— И какво стана? — попита Ломан.
— Нищо. Дойде полицията и ги разкараха, както си му е редът. Но мина почти цял час. — Шофьорът въздъхна и поклати глава. — Любопитен съм какво още ще се случи.
Да, помисли си Варщайн, и аз. Но не можеше да каже, че тази мисъл го радваше.
6.
— Ходите ми по нервите, Варщайн! — каза Франке. Облегна се назад във въртящия се стол и започна да върти в пръстите си един молив, който бе извадил единствено за тази цел. — Търпението ми скоро ще свърши!
Варщайн не каза нищо. Откакто бе влязъл в кабинета на Франке, четири или пет пъти се бе опитал да каже нещо, но бе стигнал само до първите две-три думи. След няколко минути разбра, че Франке не го бе повикал да разговаря с него, а за да държи монолог. А на него се падаше да е слушател и да си затваря устата.
— Аз ви харесвам, Варщайн — продължи Франке. — Винаги съм ви харесвал, още от едно време, когато посещавахте лекциите ми.
Разпознавам хората с талант и още навремето разбрах, че у вас има голям потенциал. Това беше и причината, поради която ви извиках за проекта си.
Това си беше чиста лъжа. Единственият човек на света, когото Франке харесваше, бе той самият. Още като доцент в Нюрнберг се бе специализирал да открива млади сътрудници, за да си присвоява труда им и само това бе причината, поради която бе извикал Варщайн.
— Но постепенно започвам да се питам дали не направих грешка. Какво става с вас, Варщайн? Това, което преживяхте, сигурно е било много лошо, но вече минаха четири седмици! Проявих достатъчно търпение, но то вече свърши. Назначен сте да се грижите за електрониката и измерванията, а не да гоните духове! И само между другото, нека ви припомня, че за това получавате доста добра заплата!
— Не са духове — отвърна Варщайн.
— Така ли? А какво е тогава това тук? — ръката на Франке удари по една жълта папка, която самотно лежеше на иначе празното бюро.
— Факти. — Франке междувременно бе решил да му даде думата. — И освен това са моите лични бележки, които не са предназначени за вас.
Изглежда не подбра добре думите си. Настроението на Франке, което до този момент въпреки всичко все пак бе смесено, изведнъж се влоши.
— И за кого бяха предназначени? — попита той остро.
— За никого. — Трябваше да се овладее, за да не даде воля на яда си. Франке нямаше ни най-малко право да рови в личните му документи, но сега не бе моментът да изяснява това.
— За никого! — повтори Франке, отвори папката и взе да рови в листата. — Можете ли да си представите какво би станало, ако тези неща попаднат в погрешни ръце? Например на някой вестникарски лъжец?
— Изключено! Това са лични данни, които…
— …сте обработвал на компютър за пет милиона, който е тук, за да си вършите работата на него, а не за да ловите призраци! — прекъсна го Франке.
— Не са призраци! — Варщайн за стотен път се прокле, че не бе защитил данните по-добре. Просто бе подценил Франке що се отнасяше до способностите му на хакер и на безскрупулността му. Файлът недвусмислено бе отбелязан като личен.
— Ако сте прочел всичко, трябва да сте разбрал, че нещо с тази планина не е в ред. Франке въздъхна. Остави молива, сложи ръце под брадичката си и в продължение на две-три секунди го гледа с почти тъжен поглед.
— Бих предпочел да не бъда толкова директен, но се страхувам, че единственият, с когото нещо не е наред, сте вие.
— Но нима не виждате? — Вътрешният глас на Варщайн го съветваше да си затваря устата, но той не го послуша. Независимо, че не харесваше Франке, той не бе глупав. И човек трябваше да е съвсем сляп, за да не осъзнае значението на фактите, които бе събрал през последните няколко седмици.
— Планината е…
— Омагьосана? — предложи Франке.
Варщайн съвсем ясно усещаше в каква посока иска да го подмами Франке, но просто не бе в състояние да слуша все по-засилващото се предупреждение, идващо от разума му.
— Наречете го и така, щом искате — каза той ядосано. — Но не може да не сте разбрал, че някои неща не вървят както трябва. Машините полудяват, часовниците вървят назад, а хората изчезват и се появяват чак след два дни. Какво стана последната седмица? Какво стана с тримата мъже, които не можаха да си спомнят какво са правили в продължение на пет часа?
— Сигурно е само, че не са работили. Откъде да знам какво са си мислили? Що се отнася до останалите неща — може и така да се погледне на нещата, но от човек с техническо образование като вас очаквах малко по-друг начин на мислене. — Гласът му стана по-остър. — Какво значат всички тези глупости? Случва се машините от време на време да не вършат това, което се очаква от тях. Ако правилно съм разбрал фактите в така наречения ви доклад, става дума преди всичко за измервателните ви уреди, които не работят правилно. Може би грешката е там? Взехте ли под внимание и тази възможност?
— Лазерът работи безупречно. Не са верни само резултатите, които дава.
— Знам. — Франке се усмихна, отвори отново папката и запрелиства. — Какво е показало последното измерване? 1,3 милиона километра? Според мен вероятностите тук са две: или машините ни са много по- добри, отколкото мислехме и се поставили абсолютен световен рекорд в изкопаването на тунели, или невероятното ви изобретение просто не работи както трябва.
— Уредът работи безукорно и вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Подобен резултат е невъзможен.
— Вие го казвате. Нали сте учен или се лъжа? Във всеки случай вярвах го допреди известно време. Какво прави един учен, когато получи при експериментите си резултат, които просто е невъзможен? Търси грешката в експеримента. Или поне аз така съм учил и се опитах и вас така да науча. А какво правите вие? — Той сърдито затвори папката. — Опитвате се да изкривите истината, за да съвпадне с експериментите ви, а не обратното. Това не е много научен подход.
— Да, точно така. Това, което става тук, няма нищо общо с науката. Не и с нашите представи за знание.
Тези думи бяха най-голямата му грешка, но го разбра едва по-късно.
— Хопала! Ето, че стигнахме до същността на нещата, нали така?
— Знам, че звучи налудничаво, но…
— Да, така звучи!
— Но вие и сам го усещате! Има нещо в тази планина. Не знам какво е, но има. Влезте в тунела и се огледайте! Толкова е ясно, че почти може да се докосне. Говорете с хората! Разпитайте всеки работник поотделно! Те също го усещат. Страх ги е да влязат във вътрешността на планината. Вътре има нещо и ние го разбудихме!
Почти чу как капана щракна, още преди Франке да се наведе и да каже:
— Хайде, изплюйте най-сетне камъчето! Значи, смятате, че сме събудили някакъв дух или нещо подобно? Да не би да предлагате да спрем работите и да зарием тунела?
— Не съм казал подобно нещо! — започна да се отбранява Варщайн. — Но нещо става! Щом като не искате да ми повярвате, погледнете нещата от проклетата си научна гледна точка и ще признаете, че тук стават неща, които не можем да обясним. Запитайте се защо е така! — Бе се разпалил достатъчно и по реакцията на Франке разбра, че той е целял точно това.
— Варщайн, тук не се случва нищо тайнствено или необяснимо! — каза той спокойно. — Признавам, че и аз нямам обяснение за историята с деветнадесета бригада, но това не означава, че трябва да вярвам в призраци. Трябва ли да ви обяснявам, че във всички времена науката е имала много повече нерешени загадки, отколкото отговори? Добре, някои хора ги е страх. Просто хистерия и нищо повече. Много добре
