Натаниел Хоторн
Злочестината на господин Хъгинботъм
Един младеж, продавач на тютюн по професия, пътуваше от Мористаун, където бе имал вземане-даване главно с настоятеля на шейкърската1 община, към селището Паркърс Фолс на река Селмън. Имаше си спретната малка каручка, боядисана в зелено, с по една кутия пури, изрисувана върху двете странични дъски, и един индиански вожд отзад, хванал лула и златен тютюнев стрък. Търговецът караше чевръста кобилка и бе младеж с прекрасен характер, ловък в пазарлъка, заради което янките го харесваха още повече, тъй като сам съм ги чувал да казват, че предпочитат да си имат работа с оправно момче вместо с някой мухльо. Особено много го обичаха хубавите момичета от поречието на Кънектикът, чието благоволение печелеше като им подаряваше от най-хубавия си тютюн за пушене — добре знаеше, че селските девойки в Нова Англия2 са големи любителки на лулата. Освен това, както ще проличи от моя разказ, търговецът бе любопитен и малко нещо клюкар — умираше да чуе някаква новина и изгаряше от нетърпение да я преразкаже.
След като закуси рано-рано в Мористаун, продавачът на тютюн, който се казваше Доминикъс Пайк, пропътува седем мили през пустинна гориста местност, без да размени дума с някого освен със себе си и с малката сива кобила.
Понеже вече бе станало седем часът, той нямаше търпение да научи първата за деня клюка, така както търговецът в града няма търпение да прочете утринния си вестник. Известна възможност сякаш се появи, когато след като запали пура с помощта на увеличително стъкло, търговецът съзря някакъв човек да преваля хребета на хълма, в чието подножие той бе спрял зелената си каручка. Доминикъс го наблюдаваше как се спуска и забеляза, че носи вързоп, провесен на тояга през рамо, и крачи морно, но решително. Нямаше вид като да е тръгнал в ранна утрин, а по-скоро изглеждаше сякаш е вървял цяла нощ и има намерение да прави същото през целия ден.
— Добро утро, господине — обади се Доминикъс, когато разстоянието се скъси достатъчно, за да бъде чут. — Хубава крачка сте опънали. Какво ново из Паркърс Фолс?
Човекът придърпа широката периферия на сивата си шапка над очите и доста навъсено отвърна, че не идва от Паркърс Фол, за който търговецът бе попитал, тъй като това бе целта на днешния му преход.
— Ами тогава — подхвана пак Доминикъс Пайк, — да чуем какво ново е станало там, откъдето идвате. Не държа специално на Паркърс Фолс. Всяко друго място върши работа.
Притиснат по този начин, пътникът, достатъчно зловещ на вид, за да няма желание човек да го среща в пуста гора, като че се замисли за миг. Изглежда или ровеше из паметта си за някаква новина, или пък преценяваше дали да я съобщи. Най-подир се качи на стъпалото на каручката и прошепна в ухото на Доминикъс, макар че и да беше крещял, никоя жива душа нямаше да го чуе.
— Сетих се, една дреболия — каза той. — В осем часа снощи старият господин Хигинботъм от Кимбълтън бе убит в градината си от един ирландец и един черен. Обесили го на клона на една круша, където никой няма да го открие до сутринта.
Щом предаде това ужасно сведение, непознатият продължи похода си с още по-голяма бързина, като дори не извърна глава, когато Доминикъс го покани да изпушат по една испанска пура и да разправи всички подробности. Търговецът подсвирна на кобилата си и заизкачва хълма, като си мислеше за печалната съдба на господин Хигинботъм, когото познаваше чрез занаята — продал му бе много връзки деветинчови пури и тютюн на листа, за дъвкане и кълцан. Доста бе смаян от бързината, с която се разпространяваше вестта. Кимбълтън се намираше почти на шестдесет мили по права линия, убийството бе извършено едва в осем миналата вечер и все пак Доминикъс научи за него в седем тази сутрин, въпреки че по всяка вероятност собственото семейство на бедния господин Хигинботъм едва-що бе открило тялото му, обесено на крушата. Непознатият пешеходец трябва да е имал вълшебни бързоходки, за да се движи с такава скорост.
— Казват, че лошата новина има криле — мислеше си Доминикъс Пайк, — но тази може да се състезава с железницата. Тоя човек трябва да го наемат за вестоносец на президента.
