под булото на изискано държание като Спаркс, но тъй като сам Рори желаеше да остави Стоут да върши повечето от работата и да си отчита заслугите за това, не виждаше основанията на стареца да бъде злопаметен. Работата не беше малко. Мизерна, ограничителна канцеларска работа, която включваше попълването на инвентарните списъци в регистрите и постоянно преброяване на бали, щайги и сандъци в трюма, успоредно с проверките в надписванията по баланса. Рори работеше по указанията на Стоут, макар дълбоко в себе си да съзнаваше, че никога не би бил в състояние да се оправи с тефтерите по изрядния начин, по който работеше старецът. Освен това този вид работа си му беше неприятна и нежелана. От него никога не би могло да стане канцеларски плъх, попълващ цели страници с цифри.
Друго нещо, което не му харесваше, бе това, че тя го държеше настрана от живота на палубата. Седяха със Стоут един срещу друг пред огромната чамова маса и единствената им светлина идваше от две лоени свещи на метални подложки, които се накланяха с движението на кораба и често запращаха горяща лой към пръстите на Рори и по страниците на регистрите. Стоут беше съсухрен човечец, с неприятен мирис и кожа, изглеждаща толкова суха, колкото хартията, на която пишеше. Бе прекарал целия си живот надвесен над тефтерите, за да изброява къщи и кораби, считайки за щастлив деня, когато му се отдаде възможност да се нахрани с наденички. Рори бе започнал даже да пресмята сборовете на пръсти и съгласно собственото мнение на Стоут не бе допуснал грешка. Тъй да бъде. Сам Рори знаеше, че е допуснал и щеше да допуска хиляди грешки. Ако съдбата го бе захвърлила в тази мрачна дупка със Стоут, той трябваше да се възползува от това. Разговорите на Стоут се ограничаваха до пряката работа и повечето от времето си той прекарваше в мърморене против Рори за небрежния начин, по който водел книгите, и за грешките, които допускал.
Истината беше, че Рори бе самотен — липсваха му не само всички онези Мерита, които бе оставил назад, а и приятел връстник, какъвто нямаше на кораба — най-малкото на задната горна палуба. Джони Дей, помощник готвачът, беше на четиринадесет, а Лийзи Елфин, юнгата, около две години по-голям. Независимо от длъжностите, те бяха много по-млади, за да се сближава с тях, въпреки че бяха любимците на екипажа. От офицерския състав капитан Спаркс беше най-близък по възраст с Рори, но дори и той беше десетина години по-възрастен. Първият, вторият и третият помощници бяха все мъже, надхвърлили четиридесетте. Да, Рори беше самотен и често поглеждаше през борд а към предната палуба, където можеше да види Тим О’Тул, обикновено ограден от цяла група, което свидетелствуваше за неговата популярност. Сега Рори съжаляваше, че бе възбудил неприязън между Тим О’Тул и себе си. Тим беше младеж, с когото човек би могъл да се весели задружно и да бъде, по думите на Тим, верен приятел.
Все пак войната между него и Тим О’Тул бе открито обявена от самия Рори и сега, казал, че иска да се бие с Тим, Рори на драго сърце бе готов да забрави това. Той наистина не би искал да устройва никакво зрелище за целия екипаж. Двамата с Тим биха могли да уредят разправата между себе си. Победителят щеше да си бъде победител, а победеният победен, щяха да се здрависат накрая ида забравят всичко. Обаче капитан Спаркс от висотата на величието си бе заявил, че трябва да уредят недоразумението между двамата на палубата, под негов контрол, за да се наблюдава от всички. С минаване на времето гневът на Рори охладня и той на драго сърце би се отказал от боя. Може би ако работите се бяха развили другояче и Рори беше отвлечен на друг кораб, той би държал на възмездието си за нанесената обида, но при сегашните обстоятелства той се намираше на „АРИАДНА“, така че всичко, което Тим бе сторил, се свеждаше до завеждането му на кораба по малко необикновен начин. Не, той не мразеше Тим и по начина, по който Тим го беше погледнал последния път, когато случайно се бяха срещнали, той разбра, че и Тим няма омраза към него. Цялата истина се свеждаше до нежеланието на Рори да се бие сега с него. Може би след като Спаркс не казваше нищо повече, всичко щеше да се забрави. Рори се надяваше на това. Искаше да се приятели с Тим.
А далеч повече от мислите за Тим през дългите тъмни нощи, когато си облягаше крака в ръба на леглото и протягаше тялото си, се замисляше за странно възбуждащата черна жена, която се намираше само на няколко прегради от него. Не можеше да забрави погледа, който му беше отправила през първия ден, и той рисуваше фантастични картини във въображението за това, какво ли става между нея и капитана. Представяше си, че е на мястото на капитана и че собствените му ръце се движат по гладката й черна кожа и сякаш опитваше странния вкус на устните й върху своите. Тя прогони всичките му спомени за предишните жени, дори и този за Мери Дейвис от Глазгоу. Куарма! Дори и името й го омайваше.
