можех да различа обитателите. събрани удобно и сигурно — всеки мъж със жената и децата си край собственото си вечерно огнище. Най-подир стигнахме до парче плодородна земя. В слабата светлина гората наоколо не се виждаше. И гледай сега! Там имаше къщица със сламен покрив, която досущ приличаше на моя дом далеч отвъд бурния океан, далеч в нашата родна Англия. И тогава ме обзеха горчиви мисли. Да, спомени, които бяха като смърт за душата ми. Щастливото детство изниква пред погледа ми, бурните години на зрялата ми възраст, сменената вяра в склона на дните ми. Спомних си как чух повелята да стана странник, когато дъщеря ми, най-младата, най-скъпата за мене от всичките ми близки, легна на смъртния си одър и …
— Успя ли да се вслушаш в повелята на такъв час? — възкликна Пиърсън, потръпвайки.
— Да, да — отвърна бързо старецът. — Бях коленичил край леглото й, когато гласът проговори високо вътре в мене. И аз веднага се изправих, взех си тоягата и потеглих. О, да дадеше Бог да забравя горестния й поглед, когато по такъв начин дръпнах ръката си и я оставих да върви сама из долината на мрака! Защото тя бе слаба духом и намираше опора в молитвите ми. И ето, в тази нощ на ужас ме обзе мисълта, че греша като християнин и съм жесток като родител. Дори ми се стори, че дъщеря ми застана до мене с бледото си умиращо лице и прошепна: „Татко, ти си измамен. Върви си у дома и подслони посивялата си глава“. О, Ти, към когото съм обръщал поглед и в най-далечните си странствувания — продължи квакерът като вдигна развълнуван поглед към небето, — не стоварвай дори върху най-кръвожадния от нашите гонители безкрайната мъка на душата ми, когато повярвах, че всичко, което съм направил и изстрадал за Тебе, е било внушено от демоничен присмех! Но аз не се предадох. Коленичих и се преборих с изкушението, докато бичът още по-свирепо се впиваше в плътта ми. Молитвата ми бе чута и аз продължих в мир и радост към пущинаците.
Макар общо взето фанатизмът на стареца да притежаваше спокойствието на здравия разум, той бе дълбоко развълнуван докато разправяше историята и избликналите му чувства сякаш порицаваха и потискаха тези на другаря му. Седяха в тишината, обърнали лица към огъня и може би виждаха в червената му жарава нови сцени на гонения, които им предстои да изтърпят. Снегът все още навяваше силно върху прозореца и от време на време, тъй като пламъкът на пъновете се бе постепенно укротил, слизаше надолу през широкия комин и съскаше в огнището. Предпазливи стъпки се чуваха сегиз-тогиз в съседната стая и звукът всеки път Неизменно привличаше погледите на двамата квакери към вратата, която водеше натам. Когато един свиреп и необуздан порив на вятъра естествено насочи мисълта на Пиърсън към съдбата на бездомни пътници в подобна нощ, той поднови разговора:
— И аз съм бил здравата притискан от моя дял в това изпитание — каза той с тежка въздишка, — и все пак бих искал да се удвои този дял, ако това би помогнало на майката на детето. Много и дълбоки са били нейните рани, но тази ще бъде най-болезнената от всички.
— Нямай страх за Катерин — отвърна старият квакер, — защото аз познавам тая сърцата жена и знам как може да носи кръста си. Наистина, майчиното чувство у нея е силно и може да изглежда, че здравата се бори с вярата но тя скоро ще се съвземе, за да благодари, че синът й така рано е бил приет като жертва. Момчето изпълни своята задача и тя ще разбере, че следователно то й се отнема в знак на милосърдие и към него, и към нея. Благословени, благословени са тия, дето могат с толкова малко страдания да постигнат покой!
Непостоянният порив на вятъра сега бе смутен от някакъв зловещ звук — често и силно чукане по входната врата. Изпитото лице на Пиърсън побеля още повече, защото многото посещения на мъчителите го бяха научили от какво да се страхува. Старецът от другата страна се изправи с поглед, твърд като на обучен войник, който очаква врага.
— Окървавените са дошли да ме търсят — забеляза той спокойно. — Чули са, че ми бе позволено да се върна от изгнание и сега ще бъда отведен в затвора, а оттам на смърт. Това е край, който отдавна очаквам. Сега ще им отворя, за да не могат да кажат „Ха, тоя се уплаши!“
— Не, аз ще застана отпреде им — отвърна Пиърсън възвърнал силата на духа си. — Може да търсят само мене и да не знаят, че живееш тука.
