Банистър и Елизабет Барнс „го правеха“ вече от две-три седмици); а до голяма степен и поради обзелата ни на момента сляпа паника… Накратко, целувката ни не беше резултат на осъзнато действие; при нея нямаше сексуална страст, нито дори удоволствие; физически не изпитвахме нищо по-особено, освен една непозната ни дотогава и умерено приятна топлинка някъде дълбоко в слабините. Бяхме като малки животинчета — което съвсем не означава, че към края на седмицата вече сме си разкъсвали дрехите, а просто че, образно казано, бяхме започнали да се душим взаимно под опашките и че не намирахме миризмата на другия чак толкова отвратителна и отблъскваща.
Но чуй какво стана по-нататък, Лора. Когато на четвъртата вечер от нашата „връзка“ отидох в парка, видях Алисън да седи на пейката, прегърнала през кръста Кевин Банистър, а от Елизабет Барнс нямаше и помен наоколо. Абсолютно никой — нито Алисън, нито Кевин, нито аз, нито все още непосветените сексуално бавноразвиващи се, които висяха по гондолата — не каза каквото и да било. Бях като поразен от гръм, изчервих се и внезапно забравих как да вървя, без да имам мъчителното усещане за непохватността на всяка отделна част от тялото ми. Какво да направя? Къде да отида? Не исках да се започват разправии, не исках да оставам там — не и с тях двамата — не исках да се прибирам вкъщи. Ето защо насочих вниманието си изцяло върху многозначително празните опаковки от презервативи, които очертаваха разграничителната линия между териториите на момчетата и на момичетата, и без да поглеждам напред, назад или встрани, тръгнах обратно към скупчилите се на гондолата момчетии без гаджета. Посред пътя си към тази доскоро привична за мен групичка, направих едно-единствено необмислено и погрешно движение: спрях и си по гледнах часовника, макар и да ме убиеш, до ден днешен да не знам какво точно се опитвах да внуша с този жест и кого точно се опитвах да заблудя. Кое е това време от денонощието, което би накарало едно тринайсетгодишно момче да обърне гръб на някое гадже и да поеме към детската площадка — с изпотени от притеснение длани, с разтуптяно от унижение сърце и отчаяно опитвайки се да не заплаче. Определено не и четири следобед, в края на септември.
Измуфтих една цигара от Марк Годфри и седнах самотно върху въртележката.
— Курва — изсъска братът на Алисън, Дейвид, и аз благодарно му се усмихнах.
И това бе всичко. Къде сбърках? Първа вечер — парк, цигара, натискане. Втора вечер — същото. Трета вечер — същото. Четвъртата вечер — зарязан. Е, да. Може би е трябвало да се усетя овреме. Може би съм си го търсил. След втората еднообразна вечер е трябвало да си дам сметка, че не правим нищо по-различно от предишната и че съм оставил нещата така да загният, че тя да си потърси някои друг, по-отворен. Но пък тя би могла да се опита да ми каже! Да ми отпусне още ден-два да оправя нещата!
Връзката ми с Алисън продължи шест часа (двучасовата дупка между края на часовете в училище и началото на новините по телевизията — докогато всички трябваше да сме се прибрали по домовете си — умножено по три). Едва ли би могло да се каже, че това време ми е било достатъчно, за да свикна с присъствието й до такава степен, та да не знам какво да правя сам, без нея. Всъщност вече дори не си спомням нищо по-конкретно за Алисън. Дали беше с дълга черна коса? Възможно е. Нисичка? Определено по-ниска от мен. С дръпнати, почти ориенталски очи и матова кожа? Може да е изглеждала точно така, но също така е възможно да си спомням и някоя друга. Това всъщност няма никакво значение.
Ако правех списък на гаджетата, заради които съм страдал най-много, а не просто на първите пет по хронологиченред, то без колебание бих поставил Алисън на челното второ място. Ще ми се да можех да кажа, че с течение на времето нещата са се променили; че взаимоотношенията ми с гаджетата са станали по-изтънчени; че те вече са били по-малко жестоки към мен; че съм станал по-дебелокож, с по-изострени реакции, с по-развити инстинкти. Но истината е, че във всичко, което ми се случваше от тогава насетне, винаги имаше по нещичко от онази четвърта вечер с Алисън, а всичките ми следващи любовни истории май бяха като някаква изкривена версия на това мое първо романтично изживяване. Разбира се, впоследствие никога повече не ми се е налагало да изминавам същия дълъг път като онзи до въртележката, нито пък ушите ми са горели от точно такова яростно унижение, както тогава, и никога друг път не е трябвало да броя така съсредоточено празните пакети от презервативи, за да избегна подигравателните погледи и потока от сълзи… Не по същия начин, не точно така, не и толкова унизително. Просто съм се чувствал по същия начин. Понякога.
