заради тази обръсната. Потръпна. Миризмата й дори сега му беше неприятна.
ШЕСТА ГЛАВА
На сутринта, когато Рори се смъкна в задушното кътче, което споделяше със стария Стоут, изправен по целодневната работа по записване на новия товар, приет на борда, той го завари на пода пиян. Беше отворил една каса „Мадейра“. Част от виното се бе разляло и бе направило локва до главата на стареца. Може би за пръв път в живота на този скръндза се беше отворила възможност да пие, колкото иска. Рори затвори дамаджаната така, че да не се излива повече, без да забрави да отдели за себе си една порядъчна глътка. Изправи Стоут на крака, подложи чувал под главата му и седна зад масата.
Никога не очакваше работата с удоволствие, а днес тя го ужасяваше повече от всякога. Чудеше се дали не е сънувал. Ала не — видя белезите от камшика и от зъби по тялото си. Накрая, след като гледа празните телешки мехове около половин час, през който възстановяваше сцените в каютата на капитана, той въздъхна и отвори тефтерите, обряза фитила на свещите и заостри перото си. Да бе намерил и други отлагащи занимания, би се заловил за тях, защото не го влечеше душната каюта, а още по-малко монотонното драскане по тефтерите. Нещо повече — почти не знаеше какво да прави без указанията на Стоут.
Излишно беше сам да си създава грижи. След първото топване на перото в мастилницата и първото записване, за което бе сигурен, че е неправилно, на вратата се почука леко и влезе юнгата Лийзи. Детинските му черти бяха развалени от гнойни циреи, а под бледосините му очи имаше тъмни кръгове, но той изглеждаше весел и щастлив, втренчил поглед в проснатия на пода Стоут.
— Дъртакът се е нафиркал, а? — посочи го той присмехулно с пръст. — Обръчите му са се изметнали. Може ли и аз да си дръпна една глътка, след като старият Стоут вече е пробил бурето?
— Карай — позволи му великодушно Рори. — Само не си развявай байрака, Лийзи. Започнеш ли да залиташ на борда, всички ще искат да научат откъде си го докопал. А сега просто ще го запиша като разбито буре и капитан Спаркс никога няма да загрее. Но ако разберат, Стоут ще има да си пати, че и аз.
— Мъчно ми е да ви кажа, но вие вече ще си патите, мистър Махаунд. Затова съм дошъл. Капитан Спаркс ви изпраща уваженията си и пита иска ли мистър Махаунд да благоволи да го посети веднага в каютата му. Старият Бастинадо бълва огън, макар че човек не би го повярвал, защото е толкова учтив. Когато Бастинадо бълва змии, значи разсуква въжетата като на риболовно копие. Той и черната му кучка пищяха цяла нощ и тя не беше в състояние да го обслужи на закуска. Направих го аз, с всички други работи, които трябваше да сторя. Сега старият Бастинадо вика Тим О’Тул и вас, мистър Махаунд. Какво сте правили с Тими? Да не сте се цункали? — той се ухили на Рори.
— Не е твоя работа, педерастче.
— Слушам че нещо се шушне. Не е само да си пеете песнички с Тими. Изглежда Тими си играе и с нещо друго, освен с арфата, иначе старият няма да вика и двама ви. Той не дава пет пари, ако двамата си траете, ама…
— Ако не беше толкова дребен, щях да те сплескам като хлебарка — Рори остави със съжаление перото. Изгледите за скучното писане сутринта бяха далеч по-съблазнителни, отколкото да стъпи на килима в каютата на Спаркс. Дали Бастинадо не беше надушил за снощи? Не, ако Куарма не му е казала. Но изглежда, че тя се е изтървала, ако я е пердашил здраво. Все пак Лийзи бе казал, че Спаркс вика също и Тим, а Тим нямаше нищо общо със снощната случка. Е, имаше само един начин да узнае и той беше да изслуша музиката и да се надява на щастието си.
Независимо от това ръцете му лепнеха от страх, докато следваше подскачащия задник на Лийзи по палубата и после по тапицирания коридор до вратата на капитана. Лийзи почука и гласът отвътре, за голяма изненада на Рори, не прозвуча сърдито. Най-малкото не беше гласа на мъж, чиято метреса току-що му е окачила рога. В гласа на Спаркс се долавяше някакво очакване.