Загадката бе решена чрез предположението, че разказвачът е сбъркал с един ден времето на събитието. И така, нашият приятел не се поколеба да разправи историята по всички кръчми и крайпътни магазинчета, като раздаде цяла връзка испански пури на не по-малко от двадесет ужасени слушатели. Всеки път неизменно се оказваше пръв вестител на новината и така го затрупваха с въпроси, че не можа да не запълни контурите на събитието, докато то се превърна в един внушителен разказ. Натъкна се и на подкрепа. Господин Хигинботъм бе търговец. Някакъв бивш негов служител, комуто Доминикъс предаде случката, потвърди, че старият джентълмен имал навика да се прибира на смрачаване през овощната градина с парите и ценните книжа от магазина в джоба си. Чиновникът не се показа особено огорчен от нещастието на господин Хигинботъм, като намекна, че търговецът може би е разбрал от собствените си сделки с него, че старецът е свадлив и стиснат до немай къде. Имуществото му щеше да бъде наследено от някаква хубава племенница, която държала училище в Кимбълтън.
Като разпространяваше новината за разтуха на хората и въртеше собствената си търговия, Домимикъс така закъсня че реши да пренощува в един хан на пет мили преди Паркърс Фолс. След вечеря, запалил една от най-хубавите си пури, той се настани пред тезгяха и се впусна в историята на убийството, която бе така набъбнала, че му отиде половин час да я довърши. В помещението имаше двадесет души, от които деветнадесет повярваха като в Светото евангелие. Двадесетият обаче бе възрастен фермер, пристигнал преди малко на кон и сега седеше в ъгъла, пушейки лулата си. Когато историята свърши, той изтежко се надигна, премести стола си право пред Доминикъс и се вторачи в лицето му, като пуфкаше най-гадния тютюнев дим, помирисван някога от търговеца.
— Можеш ли да се закълнеш — поиска да знае той с тона на областен съдия, провеждащ изпит, — че старият господин Хигинботъм от Кимбълтън е бил убит в овощната си градина по-миналата вечер и е бил намерен обесен на голямата круша вчера сутринта?
— Казвам каквото съм чул, господине — отвърна Доминикъс, като изтърва изпушената до половината пура. — Не твърдя, че съм видял как е станало. Така че не мога да се закълна, че е бил убит именно по тоя начин.
— Аз обаче мога да се закълна — каза фермерът, — че ако господин Хигинботъм е бил убит по-миналата вечер, и тази сутрин съм пил по чашка ликьор с духа му. Понеже ми е съсед, той ме покани в магазина си, когато минавах оттам и ме почерпи. После ме помоли да му свърша някои работи пътем. Не изглеждаше да знае за убийството си нещо повече от мене.
— Ами тогава значи не е истина! — възкликна Доминикъс Пайк.
— Предполагам, че щеше да ми съобщи, ако беше така — отвърна старият фермер, като премести стола си обратно в ъгъла и остави Доминикъс с провесен нос.
Какво ужасно възкръсване на стария господин Хигинботъм! Търговецът вече нямаше настроение да се меси в разговора, та се утеши с една чаша джин и вода. После си легна и цяла нощ сънува бесене на крушата в овощната градина. За да не срещне стария фермер (когото така ненавиждаше, че би предпочел него да се обеси, а не господин Хигинботъм), Доминикъс стана в ранни зори, впрегна кобилката в зелената каручка и отпраши към Паркърс Фолс. Свежият ветрец, росният път и приятната лятна зора повдигнаха духа му и може би щяха да му дадат кураж да повтори старата история, стига да имаше някой буден да я чуе. Но не срещна нито волски впряг, ни каруца, ни файтон, ни конник, ни пешак. Чак когато прекосяваше река Селмън, някакъв човек стигна с тежка стъпка до моста. Носеше вързоп, овесен на тояга през рамо.
— Добро утро, господине — каза търговецът, като опъна юздите на кобилата. — Ако идете от Кимбълтън или околността, може би ще ми кажете истината около тая история със стария господин Хигинботъм. Наистина ли старецът е бил убит от един ирландец и някакъв черньо преди две или три вечери?
Доминикъс така бързаше да поведе разговор, че не забеляза веднага голямата доза негърска кръв у самия непознат. Като чу тоя неочакван въпрос, негърът сякаш си смени кожата — жълтеникавият й оттенък стана противно белезникав — и после отвърна:
— Не! Не! Нямаше цветнокож! Един ирландец го обеси снощи в осем часа! Аз потеглих в седем! Близките му сигурно още не са го търсили в градината.
Едва проговорил, жълтокожият млъкна и макар преди малко да изглеждаше изтощен, продължи пътешествието си със скорост, която би изисквала от кобилата на търговеца бърз тръс. Доминикъс зяпна подире му в голямо недоумение. Щом убийството не е било извършено до вторник вечерта, то кой беше пророкът дето го предсказа с всичките му подробности във вторник сутринта? Ако трупът на господин
