Семейство Молой се изкачиха по мръсното стълбище до кантората на частния детектив Шерингам Ейдър.
Чимп Туист ги посрещна с тържествуващото изражение на човек, който се готви да съобщи сензационна новина:
— Заповядай, Доли, настани се удобно. Здравей, Соупи. Намери стол и седни. Забелязвам, че и двамата сте тук. Откровено казано, очаквах да видя само Соупи.
На красивото лице на господин Молой се изписа изненада, а съпругата му побърза да обясни:
— Миличък, вчера се оплаках на Чимп, че сваляш онази Корк, и той сигурно е решил, че между нас всичко е свършено. Били сме несправедливи към Соупи, драги ми Чимп. Оказа се, че не е ухажвал госпожата, само се е опитвал да й продаде акции от компанията за добив на петрол.
— Тъй ли? — повдигна вежда господин Туист. — Сигурна ли си? — добави и изгледа стария си познайник с ехидна усмивка, сякаш се възхищаваше от способността му да мами наивни съпруги, поради което Доли се почувства длъжна да защити половинката си:
— Сигурно си мислиш, че ме е преметнал, обаче грешиш. Соупи, кажи му голямата новина.
— Вчера продадох на госпожа Корк пакет акции от „Силвър Ривър“ — гордо обяви господин Молой. — Днес ще ми връчи чека.
— За хиляда лири — не пропусна да подчертае Доли.
— Да, за хиляда лири — повтори съпругът й, като произнасяше с наслада всяка дума.
Чимп Туист потрепна и направи кисела гримаса. Новината, че друг човек, и то неприятен тип като Соупи Молой, когото той ненавиждаше, се е добрал до такава крупна сума, му подейства като силен зъбобол. Само мисълта, че подготвя удар, който ще донесе сума, в сравнение с която хиляда лири ще изглеждат като пари за семки, му помогна да запази самообладание.
— Не е зле — пренебрежително промърмори той, махна с ръка, за да покаже, че такива дребни сделки са под неговото достойнство, и пристъпи към същността на въпроса: — Подозирам, че вчера сте преживели неприятна изненада.
— Сигурно говориш за русолявия младок. „Изненада“ не е точната дума, направо бяхме шашнати! — разпалено възкликна госпожа Молой. — С перца да ни бутнеше някой, щяхме да паднем, когато онзи нахалник се представи като Шерингам Ейдър. Кой е този мошеник?
— Да пукна, ако знам. Известно ми е само, че ми има зъб за нещо — промърмори Чимп и потрепери, като си припомни бомбардировката с неидентифицираните летящи обекти.
— Ако обичаш, бъди по-конкретен — намръщи се Доли, според която такава характеристика отговаряше на поне неколкостотин души в Чикаго и в Лондон, имащи му зъб поради една или друга причина.
Той поклати глава:
— От вчера напразно се мъча да си спомня дали съм имал вземане-даване с него. Но когато някой те обстрелва с твърди предмети, след което запъхтян пристига в кантората ти, за да те довърши, определено добиваш впечатлението, че този някой не храни добри чувства към теб.
Господин Молой вдигна вежди:
— Обстрелва те с предмети ли? Какви по-точно?
— След внимателен оглед установих, че напомнят на камъни. Ако щете, вярвайте, но като го видях да тича нагоре по стълбището, като стрела се шмугнах в шкафа. Докато се спотайвах в скривалището си, чух невероятна история, разказана от някоя си Ан Бенедик.
— Каква история?
— За едни диаманти.
— Престани да увърташ и не ме карай да ти вадя с ченгел думите от устата! Какви диаманти?
— Тъкмо заради тях ви повиках — самодоволно се усмихна дребният човечец. — Понеже сте ми приятели, ще споделя всичко с вас. Слушайте внимателно.
Предупреждението беше излишно — като чуха, че става въпрос за диаманти, посетителите му наостриха уши. Когато Чимп приключи разказа си, очите на Доли блестяха, а Соупи се задъхваше като сенатор, получил астматичен пристъп. Новината, че обитават къща, напомняща на пещерата на Али Баба, в която всеки миг може да се натъкнат на торбичка с диаманти, ги беше разтърсила из основи.
— Да му се ненадяваш на този Кейкбред! — възкликна Доли, нарушавайки благоговейната тишина. — Кой би повярвал, че е истински лорд? Хрумна ми гениална идея, Соупи. От днес започвам да ухажвам стария откачалник. Ако спомените му случайно възкръснат, искам да бъда най-близката му приятелка, с която да сподели радостта си.
Съпругът й, който още имаше проблеми с гласните си струни, само изхриптя.
— Междувременно ти ще слухтиш и ще си отваряш очите на четири — продължи наставленията си оправната дама.
— Става — прошепна Соупи, който междувременно се беше посъвзел.
— Торбичката със скъпоценностите трябва да е някъде из къщата.
— Сто на сто е в къщата.
— Надявам се да я намериш.
— Ще направя всичко възможно да се доберем до съкровището. Много си падам по диамантите.
— Аз също.
— Остава да обсъдим деловите въпроси — каза господин Молой, чието дишане най-сетне се беше нормализирало.
— Какви делови въпроси? — изненада се съпругата му.
— Разпределянето на печалбата. Май забравяш, скъпа, приноса на Чимп — ако не беше той, нямаше да знаем за скритото съкровище.
— Добре де — измънка Доли, която наистина беше забравила тази незначителна подробност. — Ще му дадем нещичко, задето ни отвори очите за тая далавера.
— Точно така — одобрително каза Соупи. — Полага му се малко възнаграждение за помощта. За неоценимата помощ — добави и самодоволно се усмихна — невъзможно е да не проявиш поне мъничко самодоволство, когато постъпваш благородно към някого. — Според мен той трябва да получи своето.
— Може би — промълви госпожа Молой, която смяташе предложението на съпруга си доста донкихотовско, но беше готова да направи мъничка отстъпка. — Какво ще му дадем? Двайсет и пет процента от печалбата ли?
— Полагат му се поне трийсет. Бъди по-обективна, скъпа — ако не беше добрият стар Чимпи, никога нямаше да научим за диамантите.
— Както кажеш, миличък. Трийсет — трийсет!
— Смятам, че напълно си е заслужил парите.
— Хм, сумата е доста голяма, не мислиш ли?
— Така си е.
— От друга страна, той е наш стар приятел.
— Вярно е.
— Освен това е симпатяга — винаги съм го харесвала.
— И аз — заяви господин Молой и отново благосклонно се усмихна. — Не познавам човек, когото да ценя повече от добрия стар Чимпи.
Неприятен дрезгав звук наруши тишината, която настъпи след тези хвалебствени слова — добрият стар Чимпи се беше прокашлял.
— Един момент! — възкликна той. — Само един момент!
Неочакваната намеса на господин Туист бе в дисонанс с атмосферата на доброжелателност и благоразположение, която витаеше в стаята. Заядливият му тон сякаш поля със студен душ двамата му почитатели. Невъзможно бе и да си затворят очите пред факта, че той ги наблюдаваше подозрително като маймуна, дебнеща двамина свои събратя, които се опитват да й отмъкнат банана.
— Какво се е случило, Чимпи? — загрижено попита госпожа Молой. — Изглеждаш разтревожен.
Дори напомадените мустачки на господин Туист сякаш бяха настръхнали от възмущение.
— И още питаш! — извика заядливо. — Не ми харесват изчисленията ти, миличка!
Само преди минути Доли Молой бе провъзгласила на всеослушание симпатиите си към добрия стар Чимпи, ала през краткото време, което бе изминало оттогава, очевидно беше променила мнението си. Свъси
