проверява фактурите за виното „Мадейра“, което ще натоварим, а това значи, че ще бъда зает. Макар че ми се иска да сляза.
— Би било екстра да полегнем под дърветата и да не мислим за нищо. Но важното за мен е, че ти се иска, пък ако не можем там, ще го сторим, когато стигнем в Ринктъм Кясъл, макар че там няма планини. Няма нищо освен една гадна, воняща река, която гъмжи от крокодили. Там ще поседим една две седмици и може да намерим някое кътче да се усамотим. Бъди сигурен. Старият Бастинадо3 ще се погрижи за това.
— Бастинадо ли?
— Проклетият, гаден, дърт измамник. Същински дявол! Дъртака! Капитанът! Тъй са го кръстили на предната палуба, защото той е капитанът, който налага най-много побоища от всички в бранша с робите. Харесва му. Обича да слуша плющенето на камшика и писъците на някое клето копеле. Чудим се кой ще направи сефтето на сегашното пътуване. Мина вече цяла седмица без котешките лапи, но всичко по реда си, само трай. Някой път той оставя Големият Стинджър да налага, друг път сам си върши работата. Прихващат го по средата на пътуването. Кара всеки ден да налагат някой от клетите негри. Стои, гледа, слюнката му капе по брадата, а бричовете му се изпъват. Затуй казват, че всяка нощ налагал с камшик негърката си и се надяваме, че затуй кожите ни са още здрави.
— Чувал съм писъци от каютата му. — Рори започваше да разбира смисъла на шумовете, които бе долавял.
— Точно те ни спасяват от побоя. И старият Бастинадо е от този джинс. Е, щом му се иска, нека налага негърската си курветина. Взе я при последното пътуване от Фернандо По. Купи я от един негър сводник, който най-напред я давал под наем, а му казваше че била негова сестра. Не я пусна да слезе от кораба нито в Хавана, нито в Порт-О-Пренс, нито даже в Бриджтаун. Тихо! Гледай да слезеш на брега в Мадейра. Сега ще си ходя. — Тим погледна през рамо към една приближаваща се сянка, която ги отмина. Рори се обърна, видя че е Метюс, първият помощник, и му пожела лека нощ, преди да се отправи към каютата си, където щеше да изпъне крака и да се премята в тесния дюшек. Щом заспа, Куарма го подгони с бич в ръката и когато той най-после се строполи задъхан в ръцете й, тя се превърна в Тим, чиято плът, вместо твърда и мускулеста, се оказа мека и гладка. Събуди се, плувнал в пот и задъхан. После заспа дълбоко.
Когато пристигнаха във Фунчал, както очакваше Рори, не му позволиха да слезе на брега, освен да се поразходи покрай дока. Невъобразима беше промяната на климата от студените мъгли на Ливърпул до този свеж въздух, разцъфтели цветя, цъфнали дървета с виолетови листенца и гладките хълмове от малахит и аметист, издигащи се направо от морето. Не можеше да повярва, че само преди няколко седмици той бе мръзнал.
Окото му бе зажадняло за жени. Малкото, които видя през краткия престой, бяха увити в черно от глава до пети в националната им дреха „капоте е Капелла“, която ги обвиваше плътно и ги правеше непривлекателни. Лицата им бяха закрити и човек можеше само да предполага дали са млади или стари, стройни или дебели. Това, че край кея има вертепи, той бе научил от моряците, но ако жените в тях бяха като тези на Мама Тъпчи-кръв в Ливърпул, можеше спокойно да мине и без него. Предпочитал би да направи дългата разходка с Тим. Чудесно би било да има с кого да разговаря, да чувствува пак приятното хрускане на земята под обущата си, но трябваше да се върне на борда, за да проверява бъчвите и касите с вино.
Когато последният докер докара последната каса на борда и последният моряк неохотно я постави в трюма, работата на Рори свърши, но дори и тогава той не можеше да стъпи на брега. Повечето от моряците бяха слезли и Рори беше единственият останал на борда офицер. Отговорностите му бяха малко и всъщност нямаше друга работа, освен да се мотае на борда, да се обляга по перилата и да наблюдава амбулантните търговци на кошници и бродерии, които, усетили че корабът е запустял, започнаха да опаковат стоката и да си заминават. Когато си тръгнаха, той вдигна очи към мъглявите виолетови планини и загледа бляскавите премигващи светлини на палещите се из планинските хижи свещи.
