чрез погледи, изразяващи мислите и чувствата на годините. Бих искал да се убедя, че греша в този случай.
Те приближиха до масата, отрупана със скици с креда на глави и ръце, изразителни почти като лица, на обвити с бръшлян църковни кули, колиби със сламени покриви, стари, ударени от гръм дървета, ориенталски и антични костюми и други такива оригинални хрумвания, нахвърлени от художника в момент на отдих. Като ги разгръщаше с привидна небрежност, показа се една скица с пастели на две фигури.
— Ако не съм успял — продължи той — ако смятате, че душата ви не е отразена в портрета ви, ако нямате тайна причина да вярвате в моето изобразяване на другия, не е твърде късно да ги променя. Бих могъл също да променя и движението на тези две фигури. Но дали това би повлияло на събитието?
Той насочи вниманието й към скицата. По тялото на Елинор преминаха тръпки. Устните й щяха да нададат вик, но тя го подтисна благодарение на самообладанието, което става обичайно у всички, таящи чувства на страх и болка в сърцето си. Като се извърна от масата, тя видя, че Уолтър се е доближил достатъчно, за да види скицата, макар че тя не можеше да каже дали погледът му се бе спрял върху нея.
— Няма да променяме картините — бързо каза тя. — Ако моят израз е тъжен, аз ще се усмихвам по- често, за да бъда в контраст с него.
— Така да бъде — отвърна художникът и се поклони. — Нека вашите тревоги да бъдат въображаеми и само картината да скърби за тях. Колкото до радостите ви — нека те да бъдат истински и дълбоки и да се изпишат върху това прекрасно лице, докато напълно опровергаят изкуството ми.
След сватбата на Уолтър и Елинор картините представляваха двете най-прекрасни украшения на дома им. Те висяха на малко разстояние една от друга и като че непрекъснато се гледаха, но и винаги отвръщаха на погледа на зрителите. Много пътували господа, претендиращи, че разбират от подобни неща, ги смятаха за едни от най-великолепните образци на съвременната портретистика. А обикновените хора ги сравняваха с оригинала черта по черта и разпалено възхваляваха приликата. Но картините правеха най-силно впечатление на трети вид люде — не на пътувалите познавачи, или на обикновените хора, а на тези с вродена наблюдателност. Те можеха да погледнат отначало разсеяно, но когато интересът им се събудеше, се връщаха непременно и изучаваха нарисуваните лица като страниците на тайнствена книга. Отначало портретът на Уолтър Лъдлоу привличаше вниманието им. В отсъствието на двамата съпрузи те понякога спореха за израза, който художникът бе възнамерявал да придаде на чертите му. Всички до един бяха съгласни, че видът му е сериозен и важен, макар че го обясняваха различно. По отношение на портрета на Елинор нямаше такова голямо разнообразие в мненията. Спорещите се различаваха наистина в опитите си да определят естеството и степента на тъгата, изписана на лицето, но всички бяха съгласни, че това наистина е тъга, но тя не отговаря на естествения нрав на младата им приятелка. Някакъв човек с богато въображение заяви в следствие на много наблюдения, че това са две части от една обща картина и че силната меланхоличност у Елинор съответствувала на по-жизнерадостното чувство или както той го нарече, дивата страст, излъчваща се от Уолтър. Макар че не умееше да рисува, той се опита да направи скица, в която движението на фигурите да отговаря на общия им израз.
Сред приятелите се говореше, че с всеки изминат ден лицето на Елинор ставало все по-умислено и имало изгледи скоро тя да се превърне в съвсем точно копие на меланхоличния си портрет. От друга страна Уолтър, вместо да придобива жизнерадостния вид, придаден му от художника на платното, ставал сдържан и съкрушен, без никакви проблясъци на чувство, каквото и да тлеело у него. Не след дълго, под предлог, че цветовете ще потъмнеят от прахта или избелеят от светлината, Елинор окачи пред картината великолепна завеса от червена коприна, избродирана с цветя и обшита с тежки златни ресни. Посетителите й разбраха, че тежките копринени дипли никога няма да се повдигнат, нито пък ще се спомене за портретите в нейно присъствие.
