента. Вместо да се обърне към Мариела и да вземе спасителната жилетка от ръцете и, той отново се наведе над мотора. „Както при автомобила, синьор“. Сети се!
Опипвайки с пръсти, успя да намери малкия лост и го издърпа. Моментално грабна стартовия кабел и дръпна с всичка сила. Моторът закашля, избълва смърдящ синкав пушек и запали.
— Слава Богу! — Марио се изправи, изтри потта от челото си и се обърна към Мариела: — А сега да се махаме по-скоро!
Облаците се плъзгаха като черен клин все по-бързо и по-бързо и само след секунда сянката им достигна лодката.
Гледката бе зловеща. Марио се оказа прав в преценката си: сянката попадна точно в средата на лодката и я раздели на две. Той остана в задната част при мотора, където бе светло, а предната част, където стоеше Мариела, за секунда изчезна. Тъмнината бе толкова наситена, че не можеше да различи дори очертанията и. Пред него се издигна черна стена, която погълна половината езеро, половината лодка и любимата му Мариела. Не бе само гъстата тъмнина. Внезапно се изви вятър и го блъсна в лицето. Но най- призрачното и страшното като че ли бе тишината. Огромната стена от облаци и сенки предизвикваше очакване за ревящ вятър и гръмотевици, но всъщност нищо не се чуваше, дори и най-лек звук. Сякаш и природата бе затаила дъх при зловещата гледка.
Всичко продължи точно секунда. След това сянката изчезна така бързо, както се бе появила и облаците продължиха лудия си бяг по небето към отсрещния бряг на езерото. Сега цялата лодка бе на светло.
В същия момент невероятно силен удар ги разклати и сякаш някой изхвърли Марио във въздуха. Той се запремята и докато падаше стремглаво надолу видя, как предната част на лодката избухна и парчета дърво се разхвърчаха навсякъде. Мариела излетя зад борда. Същата невидима сила, която го изхвърли, сега го запокити във водата. Той изкрещя от болка и смъртен страх. Малкото въздух, останал в дробовете му, избълбука като перли към повърхността на езерото. Потъваше все по-надълбоко и продължаваше да се върти около оста си. Нещо голямо и жълто премина покрай него и в следващия момент една от дървените отломки го удари силно в ребрата и може би този удар го спаси. Дъската счупи две или три от ребрата му и остави дълбока кървава рана в хълбока му. Внезапната болка бе толкова силна, че всички мускули на тялото му отведнъж се свиха. Водата вече не можеше да нахлува в дробовете му и да го влече надолу. Той престана да се върти и започна да цапа с ръце и крака и да се опитва да оттласка нагоре.
Когато се показа на повърхността, пред очите му затанцуваха шарени кръгове. Студеният въздух го блъсна в лицето и чувството за съхранение свърши своето. Свитите мускули на гърлото се отпуснаха и дробовете жадно поеха въздух, преди отново да започне да пропада.
Незнайно как успя да овладее паниката си. Започна да удря напосоки с крака и да прави несръчни движения с ръце, както бе виждал да правят плувците. Дали от тези усилия или случайността така поиска, но успя да се задържи на повърхността на водата. Видя някакъв предмет да се движи към него и замаха отчаяно с ръце да го улови. Бе като че ли същата дъска, която за малко не го прободе. Дървото изглеждаше като изгорено, но успя да се улови за него. Следващите няколко секунди само поемаше въздух на дълбоки глътки и се опитваше да приеме мисълта, че все още е жив. Болката в хълбока бе толкова силна, че му прилошаваше. От кръвта водата около него почервеня. Но не трябваше да се предава. Мариела! Бе излетяла зад борда и сега сигурно е в безсъзнание. Трябваше да и помогне. С мъка изправи глава и се огледа. Лодката се клатушкаше само на няколко метра пред него и вече потъваше. Задната част бе почти незасегната, но предната изцяло липсваше. Нещо я бе разрязало точно наполовина. Мястото на разреза бе толкова гладко, сякаш бе прерязано с един удар на меч. Марио се замисли за момент дали не ги бе ударил някой от малките увеселителни кораби, но реши, че бе невъзможно да е така. Те бяха достатъчно големи и двамата щяха да го видят въпреки лошото време. Освен това щеше да е още тук, защото от катастрофата бяха минали само няколко минути. Езерото бе пусто.
Когато задната част на лодката потъна изцяло, видя тялото на Мариела. Лежеше с лице във водата и тялото и бе неподвижно.
Паниката започна отново да го обзема и той отново успя да я потисне. С бавни, мъчителни движения, заплува към тялото. Не искаше да вика името и, защото ако бе в състояние да реагира на вика му, едва ли щеше да има нужда от помощта му. В промазаното и яке се бе образувал въздушен мехур, който я задържаше на повърхността. Ако успееше да стигне до нея, преди да се е удавила, щеше да я обърне и да я държи така, докато дойде в съзнание или някой се притече на помощ. Бе сигурен, че от брега са видели катастрофата и може би вече са тръгнали със спасителната лодка. Не можеше да бъде другояче.
Когато бе на половината разстояние, край него мина нещо оранжево. Спасителната жилетка! Той протегна едната си ръка към нея и за малко да заплати с живота си това движение, защото под пръстите му тя се разпадна на прах и той без малко да изпусне дъската. Погледна шокиран оранжевите парчета. Импрегнираният ленен плат бе така ронлив, сякаш бе престоял поне сто години във водата. Пълнежът от изкуствени влакна плуваше наоколо, сбит на топки, а металните закопчалки бяха съвсем ръждясали.
Марио продължи да плува напред. Още три метра. Мариела не се движеше. Колко дълго може да издържи човек, обърнат с лице към водата, без да се удави? Минута? Две? Или три? Колко ли време вече водата я носеше?
Когато почти бе стигнал до тялото, с периферното си зрение улови някакво движение. Към тях се движеше моторница, в която стояха двама мъже. Единият държеше в ръка спасителен пояс. Другият се приготвяше да скочи във водата. Но докато дойдеха, може би щеше вече да е късно.
Марио събра последни сили в изтощеното си тяло, оттласна се напред с крака и достигна неподвижното тяло. Пусна дъската, хвана с две ръце Мариела и с едно движение я обърна с лице нагоре. Въздушният мехур, който досега я бе задържал отгоре, излезе и тя почти мигновено започна да потъва. Марио бързо посегна към дъската, като с другата ръка поддържаше главата и, за да може да поеме въздух. Под пръстите му дървото започна да се разпада и той усети как мускулите му отново се свиват. Нямаше да издържи дълго. Но и не трябваше. Лодката бе вече тук. Мъжът на кормилото направи умел завой и почти в същия момент и