Куарма! Бе видял малко, но достатъчно, за да занимава мислите му. Всяка вечер тя и Спаркс правеха разходка по задната горна палуба след залез. Тя обличаше костюм от разноцветни воали, който скриваше лицето й, ала не можеше да покрие фигурата, когато вятърът увиеше тънката коприна към тялото й. Дръзките гърди, зърната, издули коприната, закръглеността на корема и великолепните очертания на бедрата й бяха повече, отколкото Рори можеше да понесе. Понякога той се чудеше дали Спаркс се перчи с нея, само за да предизвика завист в зажаднелите за жени мъже на кораба. Въпреки мечтите, в които я бе включвал предната нощ, винаги, когато я видеше отново, Рори възбуждаше нови, още по-подробни мечти. Очите го пронизваха изпод воала, тя подрусваше предизвикателно гърди или плъзгаше ръка по хълбоците си. За Рори това стана мъчение и той нощ подир нощ търсеше причина да излезе на задната горна палуба, само за да я види, когато минава, и да вдъхне нейния парфюм.
В такива случаи Спаркс винаги беше идеално учтив. „Добър вечер, мистър Махаунд“, казваше той и леко се покланяше, без да прекъсва разходката си, а Куарма пристъпяше на половин крачка зад него. Никога не проговаряше, макар винаги да повдигаше глава и бавно плъзгаше надолу очи, за да изследва цялото му тяло. Спускаше очи не от скромност. Погледът й беше тъй предизвикателен, че той винаги му отговаряше и беше доволен, че великолепната кройка на новата му униформа не можеше да скрие доказателствата. Плътните бели панталони, които носеше, бяха първите в живота му, а късото синьо палто придаваше свежест на униформата му. Забележеше ли погледа на Куарма, той понабъбваше повечко, самоуверен в своята мъжественост и въздействието, което оказваше тя на жените.
Все пак той срещаше не само погледа на Куарма. Съществуваха и нощите, в които Тим свиреше на арфата си. Колкото и да изглеждаше странно, Тим свиреше на ирландска арфа — малък инструмент, който държеше на коляното си. Свиреше печални мелодии и трепкащото нежно облигато на струните се смесваше с богатия баритон на гласа му, докато седеше на някоя от решетките на люковете. Мелодиите му привличаха екипажа и след като Рори разменяше вечерните си погледи с Куарма, се спускаше от задната палуба, заставаше до мачтата и се заслушваше. Често по мръдването на главата на Тим Рори усещаше, че той го наблюдава. Една нощ, когато Тим бе спрял да пее и моряците се бяха разотишли, Тим пристъпи към Рори, загледан уж към летящите вълни.
— Наистина ми е мъчно за номера, който ти погодих! — каза той.
— Всичко се оправи, Тим. Аз не ти се сърдя.
Тим погледна през рамо и като видя, че палубата е пуста, положи длан върху ръката на Рори върху парапета.
— Можем ли да се здрависваме, Рори, за да забравим какво съм ти сторил и как съм се опитал да те примамя?
— Разбира се, че можем, Тим! А можем и да бъдем приятели. — Рори пое протегнатата ръка.
— Но аз продължавам да си мисля, че ти страниш, копеле такова! А честна дума, не искам да се бия с теб. Стигне ли се дотам, аз имам славата на инкасатор на бъхтене. Имам и юмрук като лопата. Няма на този кораб авер, който би могъл да ми излезе. Ако дойде момент да се бия с теб, ще те праскам оттук до ада и обратно, защото разчитам само на славата си. А не ми се ще, Рори. Не искам да ти сменя физиономията. Предпочитам да бъдем приятели.
— Ние сме, Тим — Рори не изпитваше лоши чувства към младежа. — Приятели сме, макар че трябва да запазим сегашното си положение — ти на предната, аз на задната палуба.
— Не може просто така. Можем да бъдем сърдечни приятели. Виждаш ли, Рори, една от причините да те подмамя тук, е, че исках да бъдем заедно. Допадна ми ти и аз те домъкнах не само заради гвинеята и без да зная, че ще си на задната палуба. Водата и маслото не се смесват, нито предната палуба със задната, ама няма цял живот да бъдем на кораба. След два дни сме във Фунчал. Бил съм там много пъти. Зад града има планина и път, който води към нея. Има едно място по пътя, където можеш да спреш, да гледаш далеко пред себе си, да се чувствуваш като всемогъщият бог със света, прострян напреде ти. Хубаво място и аз сигурно ще отида. Можем да се срещнем на суша, Рори, а там няма задна и предна палуба.
— Ще идем, Тим, нищо повече няма да ми хареса от една разходка с теб, като се изпънем на зелената морава, с твърда почва под нас. Но едва ли ще мога да сляза на брега. Старият Стоут ще трябва да
