каюта на кораба е вече запълнена, след като не се явихте, но аз ще направя сегашния титуляр ваш помощник. А сега, ако поседнете, мистър Махаунд, ще разгледаме няколко съществени за двама ни неща. — Той направи знак на Тим. — Можеш да си излезеш, Тим.
— А златната гвинея, която ми обеща, капитане?
— Тя беше за моряк, не за домакин.
— Значи съм бачкал за нищо?
— За нищо — съгласи се капитанът. Рори се изви, за да погледне Тим.
— Значи, в края на краищата, направо си ме подмамил, така ли? Само ми правиш гаргара, че си сърдечен приятел. А работата била в това, да ме напоркаш и замъкнеш на борда.
— Е, Рори, не… — провисна глава Тим. — Работата е, че ти ми хареса. Вярно, че те подмамих, но през цялото време си мислех, че ще станем приятели по време на курса. Честна дума, харесваш ми, Рори.
Рори не му обърна внимание.
— Имам ли позволението ви да се бия с този човек, капитан Спаркс?
— О, не — усмихна се Спаркс, — той би ви нашарил с камшика, мистър Махаунд. Тим О’Тул е най- добрият боец на този кораб.
— Може би ще успея да го надвия.
— Може би не бихте успели. — Капитанът огледа одобрително широките рамене и високия ръст на Рори. — Не ми изглеждате слабоват, но аз не позволявам на офицерите си да влизат в юмручен бой с екипажа. Може би ще можем да уредим нещо по-нататък, мистър Махаунд. На дълъг воаяж ни липсват развлечения и все ще измисля нещо. Изчезвай, Тим.
— Не съм ти мислил злото, Рори — запелтечи Тим. — Ти ми хареса, откакто те видях за пръв път.
— Мистър Махаунд е корабен офицер и оттук насетне ще се обръщаш към него като към такъв. — Спаркс му посочи вратата. — Сега се измитай и ако се забавиш още секунда, ще заповядам да те вържат на мачтата и да ти ударят десет котешки лапи. — Изчака вратата на каютата да се затвори зад Тим, посочи на Рори един стол и размаха звънчето от бюрото си.
Отвори се врата от насрещната стена на каютата и влезе едно момиче. Беше черна като катран — полирана чернота, която придаваше син оттенък на кожата й. Въпреки цвета на кожата Рори я сметна за едно от най-хубавите момичета, които бе срещал. Момиче ли? Независимо от възрастта си, тя беше истинска жена — една стройна статуя на Юнона от жива, черна плът. Под тънката копринена тъкан на дрехата се виждаха гърдите й — не кръгли и бели като тези, които бе виждал досега, а удължени и заострени, с черни зърна, които напираха да пробият покриващата ги тъкан. Тънък кръст и дълги бедра. Лицето под пищния тюрбан от разноцветна коприна бе идеално оформено, макар че устните и ноздрите й бяха леко негроидни, което добавяше допълнителна възбуда и еротика към чертите й. Вървеше бавно. Олюляващите се бедра под прозрачната материя пристъпиха към Спаркс и тя му се поклони. Но поклонът й не беше смирен. Той не й попречи да загуби достойнството си, а по-скоро унизи Спаркс, че личност като нея е благоволила да му се поклони.
Рори се радваше, че е седнал. Ако беше прав, знаеше, че въздействието на това същество върху него би се проявило очевидно. Изчака я да заговори, жадуващ да чуе гласа й, макар да знаеше предварително, че ще му повлияе по същия начин, по който му бяха въздействували физическите й качества.
— Какво е ваше желание, капитан Монго? — Гласът й носеше дълбоките звуци на камбана, а думите й бяха странно акцентирани.
— Куарма, свари чай за мистър Махаунд и го донеси.
Сякаш за пръв път откакто бе влязла в каютата тя забеляза присъствието на Рори. Изгледа го с призрачна усмивка, а ноздрите й потръпнаха леко. Въпреки че го погледна за миг, Рори се почувствува разсъблечен от погледа й и от мигновеното забавяне на очите. И разбра, че тя е открила способността си да го възбуди.
