Натаниел Хоторн
Кроткото момче
Неколцина от така наречените квакери1, движени според собствените им думи от вътрешен духовен порив, се появиха в Нова Англия през 1656 година. Понеже репутацията им на хора със загадъчни и вредни принципи се бе разпространила преди да дойдат, пуританите веднага решиха да забранят и да препятствуват по-нататъшното проникване на новопоявилата се секта. Мерките, с които възнамеряваха да очистят земята си от ереса обаче, макар и повече от енергични, се оказаха напълно безуспешни. Квакерите, които смятаха гоненията за небесен зов към стълба на изпитанията, проявиха свята храброст, непозната на самите пуритани, които бяха избягнали неприятностите, като отидоха в затънтените пущинаци да изповядват мирно религията си. Удивително бе обстоятелството, че всяка нация по земята отхвърляше скитащите се ентусиасти, проповядващи мир сред всички хора, и все пак мястото с най-много неприятности и опасности за тях (и поради тая причина най- привлекателно) се оказа заливът Масачузетс.
Глобите, арестите и побоите, раздавани с щедра ръка от благочестивите ни предци, всеобщата неприязън, толкова силна, че бе оцеляла сто години след края на преследванията, били за квакерите такава притегателна сила, каквато за светски мислещите люде биха били покоят, почестите и наградите. Всеки пристигнал европейски кораб докарваше нови групи на сектата, горящи от нетърпение да понесат гоненията, чиито жертви се надяваха да станат. А когато чрез големи глоби на капитаните бе внушено да не ги качват на корабите, те започнаха да предприемат продължителни обиколни пътешествия през индианските земи и да пристигат в провинцията сякаш носени от свръхестествена сила. Техният ентусиазъм, доведен почти до безумие от отношението, което срещаха, ставаше причина за прояви, противоречащи както на правилата за благоприличие, така и на здравия религиозен разум и представляващи поразителен контраст, сравнени с кроткото и благопристойно поведение на колегите им по секта, живеещи днес. Повелите на Духа, достъпни само за душата, които не подлежат на оценка от човешкия разум, станаха оправдание за най-непристойни прояви, които сами по себе си напълно заслужаваха умереното наказание с пръчки. Тези изстъпления, както и преследванията, които бяха едновременно техни причини и следствия, продължиха да се множат, докато през 1659 година правителството на Масачузетс увенча двамина члена на квакерската секта с венеца на мъченичеството.
Неизличими петна кръв залепнали по ръцете на всички, дали съгласието си за това действие, но огромна част от ужасната отговорност трябва да легне върху плещите на човека, оглавявал тогава правителството. Бил ограничен и зле образован, а безкомпромисният му фанатизъм се разгарял от зловещи, бурни и неудържими страсти. Той употребил цялото си влияние по грозен и неоправдан начин, за да постигне смъртта на фанатизираните квакери, а цялото му поведение спрямо тях било белязано от зверска жестокост. Квакерите, чието чувство за мъст не ставало по-малко дълбоко от това, че нямало външна изява, запомнили за бъдни времена този човек и помощниците му. Историкът на сектата твърди, че по Божия воля проклятие легнало върху земите около „кървавия град Бостон“, така че нито едно зърно да не покълне в тях. Изправен пред гробовете на някогашните угнетители, той тържествуващо изброява божите наказания, които ги поразявали в дълбока старост и в смъртния им час. Съобщава ни, че умирали внезапно, от насилствена смърт или обзети от безумие. Нищо обаче не е в състояние да надмине горчивата подигравка, с която отбелязва гнусната болест и „смъртта, причинена от скапване“ на свирепия и жесток губернатор.
Привечер в оня есенен ден, станал свидетел на мъченичеството на двамината мъже от квакерската секта, някакъв пуритански заселник се прибираше от столицата в близкия провинциален град, където живееше. Въздухът бе хладен, небето ясно, а мудно настъпващата тъмнина се разсейваше от лъчите на младата луна, която почти докосваше линията на хоризонта. Когато стигна покрайнините на града, пътникът, човек на средна възраст, загърнат в сиво шаячно палто, ускори крачките си, тъй като между него и дома му лежаха почти четири мили скучен път. Ниските къщи със сламени покриви бяха пръснати край пътя на значителни разстояния една от друга и тъй като местността бе заселена едва преди тридесетина години, пространствата, покрити с девствен лес, не отстъпваха по площ на обработената земя. Есенният вятър свиреше в клоните и брулеше листата на всички дървета, освен на боровете, и стенеше, сякаш на жален от опустошението, което сам причинява. Пътят бе навлязъл в най-близката до града гора и тъкмо стигна до едно открито пространство, когато слухът на пътника долови някакъв звук, по-нажален и от вятъра. Напомняше воплите на човек, изпаднал в беда, и сякаш идваше откъм висока самотна ела, израсла по средата на почистено, но неоградено и необработено място. Пуританът не можеше да не си спомни, че именно това бе мястото, прокълнато няколко часа по-рано поради екзекуцията на квакерите, чиито тела бяха хвърлени заедно в набързо изкопан гроб под дървото, на което бяха измъчвани. Той се пребори все пак със суеверните страхове, характерни за неговото време и се застави да спре и се ослуша.
