Натаниел Хоторн
Пророчески портрети
— Този художник! — възкликна Уолтър Лъдлоу с въодушевление. — Той не само превъзхожда другите с особеното си изкуство, но има и огромни познания във всички области на науката. Разговаря на староеврейски с доктор Мейдър и изнася лекции по анатомия на доктор Бойлстън. С две думи, може да беседва професионално на различни теми с най-компетентните сред нас. Освен това е изтънчен джентълмен, светски човек, да, истински космополит, защото може да говори като местен жител на всяка област или страна по земята, с изключение на нашата горска местност, накъдето сега се е запътил. И това съвсем не е всичко, което буди моето най-дълбоко възхищение.
— Наистина ли? — обади се Елинор, изслушала с женски интерес описанието на такъв мъж. — Но това е достатъчно възхитително.
— Така е, действително — отвърна нейният любим — но то не представлява почти нищо в сравнение с природната му дарба да се приспособява към различните видове характери до такава степен, че всички мъже — а също и всички жени, Елинор — могат да видят у този чудесен художник отражение на собствения си образ. Но не съм изрекъл още най-голямото чудо.
— Е, ако той притежава още по-чудесни качества от изброените — каза Елинор през смях, — Бостон е опасно убежище за бедния джентълмен. Ти за художник ли ми говориш или за магьосник?
— Всъщност — отговори той — въпросът ти е много по-сериозен, отколкото предполагаш. Казват, че той изобразявал не само чертите на човека, но и неговите мисли и чувства. Долавял скритите усещания и страсти и ги излагал върху платното като слънчева светлина — или навярно, в портретите на хора с тъмни души; като отблясък от пъклен огън. Това е една ужасна дарба — добави Уолтър и в гласа му не звучеше предишното въодушевление. — Почти изпитвам страх да му позирам.
— Уолтър, сериозно ли говориш? — възкликна Елинор.
— За бога, скъпа Елинор, не му давай да изобразява погледа, който имаш в момента — каза любимият й усмихнато, но и малко смутено. — Ето, сега вече изчезва, но когато ме попита, изглеждаше уплашена до смърт, а и много тъжна. За какво мислеше?
— За нищо, за нищо — отвърна бързо Елинор. — Твоята фантазия рисува израза на лицето ми. Добре, ела да ме вземеш утре и ще посетим този чудесен творец.
Но след като младият човек си отиде, не можеше да се отрече, че върху хубавото младо лице на неговата любима отново се изписва особено изражение. Погледът и стана тъжен и угрижен, и съвсем не отговаряше на чувствата, които би трябвало да изпитва една девойка, непосредствено преди венчилото си. Въпреки това, Уолтър Лъдлоу бе избранникът на сърцето й.
— Поглед! — прошепна си Елинор. — Нищо чудно, че Уолтър се стресна от него, ако той изразява това, което изпитвам понякога. Зная от личен опит колко страшен би могъл да бъде един поглед. Но всичко бе плод на въображението. В онзи миг не мислех за това не ми се е привиждало нищо оттогава — само го сънувах.
И тя се залови с бродирането на яката с която възнамеряваше да позира за портрета. Художникът, за когото разговаряха, беше от тези творци, които взеха — в по-късен период от тоя боите си от индианците и произвеждаха четките си от кожите на дивите зверове. Навярно, ако можеше отново да изживее живота си и да предопредели съдбата си, той би предпочел да принадлежи към тази школа без голям майстор, с надеждата да бъде поне оригинален, тъй като нямаше да има образци на изкуството, за да им подражава или правила, за да се придържа към тях. Но той бе роден и получил образованието си в Европа. Говореше се, че е изследвал великолепието или красотата на замисъла, както и всяко пипване на майсторската ръка във всички най-известни картини из ателиета, галерии и по стените на черквите, докато не останало нищо неусвоено от мощния му интелект. Изкуството не можело да допринесе повече за образованието му, но природата би могла. И затова той посетил места, където неговите събратя никога не били стъпвали, за да достави наслада на очите си със зрими образи, възвишени и живописни, които досега не били изобразявани върху платно. Америка бе твърде бедна, за да предложи други съблазни на един голям художник, макар че много от знатните хора на колонията изразиха желание при пристигането на художника да завещаят ликовете си на поколенията посредством неговия талант. Когато му се отправяха подобни предложения, той насочваше пронизващия си поглед към кандидата и като че проникваше в него. Ако видеше пред себе си само зализана самодоволна физиономия, въпреки извезаното със злато палто — една декорация на портрета — и предлаганите златни монети, той учтиво отхвърляше молбата и възнаграждението. Но ако на лицето бе изписано нещо необикновено като мисъл, чувство или преживяване, ако срещнеше по улиците просяк с побеляла брада и набраздено чело или ако дете случайно вдигнеше поглед към него и се усмихнеше, той, отказалият на богатството, влагаше цялото си изкуство в техните портрети.