— Чаша чай за мистър Махаунд — поклони се ниско тя и обърна гръб на капитана, но все пак не се поклони толкова, че очите й да се откъснат от очите на Рори. После се изправи и излезе през отворената врата. Походката й бе напрегната и сякаш всеки мускул от гъвкавото й тяло бе в движение. Тънката коприна бе прилепнала за гърба й и подчертаваше люшкането на бедрата. Варварски сребърни орнаменти подрънкваха по вериги от сребърни звънчета и след нея остана лек аромат на мускус.
— Господи! Каква жена! — изтръгна се от устата на Рори, без да съзнава какво е изговорил. — Всеки, който би я възседнал наистина би се почувствувал мъж!
— Да, мистър Махаунд — думите на Спаркс върнаха Рори към действителността. — Съгласен съм с вас. Тя се казва Куарма. От племето йоруба, но кълна се, че има и малко йалофска кръв в себе си поради финеса на фигурата й. — Той се наведе през масата и взе едно от перата в мастилницата, с което погъделичка Рори. — Мисля, че не е нужно да казвам, мистър Махаунд, че тя е моя собственост, купена и заплатена.
— Разбирам. Наистина разбирам. Ако я бях купил аз, бих изпитвал същото.
— Поне ще има за какво да си мислите по времето на пътуването, мистър Махаунд — засмя се Спаркс. — Само при мисълта за нея пътуването би било по-приятно, нали?
Рори пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Може да направи пътуването по-приятно, сър, но сигурно ще го направи и по-тежко.
— Може би мислите за Куарма ще ви вдъхновят по-скоро да стигнете до Африка. Ще работите усилено, ала съжалявам, че ще трябва да ви предупредя. Такива като Куарма са рядкост в Африка, тъй че не се надявайте кой знае колко.
— Вие сте щастлив човек, капитан Спаркс — пак пое дълбоко дъх Рори.
— От друга страна, мистър Махаунд, тъкмо обратното. През повечето време скучая до смърт. Ще се опитам обаче да превъзмогна скуката си и може би вашето присъствие на борда ще ми помогне в това отношение.
ПЕТА ГЛАВА
Отношението на капитан Спаркс към Рори продължаваше да бъде свръх вежливо, оцветено дори с иронично уважение, обаче Рори чувствуваше, че под учтивата изисканост на този човек се спотайва странна неприязън. При първата си схватка със Спаркс Рори бе взел връх и Спаркс се бе принудил да отстъпи, но Рори знаеше, че в крайна сметка той ще отстоява превъзходството си и че Рори ще трябва да отстъпи. Може би — но тук Рори можеше само да гадае — този човек просто му завиждаше. Рори беше по-млад, по- силен, по-висок и ако спуканото огледало в каютата му не го лъжеше, по-симпатичен и по-съблазнителен за жените. Или може би фактът, че е барон и стои на по-високо ниво от един търговец на роби. Е, може би Спаркс бе забравил всичко това, за което Рори се безпокоеше. Не чувствуваше превъзходство от безполезното споменаване на името си, нещо, което никога не го бе облагодетелствувало. Би бил глупак, ако оставеше подобно самохвалство да го накара да се изправи пред капитана и закрещи, че е барон ъф Сакс, без никаква причина, освен да унижи за миг капитана. Освен това може би Спаркс таеше злоба поради факта, че чичо му беше шеф на компанията. Да знаеше само какво малко предимство бе това! Или може би — и тук Рори почувствува, че е на вярна следа — Спаркс бе забелязал мигновения поглед, който Куарма му беше отправила първия ден в капитанската каюта и как той бе приковал очи в нейните полюшващи се хълбоци под плътно изпънатата коприна, когато излизаше да донесе чай. Допустимо беше и Спаркс да е забелязал незабавната реакция на Рори към крещящата й физика. Каквото и да беше, Рори беше сигурен, че капитанът го мрази.
Но поради всички тези причини, или която да е от тях, Рори чувствуваше, че не може да вярва на капитана, макар че поне досега не можеше да се оплаче от неговото отношение. Макар домакинът да се равняваше по чин на палубните офицери, Спаркс канеше Рори да обядва в офицерската каюта. Предостави му една от собствените си каюти, колкото и да беше малка, обръщаше се към него с мистър и понижи стария Стоут, назначен за домакин, като помощник на Рори.
Рори не можеше да се съмнява в неприязънта на Стоут към него. Старецът не съумяваше да я скрива
