хубавица Меги ще плаче за милост. Изпий я наведнъж.
— Да, пресуши я, Рори — настоя Тим, — макар че се съмнявам дали нещо по-малко от дъбов прът би накарало Меги да завие.
— Имам го! — вдигна чашата си Рори. — Истински опустошител.
Течността имаше горчив и същевременно сладникав вкус и заседна на гърлото му.
— Дигай се сега, Рори! — Тим измести Меги, която привидно неохотно остави момчето. Мушна си ръцете под мишците му и го вдигна. — Тими ще ти помогне, Рори, момчето ми.
Ала Рори не го чу. Потъна в черни паяжини, които го докосваха по цялото тяло с леки, горчиво-сладки докосвания, подобни на вкуса в гърлото му. Усещаше ръцете на Тим под себе си, които го подкрепяха, но ги почувствува само мигновено и след това мрачината го погълна в сън без сънища, тъмен и забулен.
— Разкарайте го оттук! — изкомандува жената в черно.
— Нужна ми е помощ, Майко — отпусна Тим прегръдката си и остави Рори да се плъзне по пода. — Тук ли е Голямата Ханна?
Заета е в момента, но ще слезе долу, когато едно агне си размаха три пъти опашката.
— Ще може ли да ми помогне с него?
— Толкова, колкото съдебният пристав да не го набара тук.
— Тогава кажи й да си навлече обущата и палтото.
Старицата изчезна по стълбата. Тази, която наричаха Меги, влезе да види как е Рори, надвеси се отгоре му и плъзна пръсти по лицето му.
— Изглежда, че наистина е било както казваше той — заяви тя — същински дъбов прът.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Рори бавно изплува нагоре през провисналите черни паяжини, които го обвиваха. Проблясъкът го застигна, после отново потъна в забърканото тресавище на полузабравата. Колкото повече се удължаваха и ставаха по-чести миговете на съзнание, той откриваше, че полага усилие да закрепи тялото си от клатушкането. Когато се опита да смени положението си, изпита болка, която го накара да провери съзнателно състоянието на главата си. Пръстите му опипаха една цицина с формата на бекасово яйце. Постепенно, с дълги периоди на остро съзнание, той изпитваше раздираща болка в главата си, която напълно заличаваше паяжините и го довеждаше до състояние да се пита къде се намира.
Когато успя да отвори очите си, мазните небоядисани дъски край главата му и отстрани, не му подсказаха нищо. Той бавно се изви в другата посока. Сред здрача постепенно различи лавици, които напомняха тази, на която лежеше. Когато очите му привикнаха с необичайната светлина, той видя, че върху някои от тях спяха мъже. Поне не беше сам. Изведнъж талпите, върху които лежеше, се раздвижиха и той се блъсна в преградата, а миг след това бе запокитен обратно. Спаси го от падане страничната преградна дъска.
Ако главата му престанеше да се мотае, чувствуваше, че би могъл да сбере мислите си, но в едно беше сигурен — никога преди не се е намирал тук. Къде беше в такъв случай? Ах, да, беше в Ливърпул. В това беше напълно сигурен. И се беше срещнал с някого. Някой си, по име Тим. Тим О’Тул! Моряк! Бяха си пийнали здраво и след това заедно се бяха набутали в един бардак. Някаква жена, раздърпана пачавра, му седеше на коленете. Сигурно е все още в къщата. Но ако беше вярно, то защо покрай него спяха само мъже и защо подът се надигаше и движеше.
Движението ставаше все по-рязко и той се премяташе от едната страна към другата. Обърна се на гръб и направи опит да се изправи, но удари главата си в ниския таван над него. Това съвсем не помогна на главоболието му, а увеличи неговата интензивност и сега се свърза с чувството за повдигане, което бъркаше каша в стомаха му и запращаше вълна от киселина към гърлото. Забеляза, че е гол — всъщност само по риза, и установи, че част от неприятното усещане се дължеше на студа. После, независимо от всичко, което правеше, повръщането разбърка стомаха му, запени се през устата и той не се притесни от това, че изцапа тялото му. Чувствуваше се напълно отпаднал и толкова замаян от непрекъснатото движение, толкова измръзнал и с пресъхнали уста, толкова забъркан, че зажадува за нещо, което би сложило край на страданията му, дори ако го запратеше пак към лепкавите паяжини, от които се беше измъкнал. Пак повърна и този път му се стори като че избълва вътрешностите си. Прекалено изтощен, той остави главата си да се полюшва и да се удря ту в едната страна, ту в другата.
