си, ще замръзна до смърт. Оставя ли кепето, ще пипна някоя църковна хрема до живот. Кесията ми се е протъркала до скъсване, а кинжала не го бива повече от кухненски нож. Но ще ти кажа какво ще направя, Мери Дейвис — целуна я той. — Единственото нещо, което имам от майка си, която никога не съм виждал, е една кехлибарена брошка. Намира се в кесията ми и ако я харесваш, твоя е.
— Не бих могла да я взема, понеже е на бедната ти умряла майка. Аз съм порядъчно момиче, макар да съм уличница. Но все пак ти благодаря.
— Тогава ще ти изпратя подарък от Африка. Обещавам ти го. Така че очаквай го, Мери Дейвис, и когато дойде, ще си спомняш за мен и Нашия Хари, ако не си ни забравила дотогава.
— Това никога няма да направя, Рори. Никого от вас не ще забравя.
ТРЕТА ГЛАВА
Измокрен, изтерзан и разтреперан от дългото стърчене на покрива на дилижанса Рори Махаунд видя Ливърпул късно привечер. Чувствуваше се щастлив, че е пристигнал навреме, тъй като утре беше денят, определен за отпътуването на „АРИАДНА“. Провря се между вързопите и денковете и се заклатушка към чакалнята на хана. Пращящият огън бе добре дошъл и той пристъпи към него да разтърка напуканите си колене и загрее изтръпналите си ръце, докато бе пропъден от келнерките, които чакаха да напълнят халби с топла вода за грог и да използуват нагретите ръжени за топли сайдери. Никой не му обръщаше внимание, докато накрая една келнерка, която го бе проследила с интерес, му заговори:
— Махай се от краката ми, пораснало дръвниче, и седни ей на тази маса — посочи му тя една празна маса, после му намигна и се усмихна, което смекчи грубостта й. — Имаш жалък вид, момчето ми, и ми се струва, че чаша горещ ром от Барбадос, подсладен с петмез и масло, ще ти стопли вътрешностите. Трепериш като куче, което пикае на изтравниче. — Тя се изправи на пръсти и му прошепна: — Няма да ти струва даже и три пенса. — Почака го да се настани край масата и после му донесе напитката. Той й се усмихна благодарно.
— Случайно да знаеш, малката, къде из този град се намира Ливсли Корт? Търговско място, а фирмата се казва „МакКейрн и Огилсви“.
— По това време е затворено. Вече е почти десет и всички чиновници и чираци са заключени за през нощта. Бедните момчета, трябва да се прибират в девет часа и никога не могат да се поразвлекат.
— Къде е тогава пътят за доковете?
— Това не е място за момък като теб. Ще те подмамят.
— Подмамят? — повтори той.
— Подмамят, замаят, издебнат, грабнат, отвлекат! Днес трудно се намират моряци и капитаните правят всичко, да се сдобият с екипаж. Животът е тежък, господарите жестоки, никой не иска да плава. — Тя сложи ръка на рамото му и го стисна през палтото. — Ще остана тук почти до сутринта, иначе щях да те взема в стаята си.
— Благодарности за това, малката, но няма защо да се грижиш за мен. Аз съм вече включен. Завеждащ товара на „АРИАДНА“.
— Толкова повече трябва да се боиш. Той търгува с роби, а капитан му е Спаркс, бич на моретата. Сладък е като дявол, но е чакал с черно сърце, какъвто не се е раждал. По-добре да го плъзнеш и да си намериш друг кораб.
— Аз мога да се грижа за себе си, малката. — Той сви ръка тъй, че тя можа да види изпъкналия мускул под ръкава.
— Жалко, че тази нощ съм на работа. Върни се към полунощ и ще видя дали не мога да се измъкна по- рано. Ще бъде по-топло, отколкото да скитосваш по улиците.
— Само че искам да видя доковете и да си убия времето до полунощ.
— Бъди внимателен.
