Съпругът й и тя бяха живели дълги месеци в Турция, където дори султановият лик бе милостив към тях. Тази страна на неверници бе родно място на Илбрахим и неговото ориенталско име бе знак за благодарност към добрините на неверниците.
Когато Пиърсън и жена му получиха над Илбрахим всички права, които можеха да им бъдат прехвърлени, привързаността им към него се превърна, както и спомена за родната земя и тихата скръб по покойниците, в неотделима час г от техните сърца. След седмица-две душевен смут момчето също започна да възнаграждава покровителите си чрез много непринудени доказателства, че ги смята за свои родители, а къщата им — за свой дом. Преди да се стопят снеговете, преследваното момче, малкият скиталец от далечната и дива страна изглеждаше свой в тази хижа в Нова Англия — неразделна част от топлината и сигурността на нейното огнище. Повлияно от внимателното отношение и съзнанието, че е обичан, държанието на Илбрахим загуби преждевременната си зрялост — резултат от неговото предишно положение. Започна повече да прилича на дете и характерът му се прояви естествено и свободно. В много отношения той бе приятен и все пак извратените представи на майката и бащата бяха може би насадили нещо нездраво в съзнанието на момчето. В нормално състояние Илбрахим можеше да намира развлечение в най-незначителните случки и във всичко около себе си — сякаш откриваше богати находища щастие с оная дарба, която помага на някои хора да откриват с помощта на пръчица вода на места, които изглеждат сухи и безплодни за окото. Безгрижната му веселост, бликаща от хиляди извори, се предаваше на семейството и Илбрахим приличаше на опитомен слънчев лъч, който разведрява навъсените лица и прогонва мрака от ъглите на хижата.
От друга страна, понеже податливостта към веселие е и податливост към мъка, бликащото добро настроение от жизнерадостния характер на момчето понякога се заменяше от мигове на дълбока потиснатост. Грижите му не винаги можеха да бъдат проследени до първопричината си, но като че ли най- често произтичаха, макар Илбрахим да бе малък, за да страда по такава причина, от наранена любов. Непостоянството на доброто му настроение често го караше да се провинява спрямо благоприличието, спазвано от пуританското семейство, и не винаги в такива случаи минаваше без да бъде укорен. Но и най- меката дума на истински укор, който той безпогрешно различаваше от престорения гняв, като че потъваше дълбоко в сърцето му и отравяше всичките му игри, докато не усетеше, че му е напълно простено. Илбрахим бе напълно лишен от зломислието, което обикновено е спътник на прекалената чувствителност — удареха ли го, не отвръщаше, наранеха ли го, оставаше му само да умре. Умът му търсеше подкрепа в жизнеспособността на другите — беше растение, което би се увило красиво около нещо по-здраво от себе си, но ако го отхвърлят или откъснат, не му остава друг избор освен да увехне на земята. Проницателността на Дороти я учеше, че суровостта може да пречупи духа на детето и тя го отглеждаше с нежната грижа на човек, който държи в ръцете си пеперуда. Съпругът й показваше същата привързаност, макар че от ден на ден тя се изявяваше с все по-малко на брой домашни ласки.
Чувствата на съседите към квакерското дете и неговите покровители не се бяха изменили за добро въпреки недълговечната победа, спечелена от клетата майка над тяхното съчувствие. Неприязънта и омразата, чийто предмет бе Илбрахим, го натъжаваха много, особено когато нещо го накараше да усети, че децата — негови връстници — споделят враждебното отношение на своите родители. Нежната му и общителна натура бе вече преляла в привързаността си към всичко, което го окръжаваше, и все пак оставаше несподелена любов, която той жадуваше да дари на малчуганите, приучавани да го ненавиждат. Когато настъпиха топлите пролетни дни, Илбрахим привикна да стои с часове мълчалив и неподвижен, заслушан в гласовете на играещите деца, но с привичната си душевна деликатност гледаше да не попада под погледа им и би избягал да се скрие и от най-малкото между тях. Все пак в края на краищата случаят като че ли изпрати посредник между неговото сърце и техните — чрез едно момче с две години по-голЯмо от Илбрахим, което падна и се нарани от едно дърво недалеч от къщата на Пиърсън. Тъй като дома на самия пострадал бе далеч, Дороти с готовност го прие под своя покрив и се превърна в негова грижлива и мила болногледачка.