— Нека смело отидем и двамата — ти и аз — отново се обади другарят му. — Не ни подхожда да треперим, нито на тебе, нито на мене.
Тогава те се отправиха към входната врата през антрето и я отвориха, като се обърнаха към чукащия с думите:
— Влез, в името Божие!
Бурен порив на вятъра хвърли бурята в лицата им и угаси лампата. Едва имаха време да различат някаква фигура, дотолкова побеляла от сняг от главата до петите, че приличаше на самата Зима, дошла в човешки облик да търси убежище от собствената си опустошителна мощ.
— Влез, приятелю, и изпълни задачата си, каквато и да е тя — каза Пиърсън. — Трябва да е доста спешна, щом си дошъл в такава бурна нощ.
— Да бъде мир в този дом — каза непознатият, когато влязоха във вътрешното помещение.
Пиърсън разпали огъня, по-старият квакер разръчка жаравата, докато лумна ярък пламък. Проговорилият глас бе на жена. Показа се и тяло на жена — трепереща и премръзнала в уютната светлина.
— Катерин, благословена жено — възкликна старецът, — отново ли си дошла в тая потънала в мрак земя? Дошла си да поднесеш смело доказателство както в минали времена? Бичът не успя да те пречупи и от тъмницата ти излезе победителка, но сега стегни, стегни сърцето си, Катерин, защото Бог ще те изпита още един път, преди да ти въздаде.
— Ликувайте, приятели! — отвърна тя. — Ти, който дълго си бил един от нас, и ти, когото едно малко дете доведе при нас, ликувайте! Ето! Идвам като пратеник с добра новина, защото дните на гоненията отминаха. Сърцето на краля, даже и на такъв като Чарлс, омекна към нас и той е изпратил нарежданията си, за да спре изцапаните с кръв ръце. Една група наши приятели доплаваха с кораб в съседния град и аз също пътувах радостна сред тях.
Докато говореше, погледът на Катерин се луташе из стаята в търсене на онзи, заради когото сигурността й бе скъпа. Пиърсън мълчаливо отправи умолителен поглед към стареца, а той не се поколеба да изпълни мъчителната задача, която му поставяха.
— Сестро — започна той, с приглушен, но напълно спокоен тон, — ти ни съобщаваш за неговата любов, проявена в едно временно добро. А сега ние трябва да ти кажем за същата тая любов, изразена в наказание. До тоя миг ти, Катерин, приличаше на човек, тръгнал по мрачен и труден път, повел за ръка детенце. Макар с готовност да отправяше постоянно поглед към небето, все пак грижите за това детенце отклоняваха погледа ти и чувствата ти към земята. Сестро, не спирай да ликуваш, защото занапред неговите колебливи крачки няма да спъват твоите.
Но нещастната майка не можеше да бъде утешена по тоя начин. Тя затрепера като лист и побеля като снега, дето бе набит в косите й. Твърдият старец протегна ръка и я подкрепи да не падне, като не отделяше поглед от очите й, сякаш да потисне някой изблик на чувства.
— Аз съм жена, само една жена. Нима Той ще ме подложи на по-голямо изпитание, отколкото мога да понеса? — проговори Катерин бързо и почти шепнешком. — Наранявана съм дълбоко. Страдала съм много и телом и духом. Разпъвана съм на кръст чрез себе си и чрез ония, които са ми били най-близки. Разбира се — добави тя, като потръпна силно. — Той ми спестяваше досега това единствено нещо. — Катерин избухна с внезапна и неудържима ярост: — Кажи ми, коравосърдечни човече, какво ми е сторил Бог? Нима ме е стъпкал на земята, та да не мога вече никога да се вдигна? Нима със собствена ръка е разбил сърцето ми? А ти, комуто поверих детето си, как си оправдал доверието? Върни ми момчето, здраво и читаво. Живо, живо, или земята и небето ще отмъстят за мене!
Слаб, много слаб детски гласец отвърна на мъчителния писък на Катерин.
Този ден за Пиърсън, за стария му гост и за Дороти бе станало ясно, че краткият път на поклонничеството на Илбрахим наближава своя край. Първите двама с готовност биха останали край него, за да се използуват молитвите и благочестивите беседи, сметнати подходящи за случая и които, ако се окажеха безсилни да улеснят приемането на пътника в света, за който бе тръгнал, поне можеха да го улеснят при сбогуването със земния живот. Но макар Илбрахим да не отрони и звук на недоволство, гледащите го лица го смущаваха, така че горещите увещания на Дороти, а и собственото убеждение на двамата квакери, че стъпките на детето ще отекнат по райската настилка, без да я замърсят, ги накараха да
