яденето?
Варщайн си отбеляза, че събеседникът му бе не просто изнервен, а направо ужасен, макар че не искаше да го покаже. Можеше да го разбере — разговорът тръгна в посока, която никак не му харесваше. Както повечето хора и той не разбираше за какво всъщност говори Варщайн, но инстинктивно усещаше, че не бяха празни приказки и спекулации за нещо, което можеше да е станало, но можеше и да не е. Същината на разговора се изплъзваше от рационалните представи и на двамата и те го усещаха. Варщайн също го усещаше. Питаше се какво би казал Ломан, ако му разкажеше за втория си разговор със Зарутер. Дали не трябваше да го направи? Журналистът сигурно окончателно щеше да го обяви за луд.
Намерението му бе осуетено от келнера, който донесе поръчките им. Не само Варщайн изпитваше невероятен глад, и тримата не бяха сложили в уста нищо от сутринта, затова веднага се концентрираха върху чиниите си.
Варщайн не просто утоляваше глада си. Ако за Ангелика и Ломан бе съвсем естествено да се хранят в ресторант, то за него това бе една част от живота му, която той смяташе за завинаги отминала. Сегашният момент бе завръщане в един друг свят, чиито врати вече бяха хлопнали зад гърба му, врати, които имаха дръжки само от едната страна — тази, която той не достигаше.
— Вкусно е — обади се след малко Ангелика, макар че не бе истина. Храната бе най-много поносима, но това бе опит от нейна страна да поднови разговора. За разлика от Варщайн на нея, изглежда, мълчанието не и харесваше.
— Просто поносимо, но нищо повече — каза Ломан и отпи от бирата си. Това беше третата, откакто Варщайн се бе присъединил към тях. А той си мислеше, че пие много!
— Поносимо, но въпреки това по-добро от вас.
Ангелика вдигна изненадано поглед от чинията си, Ломан също изглеждаше объркан от неочакваната нападка.
— Моля?
— Ходите ми по нервите, Ломан, това е! — каза враждебно Варщайн. — Някакъв ваш трик ли е или винаги сте така проклет?
Журналистът го изгледа продължително, без да каже дума, после повика келнера.
— Донесете още две бири!
— За мен не.
— Напротив, и за него. Ломан отпрати келнера и продължи с тон, който Варщайн досега не бе чул от него: — А сега ме чуйте! Знам, че…да речем, имате проблеми с алкохола. Днес не сте близвал капка, нали?
— Не мисля, че това ви засяга!
— Засяга ме до известна степен. Ваша работа си е, ако пиете, и също ваша работа си е, ако сте решил да се откажете. Но не сега. Когато се приберем у дома, правете, каквото искате. Но сега не е подходящият момент да започвате лечение. Ако открием дори и част от това, което мисля, че ще намерим, не ми трябва кълбо от нерви, което при всеки поглед накриво да ме хваща за гушата!
— Струва ми се, че…
— Моля ви! — прекъсна ги Ангелика. — Престанете да се карате! Никой няма полза от това!
— Защо пък не? — ухили се Ломан. — Малка кавгичка от време на време си е нещо изискано.
— Запазете си я за Франке — изръмжа Варщайн, но в същото време погледна с благодарност Ангелика. Тя, разбира се, беше права — трябваше да пазят енергията си за по-смислени неща. Но и Ломан имаше право — макар че това никак не му харесваше.
— Пак този Франке! — изсумтя пренебрежително Ломан. — Май се е превърнал в някаква мания, а? Изпитвате като че ли езически страх от този човек.
— Не, просто не правя грешката да го подценявам. Достатъчно неприятности ни създаде и мисля, че това не е всичко.
— Тук по изключение сме на едно мнение — съгласи се Ломан, — но все пак не съм съвсем беззащитен. Щом утре редакцията започне работа, ще се обадя по телефона и вашият доктор Франке доста ще се учуди какво му се е случило.
