те заподскачаха нататък, оставяйки кървави отпечатъци от стъпките си по блестящата бяла палуба.
Спотсууд и Стинджър ги следваха.
— Легнете долу на палубата, мистър Махаунд, че и ти, Тим, — изговори грубо Спотсууд, но с известна благост. — Морската вода най-добре измива белезите.
Доброжелателни ръце подкрепиха Рори и Тим, когато те се отпуснаха на палубата, изтеглиха ведро вода и от време на време обливаха телата им с прохладната морска благодат. Неколцина домъкнаха две тънки сламени рогозки от предната палуба и ги застлаха, докато други накъсаха стари ризи и им направиха примитивни компреси.
Дълго време двамата се изпъваха на рогозките, неспособни да се движат. Студените компреси затоплиха телата им и мракът ги надви. Някои от екипажа пееха, други тичаха покрай перилата да свият платната, понеже излезе вятър. Забързаните облаци скриха звездите.
Рори намери сили да повдигне глава, да се пресегне и докосне Тим.
— Сърдиш ли се, Тим? — попита той.
— Не, Рори Махаунд — трудно изговори Тим. — Ядосан съм, но не на теб. На себе си само. Вече никога няма да завербувам някой авер за една презряна златна гвинея. Никога вече. Но колкото и да ми е криво, Рори Махаунд, не мога да не се радвам, че те домъкнах на този кораб. Колкото и да е терсене, радвам се, че те доведох тук — Той успя да стисне ръката на Рори.
Рори отвърна на ръкостискането.
— Зарежи това, Тим, ние сме си приятели. Слушай, авер, става хладно. По-добре да се смъкнем долу. Може ли да ходиш?
— Това мога, макар че краката ми са накълцани.
— Прощавай.
— Хайде де! Нали си запазихме очите и мъжката гордост. Останалото ще се излекува.
Помагаха си един на друг, докато се разделиха — Рори се запъти към задната палуба, а Тим към предната. Намерил се веднъж в каютата си, Рори се просна на дюшека. Както и да лежеше, не се чувствуваше удобно. Боляха го всички мускули, всяко разкъсване на плътта подскачаше от нараняване като при зъбобол. Можеше само да лежи и да брои корабните камбани. При единайсет камбани вратата на каютата се отвори. Беше капитанът и запалената в ръката му свещ показа, че носи в ръката си една чаша.
— Изпийте това — предложи той чашата на Рори.
— Сега да не се опитвате да ме отровите? — отблъсна чашата Рори.
— Да, копеле, ясно е че имате лошо мнение за мен. Ала аз нямам лоши намерения. Благодарение на вас си създадох удоволствието. Най-напред вие и Куарма, след това побоят над Тим. Това не е нищо друго, освен хапче опиум, разтворено във вино. В края на краищата все ви дължа нещо. Отървахте ме от скука в течение на две нощи, а скуката е най-големият ми враг. И така, сър Родрик, аз съм ви задължен. Нещо повече, всъщност вие наистина ми харесвате. Честна дума. Знаете ли, че съм наситен от ежедневното, обикновеното, баналното и тривиалното. Вие сте съвсем друг. Харесвате ми.
— Имахте хиляди начини да го покажете. — Рори надигна чашата и отпи от нея.
— Ще се съобразя с вас, сър Родрик. Задължен съм ви, а пък аз не съм неблагодарен. — Спаркс затвори вратата след себе си.
Въпреки раните и болките Рори заспа.
ОСМА ГЛАВА
Единственият малък люк в каютата на Рори пропускаше само бледа, водниста светлина, а тя изпъстряше белите стени и тавана с движещи се отражения на водата и слънцето. Тази светлина, изместила дългия мрак, разбуди Рори от упоителен сън. Изпитваше такива болки по цялото си тяло, че не можеше да си намери положение, при което да се почувствува поне малко по-добре. Пръстите зашариха по гръдния кош и попаднаха на съсирени корици кръв, плътни и нагъсто. Съсиреците не бяха само по гърдите — по бедрата и краката му също имаше белези, кожата на едното рамо беше разкъсана, а и косата бе полепнала в кръв.
