Ник Хорнби
Ега ти животът
На Вирджиния
Тогава…
Ето в хронологичен ред петте най-силно опустошили душата ми, най-паметни любовни раздели в моя живот за всички времена:
1) Алисън Ашуърт
2) Пени Хардуик
3) Джеки Алън
4) Чарли Никълсън
5) Сара Кендрю
Това са гаджета, които наистина ме нараниха. Да виждаш името си сред тях, Лора? Предполагам, че ще успееш да се промъкнеш в челната
1. Алисън Ашуърт (1972)
През повечето вечери се шляехме из парка, който беше на една крачка от вкъщи. Живеех в Хертфордшир, а то е все едно да живееш в което и да било английско предградие.
Бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, току-що открили понятието ирония — или поне това, за което по- късно научих, че му се вика ирония: позволявахме си да се качваме на люлките и на въртележката и да играем на разните му там оставени да ръждясват детски съоръжения единствено, ако съзнателно успеехме да си придадем вид на иронично безразличие. Тоест или го правехме, като се преструвахме на небрежно разсеяни (обикновено прибягвахме до подсвиркване с неопределено зареян поглед, до уж оживено бъбрене или до безсмислено подхвърляне по съоръженията на цигарени фасове и кибритени кутии), или под формата на флирт с опасността (скачахме от люлките, когато ги бяхме засилили възможно най-високо; или от въртележката, след като я бяхме завъртели с бясна скорост; или висяхме от ръба на гондолата, когато беше в почти вертикална позиция). Неизвестно защо вече смятахме, че ни е позволено да играем само ако можем по някакъв начин да докажем, че подобни детински забавления крият потенциала да ни пръснат мозъка.
Що се отнася до момичетата обаче, всяка ирония ни беше чужда. Просто не бяхме имали достатъчно време, за да си изградим подобно отношение към тях. До един момент те просто не съществуваха — или поне не представляваха никакъв интерес за нас — но от следващия миг нямаше как да не ги забележи човек, накъдето и да погледнеш, те бяха навсякъде. В един момент ти се иска да пернеш някое момиче по главата, защото ти е сестра или е сестра на твой приятел, а само миг по-късно ти се иска да го… всъщност, не знаехме какво точно ни се иска да направим с него, но то беше нещо… НЕЩО. Почти за нула време всички тези нечии сестри (а за нас друг вид момичета нямаше, все още нямаше) станаха интересни, дори
Но всъщност какво толкова се беше променило в нас, момчетата? Какво бе станало по-различно от онова, което си имахме и преди? Пискливи мутиращи гласове, но те всъщност не ни вършеха кой знае колко работа — пискливият мутиращ глас те прави някак нелеп и смешен, а не неустоимо привлекателен. А пък появата на полово окосмяване бе съкровена тайна — нещо строго лично, притаено между нас и слиповете ни — и щяха да минат години преди някоя представителка на другия пол лично да се увери, че то наистина е там, където му е мястото. От своя страна момичетата вече имаха съвсем очевидно напъпили гърди, както и съпътстваща този факт по-различна походка, при която скръстените ръце едновременно и прикриваха, и привличаха вниманието към новите им придобивки. А едновременно с това се появиха гримът и парфюмите. И макар че те бяха неизменно евтини и използвани неопитно, понякога дори комично, това беше все пак един доста ужасяващ сигнал, че ние някак изоставаме от развоя на нещата; че всичко става без наше участие, един вид зад гърба ни…
Започнах да излизам с едно от момичетата… не, този израз не е точен, защото аз всъщност изобщо нямах думата при взимането на това решение. Но същевременно не бих могъл да кажа и че тя започна да излиза с мен. Проблемът е, че изразът „излизам с“ предполага някаква съвместност и равенство. Докато в действителност стана така, че една вечер сестрата на Дейвид Ашуърт, Алисън, се отлепи от момичешката групичка, която киснеше на пейките срещу гондолата, където пък беше нашият момчешки сборен пункт, и просто си ме присвои, гушна ме под мишница и ме отведе.
Вече не мога да си спомня как точно го направи. Дори не мисля, че тогава изобщо съм осъзнавал какво става, защото си спомням, че някъде по средата на нашата първа целувка — на
Какво си въобразявах, че правя? Тя какво си въобразяваше, че прави? В днешно време, когато по същия начин ми се прииска да целуна някое момиче така, по устата, с език и тъй нататък, то е защото ми се ще да изживея с него още много други неща: секс, кино в петък вечер, задушевна компания и разговори, мрежа от близки роднини и приятели, аспирин и чай, донесени ми в леглото, когато съм болен, човек, с когото да слушаме заедно моите плочи и компактдискове, може би момченце на име Джек и момиченце на име Холи или Мейзи (все още не съм решил окончателно кое от тези две имена да предпочета). Нищо подобно не исках от Алисън Ашуърт. Не исках деца, защото ние самите бяхме още деца; не исках и кино в петък вечер, защото и без това ходехме на кино в събота сутринта; не исках и аспирин и чай в леглото, защото мама ми ги носеше; не исках дори секс, особено пък не и секс — опази, боже! — защото по онова време, в началото на седемдесетте, на секса се гледаше като на някакво най-гнусно и ужасяващо изживяване.
Но какво в такъв случай означаваше тази целувка? Истината е, че за нас тя не криеше абсолютно никакво значение, просто двамата с Алисън се бяхме залутали в мрака на неведението. Целувката ни бе резултат от известна доза желание за подражание (хора, които докъм 1972-а вече бях виждал да се целуват: Джеймс Бонд, Саймън Темплър, Наполеон Соло, Барбара Уинзор и Сид Джеймс или може би Джим Дейл, Елзи Танър, Омар Шариф и Джули Кристи, Елвис и много други черни и бели кинозвезди от филмите, които майка ми обичаше да гледа — макар че когато се целуваха, те, за разлика от нас, никога не си сблъскваха носовете и не си въртяха главите като смахнати ту в една, ту в друга посока); от известна доза хормонална тирания; а също и от доза напрегнато желание да не изоставаме от връстниците си (Кевин