— Не ме разбирайте погрешно — прекъсна я Франке. — Говоря за тогава, не за това, което се случи сега. Защо не дойдохте при мен, вместо да търсите човек, който от три години насам прави всичко възможно да изгуби разсъдъка си от пиене?
— При вас?
— Можех да ви помогна. Или поне щях да се опитам. Варщайн само търси някого, който да му помогне да ми отмъсти.
— Да не искате да кажете, че…, че знаете къде е мъжът ми?
— Не. Но съм сигурен, че бих могъл да разбера. Виждате ли, постъпвам съвсем честно с вас. А можех да кажа, че знам къде са съпругът ви и другарите му само за да ви държа далеч от този луд. Но не искам да ви лъжа. Въпреки това ви съветвам да послушате един добър съвет: качете се в следващия самолет и се върнете у дома! Само си навличате ненужни неприятности, като стоите близо до него.
— Заплашвате ли ме? — попита Ангелика.
— Но моля ви! — усмихна се Франке. — Аз съм съвсем искрен. Защо, мислите, този мъж е дошъл тук? За да ви помогне да намерите мъжа си? Съмнявам се.
— Знам — спокойно отвърна Ангелика. — А може пък да ми е приятно да гледам как ви създава неприятности.
— Това едва ли ще се случи. — Франке извади от джоба на сакото си бял плик и го подаде на Варщайн.
— Какво е това? — попита той.
— Съдебно решение, което ви забранява да се приближавате до Гридоне на повече от два километра.
— Но това е смешно! — възмути се Ангелика.
— Може би — невъзмутимо отговори Франке. — Дори съм сигурен, че всеки що-годе добър адвокат успешно може да го оспори. Но докато се стигне дотам, ще трябва да помоля приятелят ви да се съобрази със съдържанието на писмото. А ако не го направи, за мен ще е удоволствие да видя как с един ритник го изхвърлят от тази страна.
— Важи ли това и за мен?
Франке се обърна и цяла секунда гледа най-горното копче на ризата на Ломан, преди да се сети, че трябва да отстъпи крачка назад, ако иска да види кой стои срещу него.
— Вие пък кой сте? — не можа да скрие яда в гласа си той.
— Няма значение — хилеше се срещу него Ломан. — По-важно е, че аз знам вие кой сте. Е, и мен ли ще принудите да напусна страната? Само опитайте. Ще пасне много добре към това, което вече имам. Той доволно размаха диктофона си. Червената светлина бе включена и двете ролки се въртяха.
— А-ха, така значи. Журналист сте, познах ли?
— Може и така да е. Франке въздъхна.
— Касетата!
— Няма да стане. Не мисля, че… — останалите думи заглъхнаха в болезнен стон. След бързия заповеднически жест на Франке мъжът от лявата му страна протегна ръка, хвана Ломан за китката и силно натисна. Само след секунда той пусна диктофона. Франке сръчно го улови, извади касетата и му го върна.
— Нима не разбирате? — поклати осъдително глава Варщайн. — Тук сме в Швейцария, Франке, не в Дивия Запад!
— На ваше място не бих бил толкова сигурен — отвърна Франке и посочи плика, който още бе в ръката на Варщайн. — Прочетете го внимателно и си направете сам услуга, като спазите предупреждението.
— А ако не го направя?
— В такъв случай правите на мен услуга. Повярвайте ми, лично ще се погрижа да влезете в затвора и вратата след вас да бъде зазидана.
Когато тръгваха, по небето нямаше нито едно облаче. Дори бе необичайно топло за това време на годината — октомври чукаше на вратата и на юг от Алпите можеха вече да се очакват всякакви изненади. А от няколко дни насам времето съвсем се обърка. Сутринта Салиери даже мислеше да се откаже от пътуването, защото не само времето, ами цяла Аскона бе обърната с надолу главата след катастрофата с ICE.
Предупредиха го да не излиза в езерото и ако беше сам, без съмнение щеше да се вслуша в предупреждението. Или всъщност не, защото ако беше сам, въобще нямаше и да планира това пътуване с лодка по Лаго Маджоре. Дори нямаше да дойде тук, а щеше както винаги да прекара отпуската си в планината на родната Сицилия. Но сега не беше сам. И вече никога нямаше да бъде. Мисълта за това го изпълваше със задоволство.
Причината, поради която Салиери въпреки непоносимостта си към водата и всичко свързано с нея, сега седеше в хека на малката клатушкаща се моторница и наблюдаваше сгъстяващите се облаци и едновременно с това се бореше с позивите за повръщане, но в същото време бе доволен и щастлив, както никога преди това, се казваше Мариела. Тази причина бе двадесет и седем годишна, с черна коса, черни очи и почти идеална фигура, която яркожълтото яке от импрегнирана материя не можеше да скрие. А, да, и от четири дни и шест часа бе негова жена.
Негова жена… Марио повтори няколко пъти наум думата, наслаждавайки и се като на старо вино. От това тя не изгуби очарованието си. И нямаше да го изгуби и през следващите четиридесет години. Разбира се, такава представа бе доста наивна и той го знаеше. Но усещането бе твърде красиво и искаше да го задържи поне за момента. Мислите явно се бяха отпечатали върху лицето му, защото Мариела неочаквано го погледна въпросително и сбърчи чело. Изглеждаше много красива така. Красотата и не бе кукленска, а много естествена, което я правеше още по-желана.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За нищо. Само за момент си помислих, че Господ много трябва да ме обича, щом ми подари жена като теб.
— Господ ли? Кой е той? — Мариела го заплаши шеговито с пръст: — Не си ми казвал, че има и още някой, който те обича!
Марио се засмя, макар че подобни шеги не му бяха по вкуса — бе вярващ християнин и дълбоко уважаваше всичко, свързано с религията. А Мариела не се свенеше пред нищо, но никога не отиваше твърде далеч, за да го обиди. Когато отминеше сватбеното им пътешествие, щяха да заминат за Сицилия, за да я представи на семейството, преди да се върнат в общото жилище в Рим. Може би щеше да е добре да поговори с нея, за да се въздържа малко пред родителите му.
Само че не сега. В момента имаха по-важни неща за вършене, например…
— И махнете безсрамната усмивка от лицето си, синьор Салиери! Вярно, че сме в медения си месец, но ако добре си спомням, тази сутрин за малко да пропуснем закуската. Макар че се събудих в… Колко часа беше? Седем? Не, малко преди шест и половина.
— Това беше преди цели пет часа — възнегодува Марио.
— Питам се какво ли би казала бедната ти стара майка, ако разбере какъв похотливец е станал най- големият и син.
— Бедната ми стара майка има девет деца. — Марио се опита да я хване, но тя се изплъзна с ловко движение и избяга в предната част на лодката. Миниатюрният съд се разклати здравата и Марио не посмя да я последва. — Как мислиш, откъде са се появили?
— Представа нямам — изсмя се Мариела. Марио обичаше смеха и. Не помнеше и един час, през който да не се бе засмяла поне веднъж.
— Да ти обясня ли? — Той стана предпазливо и направи крачка към нея, но тя изведнъж вдигна ръка към небето.
— Погледни! В първия момент Марио помисли, че е част от играта и, но изразът на изненада бе твърде истински. Обърна се и вдигна глава.
Веднага разбра какво сочеше Мариела. Времето още повече се бе влошило. По продължение на абсолютно права линия, начертана сякаш с линеал, небето бе покрито с черни и сиви облаци, струпани в странни фигури, които протягаха тъмни ръце почти до земята. До този момент не бе усетил, но при вида им