Тя му обясни посоките, някой излая поръчките си и тя се дръпна нататък. Горещата напитка затопли Рори и духът му пак се оживи. Почувствувал се отново превъзходно, той потегли по мокрите улици, спазвайки указанията на келнерката. Уличните фенери бяха съвсем слаби и хвърляха бледа светлина, из която плуваха сиви кълба мъгла. Не знаеше колко време се бе разхождал така, но сигурно не беше малко, тъй като ефекта от рома започна да се изпарява. Никой не се мяркаше в този късен час, улиците бяха пусти. Ни една светлинка не се показваше от прозорците на опушените със сажди каменни сгради и Рори крачеше самотен, с надеждата да срещне някоя заблудена душа, която да го упъти. Усети, че приближава океана, защото мъглата стана по-плътна, и както се движеше сега, можеше да вижда само около себе си. Беше все същото — мазни черни камъни под краката му и сиви гранитни стени встрани. Наближавайки една пресечка, той забеляза уличен фенер, подпрян в ъгъла на една сграда, чиято бледа светлина образуваше концентрични кръгове в мъглата. Като наближи, той откри очертанията на друго лице, което бе спряло под светлината и изчакваше Рори да се приближи.
— Кофти нощ — каза човекът.
— Тъй си е — отвърна Рори. Звукът на човешки глас му подействува успокояващо и той спря да огледа странника. Макар и по-нисък от Рори, изглеждаше стабилно. Младеж с поносимо приятна външност с моряшка кожена шапка и широка яка, поръбена с бял кант, към дебелата му вълнена моряшка куртка. Шапката не скриваше напълно кичура червена коса и Рори забеляза на едното му ухо голяма златна обеца.
— Накъде, приятел? Загрявам, че си от Шотландия с тази фуста и баретата. Е, аз пък съм от Дъблин. Значи и двамата сме чужденци тук.
Думите прозвучаха дружелюбно и това допадна на Рори. Видя широка, любезна усмивка, а за Рори беше добре дошло и най-кратковременното приятелство.
— Тръгнал съм към доковете — отвърна Рори, — но загубих пътя.
— Е, ще повървиш още малко напред, защото аз идвам тъкмо оттам. Няма какво да се види като стигнеш, освен кораби, а пък аз се разкарвам от корабите. Казвам се Тим О’Тул, моряк, ей ми ръката.
Рори пое ръката му.
— Рори Махаунд, на услугите ти.
— Ха така, приятелче, щом си на услугите ми, карай с мен. Тъкмо се чудех дали да тръгна надясно и да пийна едно в „Остров Джамайка“, или наляво и да обърна един грог в „Залива Бънин“. Видът ти показва, че се нуждаеш от сгряване, и тъй като си на услугите ми, тръгвай с мен. Нощем не се скитосва из улиците на Ливърпул.
— Ще ми бъде драго да дойда с теб.
— Тогава хайде! След два грога в корема ще отидем при старата Мама Тъпчи-кръв.
— Мама Тъпчи-кръв ли?
Том съчета покоряващата си усмивка с бавно намигване.
— Тъй сме кръстили дъртата сводница. Държи конюшня курви, дето си разчекват краката за шест пенса на четвърт час. Не са кой знае какво, даже и след като човек е бил три месеца по море, но поне са жени, а това е първото нещо, което се приисква на мъжа, щом слезе на брега.
Внезапно на Рори му мина през ума, че като тръгне по море няма да разполага с жени. Нямаше да ги има Меритата покрай плетищата или в уютните стаички на Глазгоу. Нямаше да има някоя като келнерката, която му беше казала, че ще го очаква тази нощ.
— И как я кара човек по море без жени?
Пръстът на Тим се заби между ребрата на Рори.
— Не е лесно, авер, не е лесно. Някои се женят за дясната си ръка, други не. Из пътя винаги се намира млад юнга или каютен прислужник, който извива гръб над ябълковото каче за парче сливов пудинг, а от половината път нататък трюмът е пълен с черни диваци. Сега ти казвам, че няма нищо по-хубаво от някое симпатично диваче на петнайсетина години със стегнат задник, което след като веднъж го овладееш, престава да писка.
— Това не е за мен — отвърна Рори.
