ми отне почти година, докато най-сетне разбера важността на тази маневра. Нищо чудно, че още помня името на първата си коремогълтачка (Джудит); част от мен и до ден днешен иска пак да се срещнем.
Ако човек надникне в което и да е женско списание, ще види отново и отново да се повтаря едно и също оплакване: мъжете — някогашните момченца отпреди десет, двайсет или трийсет години — не струват нищо в леглото. Не се интересуват от „предварителна любовна игра“; нямат желание да стимулират ерогенните зони на жената; в секса са егоистични, алчни, небрежни, груби. Но жените обикновено не схващат ироничността на тези свои оплаквания. Та нали навремето единственото, което ние, момчетата, искахме, бяха именно предварителни любовни игри, а момичетата не се интересуваха от тях. Те не желаеха да бъдат докосвани, галени, стимулирани, възбуждани. Дори нещо повече, в случай че все пак се опитвахме да го правим, обикновено ни отблъскваха с юмруци и ругатни. Ами тогава не е никак чудно, че не ни бива много-много в тази област. Всички ние, мъжете, изкарваме по две-три, че и повече, дълги години на формиране и затвърждаване на известни навици, като през цялото това време по доста груб и агресивен начин непрекъснато ни се набива в главите да не си и помисляме дори за подобни игрички. През периода от четиринайсет до двайсет и четири годишна възраст любовните игри се превръщат от нещо, което момчетата искат, а момичетата — не, в нещо, което жените желаят, а мъжете избягват да правят. (Поне така става обикновено. Лично аз обичам любовните игри — най-вече, защото времето, когато се стремях единствено към физически допир и ласки, е прясно в съзнанието ми.) По мое мнение, възможно най-добрата двойка е типичната жена от списание „Космополитън“ и типичното четиринайсетгодишно момче.
Ако навремето някой ме беше попитал защо съм толкова адски обсебен от желанието да сграбча част от гръдния кош на Пени Хардуик, надали щях да знам какво да отговоря. И ако някой беше попитал Пени защо е толкова адски обсебена от стремежа да ме спре, уверен съм, че и тя също щеше да започне да заеква неуверено. Какво толкова исках да получа? Та нали в края на краищата не очаквах нищо по-съществено от нея. И защо тя тогава не искаше да й бъдат стимулирани ерогенните зони? И представа си нямам. Единственото, което знам е, че ако иска, човек би могъл да открие отговорите на какви ли не сложни психологически въпроси, скрити дълбоко в раздираното от бойни стълкновения междуцарствие от появата на първото полово окосмяване до първия използван презерватив.
Така или иначе, в действителност може би аз не съм искал чак толкова да пъхна ръка в сутиена на Пени, колкото съм си въобразявал, че искам. По-вероятно е някои от връстниците ми да са искали да го направя дори повече от мен самия. След неколкомесечни боричкания с Пени по канапета из целия град, цялата работа просто ми писна. Признах на приятел (крайно неразумна постъпка, както осъзнах впоследствие), че не стигам доникъде с Пени, а приятелят ми казал на други приятели и така станах обект на доста жесток и обиден присмех. Направих един последен опит с Пени — в моята стая, докато родителите ми бяха отишли в дома на културата да гледат някаква постановка на местната любителска театрална трупа. Приложих физическа сила — достатъчна, за да отврати и да ужаси някоя вече пораснала жена — но пак не стигнах доникъде, след което изпратих Пени до тях, като през целия път и дума не обелихме.
При следващата ни среща се държах сдържано и хладно с нея, а когато, преди да се разделим, тя понечи да ме целуне, аз се отдръпнах рязко. „Какъв е смисълът? — попитах я студено. — Това никога доникъде не води.“ А когато на другата вечер тя ме попита дали искам да се виждаме и занапред, аз извърнах поглед и замълчах навъсено. Бяхме ходили три месеца, което на нашата възраст беше равнозначно на почти стабилна връзка. (Дори родителите ни вече се бяха срещали. И се бяха харесали.) Тогава Пени се разплака, а аз я възненавидях, защото сълзите й ме караха да се чувствам гузно, което пък ме подтикна да скъсам с нея.
Започнах да излизам с Ким, за която със сигурност знаех, че вече е била подложена на инвазия и затова предполагах (съвършено правилно, както се оказа впоследствие) нямаше да има нищо против да допусне повторно нахлуване в съкровените й територии. Пени започна да излиза с Крис Томсън от моя клас — момче, което бе имало повече гаджета от всички нас, взети заедно. Бях нагазил в непознати води, а и тя също. Една сутрин, може би три седмици след последното ми спречкване с Пени, Томсън нахлу в класната ни стая:
— Ей, Флеминг, запек такъв. Познай коя ръбих снощи?