2. Пени Хардуик (1973)
Пени Хардуик беше добро и мило момиче и днес вече съм изцяло „за“ добрите и мили момичета, макар навремето да не бях чак толкова убеден в тяхната стойност. Тя имаше добра майка и добър баща; мила къща с градина, и мило дърво в нея, и езерце с мили декоративни рибки; имаше и прическа на добро и мило момиче (беше руса и носеше косата си подстригана до под ушите, някак чисто, спретнато и прилично, като на ученичка капитан на момичешкия спортен отбор); имаше добри, засмени очи и мила по-малка сестра, която ми отваряше с учтива усмивка вратата и не се мотаеше в краката ни, когато не искахме да е наоколо. Пени беше добре възпитана — майка ми я обожаваше — и винаги изкарваше добри оценки. Накратко, беше добро и мило момиче, а записите, които слушаше, бяха само на петимата й любими изпълнители — Карли Саймън, Карол Кинг, Джеймс Тейлър, Кат Стивънс и Елтън Джон. Хората я харесваха. Тя всъщност беше толкова мило и добро момиче, че изобщо не ми даваше да сложа ръка върху сутиена й, камо ли пък да бръкна в него, така че скъсах с нея, макар естествено да не й казах защо. Пени плачеше, а аз я мразех, защото сълзите й ме караха да се чувствам лош.
Мога да си представа що за човек е сега Пени Хардуик — добър и мил човек. Знам, че е завършила колеж, при това с висок успех, и че си е намерила работа като радиопродуцент в БиБиСи. Предполагам, че е умна и отговорна, понякога може би малко прекалено сериозна, а също и че е амбициозна, но не и по начин, от който ти се повдига. Още докато ходехме, проявяваше тези черти на личността си и ако се бяхме срещнали на някой по-късен етап от живота ми, вероятно бих намерил тези нейни добродетели за привлекателни. Но навремето изобщо не се интересувах от човешки качества, а само от женски цици, ето защо Пени не беше за мен.
Ще ми се да можех да кажа, че двамата сме водили дълги, интересни разговори и че сме запазили истинско приятелство през всичките ни тийнейджърски години — тя имаше данни да бъде прекрасен приятел — но не съм убеден, че двамата с нея изобщо някога сме разговаряли истински. Ходехме на кино, по купони и дискотеки и се боричкахме. Боричкахме се в нейната стая и в моята стая, във всекидневната на тяхната къща и във всекидневната на нашата къща, в различни стаи и всекидневни по разни купони, а през лятото се боричкахме по тревата — къде ли не. В центъра на всичките ни боричкания беше все един и същ, стар като света въпрос. Понякога така ми писваше да се опитвам да се докопам до гърдите й под сутиена, че се опитвах да я пипна между краката — жест, които сам по себе си бе зареден с иронична самопародия: беше все едно да помолиш някого да ти даде пет кинта назаем, а като ти откаже, да поискаш петдесетачка.
Ето въпросите, които момчетата си задаваха едно на друго в моето училище (където учехме само момчета): „Дава ли ти?“, „Пуска ли ти?“, „Колко ти пуска?“ и т.н. Понякога въпросите бяха подигравателни и предполагаха отговора „Не“: „Не ти пуска, а?“, „Даже и до цица не се докопваш, а?“. От друга страна момичетата трябваше да използват страдателен залог. Пени използваше думата „обладана“. „Още ми е рано да бъда обладана“, обясняваше ми тя търпеливо, но май и с лека нотка на съжаление (сякаш бе убедена, че все някой ден — Но не и днес! — ще й се наложи да отстъпи, а когато това стане, то определено няма да й хареса), докато отместваше ръката ми от гърдите си за стохиляден път. Нападение и защита, нахлуване и отпор… Сякаш за всеки от нас женските гърди представляваха малки късчета лична собственост, които другият пол бе отнел или искаше да отнеме незаконно — всеки смяташе, че те му принадлежат по право и се бореше да ги има само за себе си.
За щастие обаче, във вражеския лагер имаше и предатели, нещо като прословутата пета колона. Някои момчета познаваха други момчета, чиито приятелки им „пускаха“ да правят с тях каквото си искат. Говореше се, че понякога тези момичета дори сътрудничели дейно на момчетата. Разбира се, навремето беше немислимо дори да си помисли човек за момиче, паднало толкова ниско, че да поразхлаби, да поотдръпне встрани, камо ли пък да свали доброволно бельото си. Такава форма на сътрудничество би била вече прекалена. Според нашите тогавашни разбирания, дейното сътрудничество на онези „дашни“ момичета се изразяваше в това да се понаместват така, че да осигуряват и да насърчават достъпа до „крепостта“. „Глътва си корема и тъй нататък,“ отбелязваше одобрително Клайв Стивинс за гаджето на брат си. На мен
