съвет.
— А в мен — добави Уолтър — като че ще поклати глава и ще ме укори за някакво злодеяние, в което ме подозира. Същото прави и моделът. Погледът му ще престане да ме смущава едва когато се изправим пред него, за да ни венчае.
В този миг те дочуха стъпки и като се обърнаха, видяха художника — бе влязъл в стаята няколко минути преди това и бе чул някои от репликите им. Беше мъж на средна възраст, с лице, достойно за четката му. Наистина, поради живописната си, макар и небрежно надиплена богата дреха и навярно поради това, че душата му непрестанно витаеше сред рисувани образи, той самият приличаше донякъде на картина. Посетителите му доловиха сходство между художника и творбите му и изпитаха усещането, като че някое лице от портретите бе слязло от платното, за да ги поздрави.
Уолтър Лъдлоу, когото художникът познаваше слабо, обясни причината за посещението им. Докато говореше, слънчев лъч освети косо двете фигури — неговата и на Елинор — така сполучливо, че те също заприличаха на истинска картина на младостта и красотата, озарени от щастлива съдба. Творецът очевидно бе поразен.
— Стативът ми ще е зает през следващите няколко дни, а престоят ми в Бостон навярно ще бъде кратък — отговори той замислено. Но после, след като им хвърли проницателен поглед, добави. — Желанието ви ще бъде изпълнено, макар и да разочаровам главния съдия и мадам Оливер. Не трябва да пропускам такава възможност заради изобразяването на няколко аршина фино сукно и брокат.
Художникът изрази желание да включи портретите им в една обща картина и да ги изобрази в характерно движение. Този план би се понравил на влюбените, но се наложи да бъде отхвърлен, тъй като такова голямо платно не би било подходящо за стаята, която трябваше да украсява. Затова се спряха на два портрета до кръста. След като се сбогуваха, Уолтър Лъдлоу попита Елинор с усмивка дали съзнава каква власт над съдбите им щял да придобие художникът.
— Старите жени в Бостон твърдят продължи той, — че след като веднъж овладее лицето и фигурата на човека, той може да го нарисува в каквото си пожелае положение или действие и картината ще бъде пророческа. Вярваш ли в това?
— Не съвсем — отвърна Елинор усмихнато. — Но дори и да притежава такава магическа способност, в обноските му има нещо много благо и съм сигурна, че той би я използувал само за добри цели.
Художникът пожела да работи върху двата портрета едновременно, като изтъкна, на тайнствения език, който понякога използуваше, следната причина — че лицата им хвърляли светлина едно върху друго. И така, той ту слагаше някой щрих върху платното на Уолтър, ту върху това на Елинор, и чертите и на единия и на другия започнаха да се открояват така ярко, сякаш чрез неговото могъщо изкуство щяха да оживеят на платното. Сред силната светлина и дълбока сянка, влюбените взеха да съзират призрачните си подобия. Но макар и да имаше всички изгледи приликата да бъде съвършена, те не бяха много доволни от изражението — то бе по-неопределено, отколкото в останалите творби на художника. Той обаче вярваше в сполучливия завършек и тъй като много бе заинтригуван от влюбените, използуваше и свободното си време незабелязано от тях да скицира с молив фигурите им. По време на позирането той ги заговаряше и така предизвикваше на лицата им характерни черти, които въпреки че непрекъснато се променяха, имаше за цел да улови и комбинира. Най-накрая обяви, че при следващото им посещение и двата портрета ще бъдат готови.
— Ако четката се подчини на моята идея в последните няколко щрихи, които съм предвидил — отбелязва той, — тези две картини ще бъдат най-голямото ми постижение. Наистина рядко един художник има такива модели.
Като казваше това, той бе вторачил проницателния си поглед в тях и не го отмести, докато те не слязоха долу по стълбите.
Сред всички прояви на човешката суета нищо друго не завладява въображението така силно, както преживяването да бъде нарисуван портретът ти. Защо трябва обаче да е така? Огледалото, лъскавите метални повърхности, гладката вода и всички други плоскости, способни да отразяват, ни предлагат портрети или по-скоро наши призрачни подобия, които зърваме и мигновено забравяме. Забравяме ги обаче поради това, че те изчезват. Именно мисълта за трайността, за земната непреходност предизвиква тайнствения интерес към портретите ни. У Уолтър и Елинор това чувство не бе притъпено и те забързаха към ателието на художника точно в определения час, за да се изправят пред нарисуваните фигури, които щяха да ги представят пред потомството. Слънчевата светлина проблясна в жилището при влизането им и малко тъжно го напусна след затварянето на вратата.