Гледката му припомни, че не е запалил фенера на мачтата, и той изкачи стълбището към горната палуба. Праханта му проблесна за миг, той присегна и за миг долови движение, което се претопи в мрака. Запали спермацетовата свещ във фенера, спусна стъклото и пристъпи назад. Изчаквайки очите му да привикнат с мрака, той пак забеляза движение край бизанмачтата.
Предпазливите му стъпки не вдигаха шум по палубата, докато се придвижваше, подготвен за всякаква среща. Каквото и да беше, то бе престанало да се движи и щом стигна до мачтата и я заобиколи, пръстите му докоснаха мека плът, а ноздрите му доловиха мириса на странен парфюм — тежкия аромат на пачули, смесен с непоносимия аромат на мускус. Източникът на излъчването остана неподвижен и тъй като пръстите на Рори продължиха движението си, те срещнаха пълните гърди и настръхналите зърна на жена, след което се плъзнаха по голия й корем. Която и да беше — някоя градска уличница, промъкнала се на борда, или по- вероятно Куарма, тя беше без дрехи, съвършено гола. После, докато пръстите му продължаваха да опипват, той бе окуражен от проникването на женските пръсти под дрехите му. Беше сигурен, че е Куарма. Положително никое друго тяло не можеше да бъде така изваяно и сластно като нейното. Докато пръстите й продължаваха да търсят, тя се наведе над него, застена разтреперана и притисна тяло към мачтата. Омаян от присъствието й, което усещаше без да види, той забрави всичко извън нейната близост и огъня на мърдащите пръсти, които сякаш го отнасяха в друг свят.
Той изпъшка, отблъсна ръката й и в своята възбуда намери само груби думи:
— Какво става тук? Какво си разголила задник на палубата?
Тя го освободи, но зашепна, притисната в него.
— Аз уморена от малката каюта, където прекарвам много дни. Искам да усетя мекия бриз по кожата си, когато я целува. Монго, той го няма. Прави каквото ми приятно. — Дръпна пръстите си от задържащата му ръка и възобнови усилията си. Рори ги посрещна с удоволствие, което изненада Куарма, и тя продължи по- активно. — Ти си млад, бял мъж със златна коса. Истински мъж! Куарма те иска и Куарма ще те вземе. Тук, сега!
Рори притаи дъх.
— Дявол го взел! И аз те искам, но ти си на капитан Спаркс и ще загазя, ако ме спипат, че душа неговата кучка.
— Казват те Рори, да? — захапа долната му устна.
— Да, ама струва ли си да опитам котешките лапи на капитана, ако се върне и ни завари тук? — Той се наведе, за да оправи бричовете си, които се бяха смъкнали под коленете. — Разголи ме и мен!
— Ама той тази нощ не връща, Рори. Капитанът, той във Фунчал и много доволен там, че има нови жени. Казва няма да върне до сутринта и аз мисля той много харесва Фунчал, защото винаги, когато дойдем тук, прекарва цяла нощ. Мисли заключил мен в каютата, ама Куарма хитра. Тя се измъква. Има ключ, който Монго мисли, че загубил отдавна. Ти идва, Рори?
— Къде?
— По-добре в капитанска каюта, да? — Хищната й уста не го оставяше на мира, докато не почувствува коленете си раздвоени.
За пръв път в живота си Рори беше с жена, при която не беше нужно да навежда главата си, за да я целува, нито бе необходимо тя да се изправя на пръсти, за да стигне устните му. Щом капитанът го нямаше, защо трябваше да бъде предпазлив? Ръцете му се стегнаха, силата му се върна, той я сграбчи и я придърпа. Този път тя направи опит да се измъкне от него.
— Ти дойдеш, Рори? Оставиш Куарма да ти покаже още нещо?
— Взел го дяволът, да! Ще дойда, където и да ме пратиш и ще направя, каквото и да ми кажеш. Направо умирам!
— Значи малък Лийзи или червенокос Тим не те обслужват добре?
— Какво? Аз не съм по педерастията и не се занимавам нито с Лийзи, нито с Тим.
— Тогава вземи мен, Рори. Вземи ме тъй, както досега не са го правили! Ела!
— Почакай, малката, да се закопчея. Тръгвай напред, но ми се струва, че моята каюта е по-подходяща от тази на капитана.
— Леглото на капитана е меко и широко, а твоето е тясно. Не бой се, той няма да се върне.
— Тръгвай тогава и аз ще те последвам.
Той изчака, видя я да се придвижва в тъмнината, видя да се отваря вратата на общото помещение,