Времето минаваше и художникът отново се появи. Бе пътешествувал далече на север, за да види сребристата каскада на Кристалните възвишения и да погледне отгоре над облаците и горите от върха на най-високата планина в Нова Англия. Но той не оскверни тази гледка чрез бледото си изкуство. Носил се бе в кану върху гръдта на езерото Джордж и в душата му като в огледало се бе отразявала природната красота и величественост, докато споменът за това стана по-ярък от която и да било картина във Ватикана. С индианските ловци той бе стигнал до Ниагара и там отново бе захвърлил безпомощната си четка долу в пропастта с чувството, че по-скоро би нарисувал рева на водата отколкото каквато и да е част от приказния водопад. Всъщност рядко изпитваше желание да отрази природния пейзаж, освен като фон за очертанията на човешката фигура и лице, излъчващи мисъл, страст или страдание. Скитанията му, изпълнени с приключения, го бяха обогатили с изобилие от подобни наблюдения: строгото достойнство на индианските вождове, мургавата прелест на индианските момичета, задушевния живот в колибите, безшумното придвижване, сраженията под клоните на мрачни борове, граничната крепост с нейния гарнизон, аномалията у стария френски заселник, израснал в палати, а остарял — сред пустините. Такива бяха сцените и портретите, които бе скицирал. Пламъкът на рискованите моменти, проблясването на неукротимо чувство, борбите на свирепи сили — любов, омраза, скръб, ярост — накратко, цялото измъчено сърце на стария свят се прояви пред него в нова форма. Цялата му папка бе изпълнена с графически илюстрации от книгата на неговата памет — геният щеше да я видоизмени в съответната материя и да я насити с безсмъртие. Той чувствуваше, че дълбоката мъдрост в изкуството, търсена толкова далеч, бе открита.
Но сред суровата или прекрасна природа, сред клопките на гората или сред изумителния й покой, по пътя му го придружаваха два призрака. Като всички хора, обзети от всепоглъщаща цел, той бе изолиран от общата човешка маса. Той нямаше друга цел, други удоволствия и усещания, освен изкуството си. Макар и благ в обноските си и почтен в намеренията и действията си, у него нямаше нежни чувства. Сърцето му бе студено. Никое живо същество не можеше да се доближи достатъчно близко, за да го стопли. Към тези две същества обаче той бе изпитал с всичката му сила интереса, който винаги го свързваше с моделите на неговата четка. Той се бе ровил в душите им с цялата си остра проницателност и бе изобразил видяното в чертите им с най-голямо умение, за да се доближи на косъм до границата, недостигната от никой гений — до собствената си критична представа. В здрача на бъдещето той бе доловил — поне така си мислеше — страхотна тайна и я бе разкрил озадачаващо в портретите им. Толкова много от него, от въображението му и другите му способности бе щедро раздадено за изучаването на Уолтър и Елинор, че той почти ги смяташе за свои създания, като хилядите, с които бе населил царството на картините. Затова те прелитаха в сумрака на горите, рееха се над мъглата от водопадите, поглеждаха от огледалното езеро и не се разнасяха и от обедното слънце. Те се натрапваха на вътрешното му зрение не като подобие на живи хора или като бледи призраци на мъртъвци, а във формата на портрети, всеки с непроменимия си израз, появил се от глъбините на душата посредством творческата магия. Той не можеше да пресече отново Атлантическия океан, докато не зърнеше пак моделите на тези въздушни картини.
— О, славно Изкуство! — разсъждаваше въодушевеният художник, докато крачеше по улицата. — Ти си като изкуството на Създателя. Безбройните фигури, скитащи в небитието, оживяват по твоя воля. Мъртвите възкръсват отново. Ти ги призоваваш в познатата им обстановка и огряваш неясните им сенки с блясъка на по-хубав живот, едновременно земен и безсмъртен. Ти възстановяваш мимолетните исторически мигове. При теб миналото не съществува, защото само с едно докосване завинаги превръщаш великото в действителност. А знаменитите личности живеят векове наред и пред очите ни извършват действията, предизвикали славата им. О, могъщо Изкуство! Както успяваш да пренесеш неясното Минало върху тясната ивица слънчева светлина, наречена от нас Настояще, не би ли могло също така да приканиш тук и обвитото с неизвестност Бъдеще? Нима аз не съм постигнал това? Нима аз не съм твоят Пророк?
И така, с горда, но меланхолична страст, той едва не извика високо, докато се движеше по стръмната улица, сред хора, които нито подозираха копнежите му, нито бяха способни да ги разберат или да им обърнат внимание. Не е хубаво човек да бъде сам със стремежите си. Ако край него няма хора, чието поведение да го уравновесява, мислите, желанията и мечтите му ще станат твърде чудати и той ще се превърне в подобие, дори навярно в олицетворение, на луд човек. Художникът, който умееше да чете душите на другите с почти свръхестествена проницателност, не можеше да види хаоса в собствената душа.
— Това трябва да е къщата — каза той, като огледа фасадата й преди да почука. — Бог да опази разсъдъка ми! Тази картина! Струва ми се, че никога няма да изчезне. Стига само да погледна към прозорците или вратата, и тя изплува, оградена от тях като в рамка — нарисувана е внушително и сияе с