„Гласът по всяка вероятност бе човешки, макар да няма причина за треперене даже и да е така“, помисли си той като напрягаше поглед на слабата лунна светлина. „Струва ми се, че е плач на дете, на някое хлапе, изгубило майка си и попаднало на лобното място. За да ми е спокойна съвестта, трябва да проверя тая работа.“
След това той остави пътеката и малко уплашен тръгна през полето. Макар и така пуста сега, земята бе изравнена и утъпкана от стъпките на хиляди хора, наблюдавали представлението през деня. Сега всички се бяха оттеглили, за да оставят мъртвите в самотата им. Най-подир пътникът стигна до елата, която от средата нагоре бе покрита с живи клони, макар че отдолу се издигаше ешафод, а и други приготовления за занаята на смъртта. Под това нещастно дърво, за което в по-сетни времена вярваха, че заедно със смолата си пуска отрова, седеше единствен самотен оплаквач на невинно пролятата кръв. Беше слабичко, леко облечено момченце, което притискаше лице в могилка прясно изкопана и полузамръзнала пръст и горчиво ридаеше — тихичко, сякаш мъката му бе престъпна и можеше да бъде наказана. Пуританът, чието приближаване остана незабелязано, сложи ръка върху рамото на детето и проговори състрадателно:
— Избрало си печално място за подслон, бедно мое момче, и нищо чудно, че плачеш — каза той. — Спри сълзите си и ми кажи къде живее майка ти. Обещавам ти, че ако пътят не е прекалено дълъг, ще те предам в обятията й още тази вечер.
Момчето веднага спря да хълца и обърна лицето си към непознатия. Беше бледо и светлооко, положително на не повече от шест години, но мъката, страхът и нуждата бяха отнели доста от детското в изражението му. Пуританът, като улови уплашения поглед на момчето и усети, че то трепери под ръката му, реши да го окуражи:
— Не, моето момче, ако искам да ти сторя някакво зло, най-лесно е да те оставя тук. Какво? Не те е страх да седиш под бесило до пресен гроб, а трепериш от ръката на приятел. Съвземи се, дете, и ми кажи как ти е името и къде живееш.
— Приятелю — отвърна момченцето с приятен, но боязлив глас, — наричат ме Илбрахим, а моят дом е тук. — Бледото одухотворено лице, очите, чийто поглед сякаш се смесваше с лунните лъчи, приятният ефирен глас и чуждоземното име накараха пуритана почти да повярва, че момчето наистина е същество, изскочило от гроба, върху който седеше. Но след като видя, че привидението устоя изпитанието на една казана наум къса молитва и като си спомни, че рамото, което бе докоснал, приличаше на живо, възприе едно по-разумно предположение: „Бедното дете не е наред с ума“, помисли си той, „но думите му наистина плашат в подобно място“. Заговори успокоително, като искаше да оживи въображението на момчето.
— Домът ти надали ще бъде удобен в тази студена есенна нощ, Илбрахим, и се страхувам, че не си добре запасен с храна. Аз бързам да стигна до топла вечеря и легло и ако тръгнеш с мене, ще ги имаш и ти.
— Благодаря ти, приятелю, но макар да съм гладен и да треперя от студ, ти няма да можеш да ми дадеш нито вечеря, нито подслон — отвърна момчето с кроткия си тон, на който го бе научило отчаянието независимо от крехката възраст. — Баща ми бе от хората, които всички мразят. Положиха го под тая купчина пръст и тука е моят дом.
Пуританът, който бе хванал малкия Илбрахим за ръката, се дръпна, като че бе докоснал някакво гнусно влечуго. Но той имаше състрадателно сърце, което даже религиозните предразсъдъци не можеха да превърнат в камък.
— Опазил ме бог да оставя това дете да загине, та макар и да принадлежи на проклетата секта — каза си той. — Не сме ли всички издънки на злото? Не тънем ли всички в тъма, докато светлината ни озари? То няма да загине нито тялом, нито духом, стига молитвите и поучението да могат да му помогнат.