Варщайн си спести отговора. Ломан си беше непоправим надменен глупак. Лошото обаче не беше, че продължаваше да подценява Франке. Тревожеше го това, че журналистът все още гледаше на цялата работа като на голяма игра, при която крайният резултат щеше да бъде сензационна статия за неговия вестник.
До масата им застана някой. Варщайн вдигна поглед, очаквайки да види келнера с двете бири. Но не беше той. Пред тях стоеше сивокос мъж на неопределена възраст, който гледаше ту него, ту Ломан. На Варщайн му трябваше само един поглед върху лицето на мъжа, за да разбере, че ги очаква поредната неприятност.
— Господин Ломан? — попита мъжът. Очевидно не знаеше към кого точно да се обърне.
— Да?
— Моля за извинение. Казвам се Кернер и съм мениджърът на ресторанта. Страхувам се, че е възникнал малък проблем.
— Какъв проблем? Не сме се оплаквали от храната.
Кернер лекичко се усмихна, но очите му останаха сериозни. Изглеждаше някакси… да, смутен, отбеляза си Варщайн.
— Става въпрос за кредитната ви карта. Изглежда, при регистрирането ви нашият служител на рецепцията се е заблудил.
— В какво се е заблудил? Да не би нещо с кредитната ми карта да не е наред?
— Опасявам се, че да. Няма покритие.
— Но това е смешно! — Ломан говореше толкова високо, че хората от съседните маси извърнаха глави към тях. На Кернер му стана още по-неудобно. — Разбира се, че има покритие. Вашият човек провери. Каква е цялата тази глупост?!
— Затова и казах, че се е заблудил. — Кернер започна да ръкомаха, беше доста нервен. — Бяхте помолил да ви наемем автомобил и трябваше да проверим още веднъж. За голямо съжаление централата на Еврокард във Франкфурт отказа да потвърди покритието. — Той постави на масата пред Ломан малката златистожълта карта и бързо се отдръпна. — Много съжалявам, но при тези обстоятелства ще проявите разбиране, ако ви помоля да се откажете от нощувка в нашия хотел.
— Моля? — лицето на Ломан бе останало без кръв. — Тоест, казано с прости думи, вие ни изхвърляте?
— Но моля ви! — Кернер нервно му направи знак да говори по тихо. — Разбира се, можете на спокойствие да довършите вечерята си, която, между другото, е за наша сметка. Както ви казах, ако нашият служител бе извършил проверката така, както трябва, неприятната ситуация щеше да ни бъде спестена — и на вас, и на мен. Още веднъж се извинявам.
— Нали не мислите, че ще ви повярвам? — попита Ломан със заплашителен тон. — Картата е напълно в ред и вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Говореше с много рязък глас и дори малко по-силно отпреди, но реакцията на Кернер бе съвсем различна от очакваната. Вместо да се сконфузи, той сякаш въздъхна с облекчение. От смущението му не остана и следа. До този момент ситуацията му беше крайно неприятна, но когато Ломан стана агресивен, сякаш му направи услуга. В крайна сметка работата му беше да се справя с подобни ситуации.
— Вече казах, че съжалявам за пропуска, и се извинявам — повтори той със съвършено хладен глас. Думите бяха изречени така, че превръщаха всичко почти във фарс. — Освен това ваше право е да се обадите в банката си и да изясните случая. — Той посочи към другия край на залата. — Кабинетът ми и телефонът са на ваше разположение. Но настоявам да напуснете хотела веднага след като приключите с вечерята. Вече наредих да свалят багажа ви.
Ломан така рязко стана от мястото си, че столът щеше да падне, ако не го беше задържал.
— Както желаете! Ще се обадя, и то не само във Франкфурт, в това можете да бъдете сигурен. Ще ви се иска да…
— Стига вече, престанете! — прекъсна го Варщайн. Ломан се извъртя гневно и гневът в погледа му заплашваше да се стовари върху него, но Варщайн вече говореше на Кернер.