Без да го съзнава сам, Илбрахим имаше тънък усет към физиономии, който при други обстоятелства би го възпрял да се опитва да се сприятели с това момче. Лицето му правеше лошо впечатление от пръв поглед, но трябваше малко по-внимателно вглеждане, за да се разбере, че причината се таи в едно съвсем леко изкривяване на устата и в неравната, начупена линия на близко разположените вежди. Може би свързано с тези дребни деформации бе почти недоловимото изкривяване на всички стави, както и неравната изпъкналост на гърдите. По такъв начин се получаваше общо взето нормално тяло, но с недостатъци във всяка своя подробност. Момчето бе намусено и затворено, така че селският учител го бе обявил за глупак, макар че в по-сетнешния си живот то прояви амбиция и твърде особени дарби. Но каквито и да бяха телесните му или духовни отклонения, сърцето на Илбрахим се насочи и вкопчи в него, от мига, когато го донесоха ранено в хижата. Преследваното дете сякаш сравняваше собствената си съдба с тази на пострадалия и му се струваше, че дори различните но характер нещастия създават нещо като родство помежду им. Храната, почивката и чистия въздух, от които имаше остра нужда, бяха забравени — той непрекъснато се гушеше край леглото на малкия гостенин и с трогателна ревност правеше всичко възможно, за да бъде проводник на цялата грижа, с която го обаждаха. Докато момчето се възстановяваше, Илбрахим измисляше подходящи за състоянието му игри или пък го развличаше с една своя способност, която навярно бе вдъхнал заедно с въздуха във варварското си родно място. Можеше, да разказва истории, които измисляше на момента и които очевидно нямаха край. Разбира се, приказките му бяха чудовищни, несвързани и без смисъл, но бяха занимателни поради струйката човешка нежност, която протичаше през всички тях и наподобяваше мило познато лице, видяно посред диви и страховити картини. Слушателят му отделяше голямо внимание на тия небивалици, и показваше хитрост, не за годините му примесена с морална поквара, която много остро впечатляваше инстинктивната нравственост на Илбрахим. Все пак нищо не бе в състояние да попречи на неговата нарастваща привързаност, а имаше и много доказателства, че тя среща взаимност от страна на мрачния и упорит характер, за когото бе прахосвана. Най-подир родителите на момчето го прибраха, за да довършат лечението под собствения си покрив.
Илбрахим не посети момчето след като то си отиде, но непрекъснато и загрижено разпитваше за него, а разбра и кога ще се появи отново сред другарите си по игри. В един приятен летен следобед децата от околността се бяха събрали в малкия окръжен с гора амфитеатър зад молитвения дом и поправящият се болен бе там, опрян на тояга. Ликуването от двадесетина чисти гърди се лееше в безгрижни, радостни гласове, които танцуваха сред дърветата подобно на превърнати в звук слънчеви лъчи. Възрастните хора от този отегчен свят, като минаваха край това място, се чудеха защо животът, започнал така светъл, трябва да продължи в мрак, а сърцата или въображението им отвръщаха като казваха, че безоблачното щастие на детските години извира от тяхната невинност. Стана така обаче, че към чудесната детска компания пристигна едно неочаквано попълнение. Това бе Илбрахим, който приближи децата с израз на мила доверчивост върху хубавото си одухотворено лице, сякаш след като бе проявил любов към един от тях, нямаше вече защо да го е страх, че те ще го отблъснат от себе си. Веселбата им заглъхна още в мига, в който го съзряха — зашепнаха си едно на друго, докато приближи. Внезапно обаче дяволът на бащите им се всели в тези сополиви фанатици и като нададоха свиреп остър вик, те се нахвърлиха върху бедното квакерско дете. След миг то бе заобиколено от котило демончета, които вдигнаха тояги насреща му, замерваха го с камъни и проявяваха един рушителен инстинкт, далеч по-отвратителен от кръвожадността на възрастните.
През това време болният стоеше настрана от бъркотията, като викаше високо:
— Не бой се, Илбрахим, ела насам и се хвани за мене. Нещастният му приятел направи всичко възможно да последва съвета. След като се полюбува на усилията на жертвата със спокойна усмивка и безсрамен поглед, коравосърдечният малък негодник вдигна тоягата си и удари Илбрахим през устата толкова силно, че кръвта рукна като река. Ръцете на бедното дете бяха вдигнати да бранят главата от удари, но сега то ги отпусна отведнъж. Мъчителите му го смъкнаха на земята, тъпкаха го, дърпаха го за дългите руси кичури и Илбрахим бе на път да се превърне в най-праведния мъченик, стъпил някога окървавен в небесните селения. Шумотевицата обаче привлече вниманието на неколцина селяни, които си направиха труда да отърват малкия еретик и да го заведат до вратата на Пиърсън.
Телесните рани на Илбрахим бяха сериозни, но продължителното и внимателно лечение доведе до пълно възстановяване. Следите върху чувствителната му душа обаче бяха по-тежки, макар и не така видими. Проявлението им носеше предимно отрицателен характер и можеше да се забележи само от ония,