Очите им веднага се насочиха към портретите, опряни на най-отдалечената стена в стаята. При първия си поглед, поради слабата светлина и разстоянието, като се видяха в естествените си пози и с така познатото си изражение, те едновремено възкликнаха възторжено.
— Ето ни тук — извика Уолтър въодушевено, — изобразени завинаги, обляни в слънчева светлина. Никога тъмни страсти няма да помрачат лицата ни.
— Да — отвърна Елинор по-спокойно. — Никаква ужасна промяна не може да ни натъжи.
Те изрекоха това, докато приближаваха, без да са видели още портретите съвсем добре. След като ги поздрави, художникът продължи да рисува скицата с пастели на масата и остави посетителите си да направят самостоятелна преценка на завършения труд. От време на време той спираше скицирането, хвърляше поглед изпод гъстите си вежди и наблюдаваше лицата им в профил. Те постояха няколко минути, всеки пред портрета на другия и очаровани го съзерцаваха внимателно, без да продумат нито дума. Накрая Уолтър пристъпи напред, после отстъпи, огледа портрета на Елинор от различни ъгли и най-сетне продума.
— Няма ли някаква промяна? попита той с колеблив и замислен тон. — Колкото по-дълго се взирам, толкова по-живо е възприятието. Безспорно, картината е същата, която видях вчера. Роклята, чертите — всичко е същото и все пак нещо е променено.
— По-малка ли е тогава приликата от вчерашната? — попита художникът и приближи, безкрайно заинтригуван.
— Чертите са съвсем като на Елинор — отвърна Уолтър — и на пръв поглед изразът също е нейният. Но ми се струва, че портретът се е променил, откакто го видях за последен път. Очите са се вторачили в моите със странно тъжен и угрижен израз. По-скоро това е скръб и ужас! Така ли гледа Елинор?
— Сравнете истинското й лице с нарисуваното — каза художникът.
Уолтър погледна отстрани любимата си и се стресна. Тя бе неподвижна и вглъбена, сякаш хипнотизирана. В съзерцанието на Уолтъровия портрет лицето на Елинор бе придобило точно израза, срещу който той протестираше. Тя не би могла така успешно да улови изражението, дори и да се беше упражнявала часове наред пред огледалото. Ако самата картина бе огледало, тя не би могла да отразява меланхоличния й вид в момента с по-голяма точност. Девойката сякаш не чуваше диалога между твореца и любимия си.
— Елинор — възкликна удивено Уолтър — каква е тази промяна у тебе?
Тя не го чу и втренченият й поглед не изчезна, докато той не я хвана за ръката и не привлече вниманието й по-този начин. Като потрепна внезапно, тя вдигна очи от картината към лицето на модела.
— Не намираш ли промяна в своя портрет? — попита тя.
— В моя ли? Никаква! — извика Уолтър като го разгледа. — Чакай да видя! Да, има слаба промяна — според мен подобрение в картината, но не в приликата. Изразът е по-оживен от вчерашния, като че някаква блестяща мисъл е просияла в очите и скоро ще бъде изречена от устните. Сега, когато долових погледа, той вече е много очевиден.
Докато бе погълнат от тези наблюдения, Елинор се обърна към художника. Изгледа го скръбно и с благоговение и усети, че той й отвърна с разбиране и съчувствие, макар тя съвсем смътно да долавяше причината за това.
— Този поглед — прошепна тя и потръпна. — Как се появи там?
— Мадам — каза художникът тъжно, като я хвана за ръка и я отведе настрана — и в двете картини нарисувах това, което виждах. Творецът, истинският творец, трябва да надникне в скритото зад външността. Това е неговата дарба — най-великолепната, но и често много тъжна — да види какво се крие в душата и посредством сила, непонятна и на самия него, да го изобрази върху платното в неговия блясък или мрак