Досетих се и всичко започна да се върти пред очите ми.
— За три месеца ти дори до цица не се докопа, а аз я шибах още първата седмица! — триумфално завърши той.
Повярвах му. Всички знаехме, че той винаги получава това, което иска, без значение от кого. Бях унижен, смазан и надигран. Чувствах се глупав, незначителен и доста, доста по-малък от този противен, едър, нагъл и хаплив тъпанар. Не би трябвало да ме засяга чак толкова. Що се отнася до долната част на тялото, Томсън нямаше конкуренция в категорията си, пък и в нашия VIII „Б“ клас имаше предостатъчно дребни избалъчени шматки, които дори не бяха и прегръщали момиче. На тях дори моето положение, колкото и невзрачно да беше, вероятно им е изглеждало безкрайно изискано и достойно за завиждане. Така че акциите ми определено не бяха паднали чак толкова. И все пак, не можех да разбера какво точно е станало. На какво се дължеше тази рязка промяна в Пени? Как така Пени изведнъж се беше превърнала от момиче, отблъскващо категорично всякакви по-активни набези, в момиче, готово да прави всичко, що има да се прави? Може би беше по-добре да не се замислям прекалено много над този въпрос. Не исках да съжалявам никой друг, освен себе си.
Сигурен съм, че с Пени всичко е наред, както знам, че и от мен излезе все пак що-годе свестен човек, а подозирам, че дори Крис Томсън не е станал най-големият злодей на света. Или поне ми е трудно да си представя как нахлува на работното си място — банката, застрахователния институт или автомобилната изложбена зала — тръсва дипломатическото си куфарче на бюрото и като се хили подигравателно, оповестява на колегите си, че е „ръбил“ съпругата на някой от тях. (Макар че хич не ми е трудно да си го представя как ръби съпруги. Дори още навремето изглеждаше като съпругоръбач.) Но все пак е добре онези жени, които не одобряват мъжете — а наистина има предостатъчно мъже, които не заслужават одобрение — да си спомнят от къде сме тръгнали и колко дълъг път ни се е наложило да изминем.
3. Джеки Алън (1975)
Джеки Алън беше гаджето на приятеля ми Фил, от когото аз я свих — бавно, търпеливо, в разстояние на няколко месеца. Не беше никак лесно. Беше свързано с доста време, упоритост и измама. Фил и Джеки започнаха да ходят горе-долу по същото време, когато и ние с Пени, с тази разлика, че те продължаваха, и продължаваха, и продължаваха да излизат все заедно: и през лигавия, хормонален девети клас, и през целия десети клас, обсебен от мисъли за „края на света“, породени от грозящите ни матури, та чак до псевдозрелостта на единайсети клас. Фил и Джеки бяха нашата „златна двойка“, нашите Пол Макартни и Линда, нашите Пол Нюман и Джоан Уудуърд — те бяха нашето живо доказателство, че в един обезверен, непостоянен свят е възможно човек да остарее, или поне да стане по-възрастен, без да е наложително през няколко седмици да изживява драстични раздели и промени.
Не съм много сигурен защо исках да прееба отношенията им. С постъпката си засегнах не само тях, но и всеки мой връстник, който изпитваше душевна нужда от това те двамата да пребъдат заедно. Нали знаете, то е нещо като да видиш фланелките в магазина за дрехи, които са така хармонично подредени по цвят, че просто те изкушават да си купиш някоя от тях. После обаче, когато си я занесеш вкъщи, тя никога не изглежда същата като на рафта. Едва тогава ти светва със закъснение, че е изглеждала толкова красива и примамлива само защото е била хармонично съчетана с останалите. Ами, нещо такова се получи и при мен. Надявах се, че като почна да ходя с Джеки, ще успея да прихвана нещичко от излъчващото се от нея благородство на зряла и достойна за уважение жена. Но впоследствие естествено се оказа, че когато е без Фил, тя не притежава нищо подобно. (Ако наистина съм търсел подобно благородство, то може би е трябвало да намеря начин да „ходя“ и с двамата едновременно — но такъв номер е трудно осъществим дори при възрастните хора, а когато си на седемнайсет, подобно нещо е достатъчно основателна причина да бъдеш пребит с камъни до смърт.)
И така, по едно време Фил се хвана да работи всяка събота в един бутик за мъжка конфекция и тогава аз направих своя ход. Тези от нас, които не работеха или подобно на мен работеха след училище, но не и през почивните дни, редовно се събирахме в събота следобед, за да се мотаем заедно нагоре-надолу по