Тази сутрин каютата изглеждаше съвсем различна с греещото през люковете слънце. Трудно беше да си помисли, че беше мястото на сластния пир миналата нощ. Сега птичките в кафезите пееха и цветята в саксиите придаваха такава уютност на каютата, че човек би я помислил за английска вила. Струящата светлина я превръщаше в блестящо от багри кътче по килима и позлатения ореол около лъскавата перука на капитана. Но въпреки полъха на тихо блаженство в помещението носът на Рори долови следи от парфюма на Куарма, независимо че нея я нямаше. Вместо това съзря угнетената фигура на Тим. Склонил къдравата си червена коса и присвил рамене, той стоеше пред покритата със зелено сукно маса на капитана.
Спаркс погледна към Рори, а любезната му усмивка предвещаваше лоши новини. Целият екипаж се боеше от тази усмивка на капитана, въпреки че беше пленителна върху симпатичната му физиономия и допълваше стойката и крайното му високомерие. Властта му не подлежеше на съмнение. Той беше съвършен.
— Мистър Махаунд — кимна той с глава, потвърждавайки присъствието на Рори, — макар че някога казах, че занапред ще се обръщам към вас с обикновеното „мистър“, мисля, че в този особен случай ще ми позволите временно да се разделя с подобен епитет. Заобиколен само от негодяи и мошеници, рядко ми се отдава случай да се обръщам към някого със „сър“. И така, сър Родрик — с ваше позволение, разбира се, — бих желал да се извиня за моята небрежност.
— Не ви разбирам, сър — Рори бе слисан. Опита се да улови погледа на Тим, но Тим не вдигна глава.
— О, вие сте прекалено скромен, сър Родрик. Зная, че ме упреквате, но разбира се, вие сте достатъчно учтив, за да ме упрекнете за моята немарливост. Синята кръв си е синя кръв, сър Родрик. Джентълменът си остава джентълмен, дори и когато е домакин. Аз, разбира се, говоря за онази сутрин на вашето неблагополучно идване на борда и настояването за възмездие от моряка Тим О’Тул. — Спаркс се облегна на стола си и заигра с броеница от кехлибарени зърна, които прекарваше през пръстите си по копринената корда.
— Това е минало, сър. Аз не изпитвам лоши чувства към Тим за това. — Рори протегна ръка към Тим през масата, но последният не помръдна. — Всъщност едва ли Тим е виновен. Виновна е проклетата система за подмамване, сър. Тим просто я е използувал, а малкият му план сам се струпа на главата му, като видя, че нищо не излезе от него. В края на краищата нека кажем просто, че ме е завел там, където трябваше, макар и през задната врата.
— О, да — Спаркс се усмихна широко и се зае отново с броеницата. — Задната врата наистина е специалитет на Тим. Все пак човек трябва да бъде с широки възгледи на дълъг път като този и да затваря очи за законите на Негово величество. Иначе всеки матрос рано или късно ще се махне от рея и жив човек няма да остане на нито един британски кораб. Но аз се отклоних. Дойде време да си уредите сметките с Тим и макар че мога да бъда упрекнат в разсеяност, все пак аз не съм забравил. Просто изпитвах известно затруднение.
— Можем да забравим цялата работа. Сега с Тим сме приятели.
— Значи натам духа вятърът! — намигна многозначително капитан Спаркс. — Станали сте приятелка на Тим или обратното? Аха, в такъв случай ще бъде даже още по-интересно, защото, виждате ли, сър Родрик, аз съм си обещал една малка забава и всичко, което би се добавило към нея като подправка, ще я направи още по-занимателна. Толкова по-забавно, щом се цункате с Тим. Все пак трудничко беше за мен, уверявам ви.
— Но аз няма да се бия с Тим — заяви решително Рори, след което добави закъснялото „сър“.
— Разбира се, че няма — наслаждаваше се капитан Спаркс на играта си на котка и мишка. — Никой офицер от този кораб не може да се бъхти с прост моряк. Но да речем, че го стори! И да речем, че морякът се окаже по-добър боец? Той ще стане цар на бака и пръв фукльо на сушата. И нещо по-сериозно — ще нарушава реда, според който сложи ли моряк ръка на офицер, това е бунт. Нито пък е редно шотландски барон да се бие с измет като нашия Тим. Е, вярно, той може да прави други неща с него, но да се бие —
