— Имаш ли пари? — попита.
Неочакваният въпрос постресна младежа, но той мигом се окопити и се подготви да влезе в ролята си. Дойде му наум, че при сегашните необикновени обстоятелства ще бъде редно преди заминаването си да даде бакшиш на мнимия иконом. Навярно лорд Уфнам бе решил авансово да си прибере лептата.
— Каква сума ви е необходима?
— Интересувам се дали имаш достатъчно пари да издържаш семейство.
— О, такава ли била работата — поуспокои се Джеф. — В интерес на истината не съм богат — моят кръстник ми завеща известна сума и годишният ми доход е неколкостотин паунда. Изкарвам по нещичко и от писателската си дейност.
— Какви книги пишеш?
— Най-вече криминални романи. След като приключа с работата си тук, ще започна новото си произведение. Четете ли криминални романи?
— Разбира се.
— Тогава следващата ми книга ще ви хареса. Сюжетът се отличава с изключителна оригиналност.
— Не думай!
— Може би ви е направило впечатление, че при много автори на кримки ухото на главния герой е деформирано — навярно с този похват целят да предизвикат страха на читателя. Аз ще приложа съвършено различен подход към обрисуване на образа и ще даря моя главен герой с две деформирани уши. Хитро, нали? Потръпваме при вида на дявол в човешки образ, единият слухов орган на когото изглежда като изгризан от хищен звяр. А ако той има деформирани уши отляво и отдясно, кръвта ни буквално ще се смръзне.
Ала гениалната му концепция не предизвика очаквания възторг. Лорд Уфнам само свъси вежди и промърмори:
— Струва ми се ужасно глупаво, освен това съм чувал, че от тази дейност не се изкарват пари. Госпожа Корк е написала книга за приключенията си в Африка и доколкото ми е известно, от целия тираж са продадени едва дванайсет екземпляра. Тя дори не може да подари някому шедьовъра си, без да приложи насилие. Виждал съм я да тика екземпляри от книгата в ръцете на гостите си независимо от възрастта и от пола им, сякаш е медицинска сестра, която насилва дете да изпие горчивото лекарство. Е, драги мой, щом не си богат, не остава друго, освен да намериш диамантите.
— Ще се постарая.
— Знаеш ли, случи се нещо необяснимо — замислено продължи лордът. Одеве рових из документацията си и се натъкнах на дневник, за който мислех, че е изчезнал, и като го разлистих, видях, че на страницата за 4 април съм записал думата „банка“. Умът ми не го побира! И знаеш ли защо? Навремето имах обичай да си записвам къде съм оставил пустите му диаманти, когато ги скрия на невероятни места. На друга страница открих думичката „Ровър“ и си спомних, че предишната нощ бях скрил скъпоценните камъни на дъното на кутията с бисквити за кучето Ровър. Но да пукна, ако разбирам какво означава думата „банка“. Вече знаеш какво е отношението ми към тези финансови институции — не им се доверявам и държа в банка само незначителни суми. И все пак тази дума е записана в дневника ми на страницата за 4 април, а на 5 април претърпях тежката автомобилна катастрофа.
— Хм, странно…
— И то много! Единственото ми предположение е, че съм записал думата по друг повод. Може би управителят на банката ме е помолил да го посетя… Ако случайно откриеш скъпоценностите, ще се убедиш, че съм ги скрил на място, на което никому няма да хрумне да ги търси. Най-важното е, че не бива да се отчайваме — никога не забравям нещо задълго. Например още си спомням интонацията, с която преди петдесет години една девойка ми казваше „Недей!!“.
— Навярно преди петдесет години много девойки са ви казвали „Недей!“.
— В интерес на истината така си беше… да, точно така. Като заговорихме на тази тема, ми хрумна, че и Ан ще ти каже „Недей!“, но не й обръщай внимание. Постарай се да я свалиш, както казвате сега вие, младите… Хей, защо ме гледаш толкова злобно?
Джеф на бърза ръка заличи от лицето си изражението на неприязън и отвращение, които така безразсъдно бе позволил да се появят там, и широко се усмихна, за да поправи грешката си.
— Мислех си — подхвана смирено, за да не обиди възрастния джентълмен, — че методът за ухажване, който предлагате, вероятно действа безотказно при… как да се изразя… при определен тип дами и се питах дали няма да има обратен ефект в нашия случай.
— Не те разбирам.
— Госпожица Бенедик е толкова духовно извисена…
— Дрън-дрън — прекъсна го лордът. — Племенницата ми не се различава от другите девойки на нейната възраст и също има вкус към романтичните преживявания.
— Именно затова си зададох въпроса — дали в тактиката, която предлагате, се съдържа елемент на романтика и стигнах до заключението, че отговорът е отрицателен. Подходът е безпогрешен, ако се опитваш да спечелиш сърцето на танцьорка от някой бар, но… Накратко, стигнах до извода, че госпожица Бенедик би предпочела за ухажор трубадура пред пристанищния хамалин.
— Трубадур ли? Това пък откъде ти хрумна?
— Трубадури са наричали поетите през Средновековието. Всеизвестно е, че са печелели сърцата на дамите с изящните си стихове и с нежни слова, не чрез демонстрация на мъжка сила. Честно казано, и аз смятам да заложа на нежните слова.
— Ще направиш най-голямата глупост в живота си.
— Не мислите ли, че ако словата са много нежни…
— Не, не мисля! Познавам Ан от времето, когато беше ей такова дребосъче.
— Разкажете ми нещо повече за този период от живота й, когато е била ей такова дребосъче.
— Друг път — сега нямам време. Току-що си спомних, че трябва да предам на онзи Молой една телеграма, която пристигна преди половин час. Бях тръгнал да му я занеса, но пътьом се отбих при теб. Хубаво си помисли върху онова, което ти казах. По-възрастен съм от теб и имам богат житейски опит. Трубадури — как ли пък не! Започвам да си мисля, че чавка ти е изпила ума!
След като изрече унищожителните си думи, лорд Уфнам се надигна от стола и с бавни стъпки излезе от стаята, оставяйки насаме с мислите му един млад човек, изпълнен с негодувание. По душа Джеф беше скромен и свенлив младеж, който бе склонен да идеализира представителките на нежния пол, а пред Ан буквално благоговееше. Разбира се, ако останеха насаме, благоговението нямаше да му попречи свободно да разговаря с нея — напротив, любовта щеше да разпали красноречието му, — но в никакъв случай нямаше да му позволи да се нахвърли върху младата жена като хрътка върху заек.
Отново запали цигара и се запита какво е накарало своеволната девойка да се сгоди за онзи цирей с човешки образ Лайънел Грийн.
Междувременно лорд Уфнам предаде (макар и с малко закъснение) телеграмата на Соупи Молой и с присъщото си достолепие се оттегли в покоите си. Господин Молой отвори съобщението, прочете го и изненадано възкликна:
— От Чимп е! Настоява утре да се срещнем и чака отговор на адрес: „Холси Билдингс, Мейфеър“.
Подаде телеграмата на съпругата си, която също я прочете и очите й се разшириха от учудване:
— Значи не е напуснал кантората си!
— Така изглежда.
— И не е продал фирмата си на друг детектив!
— Не е.
— Знаех си! — скръцна със зъби госпожа Молой. — През цялото време имах усещането, че оня тип ни баламосва.
Дванайсета глава
Хубавото време се задържа и на другия ден, но — както винаги — лъчите на слънцето не проникваха в задънената уличка „Холси Корт“, която изглеждаше по-неугледна от всякога, а броят на хората, приготвящи варено зеле за обяд, сякаш се беше увеличил.