Някакъв фенер, който мигновено освети полумрака, бе последван от стъпки и Рори съгледа някаква сянка да приближава към него, като по движението на краката разбра, че е мъж. Сянката го наближи и една ръка не съвсем нелюбезно го улови за рамото и го раздруса, за да се събуди.
— Рори, момко, аз съм. Двамата покорявахме рома, аз съм Тим О’Тул. Кажи ми как си със здравето тази сутрин?
Тим О’Тул? Още веднъж Рори замъчи съзнанието си да му припомни името. Тим О’Тул… Ирландецът, с когото се бяха сприятелили. Опита се да си припомни чертите му и да види дали отговаря на мъжа, който стоеше насреща му. Да, той си припомни кичура светлочервена коса, зелените очи и обезоръжаващата усмивка.
— Тим О’Тул! Моят добър приятел от снощи. Но къде съм сега, Тими! Кажи ми! Все още ли съм в бардака и ако да, какво е станало с него, че се люшка като кораб в морето?
Тим разкопча яката му, запрати я във ведрото вода на пода, а след това обърса повръщаното по тялото на Рори.
— Е, момко, както и да го кажем, тук си и толкоз.
— При старата Мама Тъпчи-кръв?
— Не, на един кораб.
— На кораб ли? Тим, какво се случи?
— Хм… Е, наречи го все едно, че съм ти спасител, приятел. Спасих ти животеца от най-страшна опасност. Да не бях аз, Рори, щеше да лежиш вкочанен в някоя канавка в Ливърпул и да са те заровили в гроб на грънчарската поляна.
— Много съм ти благодарен, Тим.
— Е, нали затова са добрите приятели, Рори. Добре, че стана така. Може да си ял нещо, или пък не си привикнал с рома. Понякога се случва така, че ромът събаря човека, когато му е за пръв път. Особено пък ако дотогава е пил само уиски. Превръща стомаха ти на пъкъл, бога ми. Тъй че тъкмо те откарвах нагоре у Мама Тъпчи-кръв с онази страхотна дърта брантия, с която бе решил да се забавляваш. Ако е съществувал някога кораб подпалвач, тя е била. Страшно се ядосах, като те гледах, Рори, момчето ми, ама ти беше жив умрял, пък искаше и аз да съм с теб. Изкачих те, след това ти изгасна върху шибания под. Тъй си прасна главата, че едва не си строши черепа. Беше свършил като прегоряла свещ. Всичките ти палуби бяха измити. Е, какво да те правя? Старата Мама Тъпчи-кръв каза да те пръждосам навън. А къде да те закарам? Успях да те измъкна на улицата и те подпрях на един зид. Да не ти бях приятел, щях да те зарежа в канавката, където или щеше да си намериш смъртта, или фантетата щяха да те спипат. Но ти ми хареса, Рори, и не исках да те оставя да загинеш. Погледнах в кесията ти и я намерих издухана, иначе щях да те отнеса в някой хан и да те оставя за нощта. Случи се и аз да нямам вече нито пени, след като платих пиенето и за брантията, с която умираше да си поиграеш. Тогава те метнах през рамото си и те домъкнах на кораба. Доста тежък си, момко, но това не е нищо за един добър приятел, нали така?
Прилив на благодарност накара Рори да сграбчи ръката на Тим и да я стисне.
— Ти ми направи добро, Тим, радвам се, като виждам приятелското ти лице и ако ми помогнеш да се изправя и измъкна и се добера пак на суша след всичкото това търкаляне и обръщане. Кой да си помисли, че един привързан за доковете кораб може да се люшка така?
— О, да — поколеба се Тим, — забравих да ти кажа, Рори. Ние вече не сме на кея. Малко след като се качихме на борда и капитанът закрещя, че отплаваме с утринния прилив. Докато се занимавахме с въжетата и изпъвахме платната, направо те забравих чак докато излязохме от залива. После се сетих, че лежиш на койката ми и при първа възможност, щом се оправи всичко, дойдох да те събудя. Вкарах те в беля, Рори, но