Внезапен страх го облада. Дали не бе ранен в най-жизнената си част. Ръката му затрепери нерешително. Трябваше да знае, а не можеше да намери смелост да провери. От различните болки по тялото се опита да разбере дали не го боли в тази част. Не, не можеше да различи една болка от друга, но окуражен от факта, че не различава болка там, спусна ръка надолу. Всичко, което трябваше да се намира, си беше на мястото. Изпъшка със задоволство. Тим бе спазил обещанието си и той се почувствува доволен, че и на свой ред го беше пазил.
Съдейки по светлината и шумовете по палубата, трябва да беше късно утро, но никой не бе дошъл наблизо, а при сегашното му състояние той не може да иде никъде. Направи опит да прехвърли крак през ръба на нара, но болката беше непоносима. Той падна по гръб, намести тънката възглавница под главата си за опора и започна да залива с псувни Спаркс, чичо си в Ливърпул, баща си и най-вече Куарма, която смяташе виновна за всичко. Защо ли не беше я зарязал? О, не! Независимо от всичко случило се той беше доволен, че я бе имал, макар че бе дал представление на този копелдак Спаркс. Поне сега нямаше за какво да мисли и така да си помогне в очакващите го напред седмици без жени. Бе дал на черната кучка повече, отколкото се бяха пазарили, и бе готов да се обзаложи, че никога през живота си тя не бе получавала повече. Всичкото това фукане с брат й не е нищо друго освен лъжи. Никой мъж не би могъл да постигне това, което твърдеше тя. Никой!
Разгневеността и мислите му за Куарма временно го разсеяха. Сега, след като нямаше вече с какво да подхранва гнева си, пак почувствува болките. Странно наистина, но откри, че въпреки тежкото му състояние е огладнял. Дявол ги взел и Спаркс, и побъркания му екипаж! Нима щяха да го оставят да гладува? Трябваше да се намери някой да занесе поне на Тим нещо за ядене на смърдящата предна палуба. Това насочи мислите му към Тим и той се зачуди как ли се чувствува приятелят му. Както бе казал Спаркс, Тим бе измъкнат из клоаките, ала независимо от всичко бе славен приятел. И като побойник си го биваше. Можеше да повали когото и да е и все пак фактът, че Рори можеше да види светлините, играещи по тавана тази сутрин, свидетелствуваше за добросърдечието на Тим, тъй като той можеше да избие с камшика и двете очи на Рори и така да си спести много страдания. Вярно, че и той можеше да стори същото на Тим.
Искаше му се Тим да е при него. Биха си правили компания в нещастието. Да, Тим го обичаше и дори копелдакът Спаркс бе признал това. Също и Стинджър! А екипажът го беше приветствувал. Тогава какво, по дяволите? Значи нямаше врагове и гърбът му сякаш започна да го боли по-малко. Като се наместваше, най- сетне намери положението, при което можеше да си почива. Отпусна се на границата между унеса и съня, като забрави болките и мислите си.
Звукът на отваряща се врата го измъкна от унеса. Полуотворил клепки, той позна Спаркс на прага, по бялата перука по която играеха светлините. Лежеше без да се помръдне, съзнаващ как Спаркс се възхищава от тялото му. Спаркс го огледа, после затвори вратата. След няколко минути се почука силно и влезе Лийзи. Носеше паница топла каша, кана вода и малка дървена бъчвичка под мишницата.
— Капитанът казва може да сте с празен корем — Лийзи сложи на пода каната с водата, сложи бъчвичката до нея и постави дървената паница в ръцете на Рори. — Хей, мистър Махаунд, готвачът наряза вътре шунка и масло. Изяжте го, сър. По-добре е като човек има нещо в корема.
— Е, какво се говори из палубата тази сутрин, Лийзи? — Рори направи опит да натъпче лъжица каша в устата си. Беше топла и готвачът не се бе показал свидлив нито по отношение на маслото, нито с шунката. Те бяха добре дошли за стомаха му и го затоплиха.
— Целият кораб говори за вас, мистър Махаунд. Казват как честно сте пердашили Тим и нито сте го ослепили, нито сте го осакатили. Истински джентълмен сте. Всички казват, че сте славен авер, мистър Махаунд, и че старият Бастинадо е истинско лайно. Той и хотентотската му цепната дупка! Няма тайни на този кораб, мистър Махаунд. Навред очи и уши. Всички знаят как старият Бастинадо е пратил черната кучка да ви откара в каютата му. Той обича да гледа как друг мъж тъпче женската му, честна дума. На миналото