Тъй като рисуването не бе често срещана дарба в колониите, художникът стана обект на всеобщ интерес. Макар че много малко хора или почти никой не можеше да оцени професионалните достойнства на творбите му, в известно отношение мнението на тълпата не бе по-маловажно от изтънчената оценка на любителите. Той наблюдаваше въздействието от всяка картина върху лицата на некомпетентните си зрители, чиито забележки му бяха от полза, макар че те по-скоро биха критикували природата, отколкото него — нейния съперник. Трябва да се отбележи обаче, че възхищението им бе премесено с предразсъдъците на епохата и страната. Някои приемаха за посегателство спрямо закона на Мойсей, а дори и за дръзка подигравка към Създателя, да се правят такива живи подобия на божите създания. Други пък, уплашени от изкуството, способно да изобрази когато си пожелае починалите или да запази образа на мъртвите сред живите, бяха склонни да гледат на художника като на магьосник или като на известния Черен човек от старите времена на вещиците, умело прикриващ пъклените си планове. Хората доста вярваха на тези глупави измишльотини. Дори и в по-висшите кръгове той бе ограден със страхопочитание, отчасти предизвикано, подобно кълба дим, от широко разпространените суеверия, но най-вече дължащо се на разнообразните познания и умения, които той подчиняваше на професията си.
Тъй като съвсем наскоро щяха да се женят, Уолтър Льдлоу и Елинор много желаеха да им се направят портрети първите, както те несъмнено се надяваха, от дългата поредица семейни картини. В деня на гореспоменатия разговор те отидоха в квартирата на художника. Един слуга ги въведе в жилището, където, макар че самият творец не се виждаше, се намираха лица. които те не можеха да не поздравят почтително. Наистина, те знаеха, че всички присъствуващи бяха всъщност само картини, но въпреки това, смятаха за невъзможно при такава поразителна прилика да отделят живите хора от творбите на интелекта. Те разпознаха в някои от портретите или известни фигури на деня, или лични познати. Там бе губернаторът Бърнет, с вид като че току-що бе получил укорително известие от Съвета на Представителите и диктуваше много остър отговор. Мистър Кук стоеше до управника, на когото се противопоставяше, упорит и с малко пуританско изражение, каквото подобава на известен водач. Възрастната съпруга на сър Уилям Фипс ги наблюдаваше от стената, с висока яка и кринолин, високомерна стара дама, неподмината от подозрението за магьосничество. На лицето на Джон Уинслоу, много млад тогава, бе изписана войнствуваща предприемчивост, направила го изтъкнат генерал много по-късно. Още от пръв поглед те разпознаха личните си приятели. В повечето картини умът и характерът се четяха в лицата и израза на очите, така че, колкото и парадоксално да звучи, моделите едва ли приличаха така много на себе си, както портретите.
Сред тези съвременни величия се виждаха двама възрастни светци с бради, съвсем безплътни върху тъмните платна. Имаше и една бледа, но неувяхваща мадона, която навярно боготворяха в Рим. Сега тя гледаше влюбените с такъв смирен набожен поглед, че те също изпитаха желание да се помолят.
— Колко странно — отбеляза Уолтър Лъдлоу, — че това красиво лице е запазило красотата си в продължение на повече от двеста години! О, да можеше всякога красотата да е така трайна! Не й ли завиждаш, Елинор?
— Ако земята бе небесен рай, бих й завиждала — отвърна тя. — Но след като тук всичко вехне, би било голямо нещастие да си неувяхващ.
— Мрачният стар свети Петър е грозно и свирепо намръщен, макар че е светец — продължи Уолтър. — Той ме тревожи. Но светата Дева ни гледа благосклонно.
— Да, но много тъжно според мен — каза Елинор. Под тези три стари картини бе стативът, с наскоро започнат портрет. След като се вгледаха малко, те започнаха да различават образа на своя свещеник, преподобния доктор Колмън, който сякаш се оформяше и получаваше плът от един облак.
— Добрият старец! — промълви Елинор. — Той се взира в мен, като че се кани да ми даде бащински
