— Прекалено лесно му отстъпи, скъпа — промърмори, докато прекосяваха вътрешния двор, из който се носеше обичайната миризма на варено зеле. — Беше го хванала натясно и с още малко усилие щеше да го принудиш да приеме първоначалното ни предложение.
— Да му се не види, как може да съм толкова глупава!
— Не ти се сърдя — побърза да добави съпругът й. — Справи се страхотно. Само дето не мога да се примиря, че се налага да делим поравно с онзи лешояд.
— За Бога, нима си толкова наивен? — изумено възкликна госпожа Молой. — Той няма да получи пукната пара. Само да се доберем до диамантите, ще ги приберем и дим да ни няма. Обещах му половината от печалбата, за да го залъжа и да не ни създава неприятности.
Високото шекспировско чело на господин Молой се проясни. Той мислено се упрекна, задето дори за миг се е усъмнил в мъдростта на жената-чудо.
Обикновено заседанията на директорските съвети са доста продължителни, дори ако протичат много по-гладко от съвещанието, състояло се в кантората на частния детектив, ето защо наближаваше пладне, когато съпрузите Молой слязоха на гарата в Шипли. След вълнуващите събития, разиграли се в Холси Билдингс, двамата бяха изгладнели като вълци.
Ако вземеха такси, навярно щяха да бъдат в Шипли Хол няколко минути преди гонгът да призове на обяд членовете на малката колония, но Соупи не изгаряше от желание да седне на трапезата на госпожа Корк. И той като Юстас Тръмпър от юношеските си години се радваше на добър апетит, поради което намираше, че менюто на угубийците е отвратително, а те самите са малоумни диваци. Без особено усилие убеди съпругата си да се възползват от възможността и поне веднъж да се спасят от вегетарианските буламачи. Речено-сторено — в два следобед вече седяха в странноприемницата „Рогатият елен“, намираща се на главната улица на Шипли, на масата пред тях стоеше блюдо с шунка и яйца, от което се вдигаше ароматна пара, а готвачът приготвяше втора порция.
Известно време мълчаливо се наслаждаваха на прекрасната храна. Едва когато позадоволиха глада си, поведоха разговор — съвсем естествено бе при дадените обстоятелства да обсъждат как да постъпят с кукувичето, което се бе настанило в тяхното гнездо.
— Предлагам първо да отстраним онзи русоляв тип, после да се захванем за нашата работа — каза Доли, след като съпругът й замечтано си пожела младежът да се задави със спаначено пюре и да пукне на масата на госпожа Корк. — Ако натрапникът се мотае в краката ни, няма да свършим нищо полезно.
— Ъхъ — измънка господин Молой и тържествено поднесе към устата си поредното парче шунка — приличаше на сенатор, който полага основния камък на обществена сграда. — Но как ще се отървем от него?
— Фасулска работа. Ще съобщим на онази Корк, че е измамник.
— Гениална си… обаче тя ще се запита защо не сме го разконспирирали още вчера.
— Помислила съм и за това. Отначало е успял да ни заблуди с историята за откупуването на детективската фирма. После са започнали да ни измъчват съмнения, ето защо днес сме заминали за Лондон и сме посетили кантората на Шерингам Ейдър, който е бил изненадан, потресен и ужасен, че някой се представя от негово име. Е, какво ще кажеш?
— Нямаш грешка!
— Веднага щом се приберем, ще поговоря с госпожата. Бас държа, че след по-малко от половин час натрапникът ще си обере крушите. Одобряваш ли плана ми?
— Щастие мое — подхвана господин Молой, възнамеряващ да произнесе хвалебствена реч за светлината на неговия живот, но красноречието му внезапно секна, като видя, че сервитьорката носи втора грамадна порция шунка с яйца. Тъкмо когато той ентусиазирано грабна ножа и вилицата, вратата се отвори и в ресторанта влезе русокосият младеж, който допреди малко беше тема на разговора им.
Джеф, който винаги държеше на думата си, бе дошъл в „Рогатият елен“ да осигури прехрана за Лайънел Грийн. По време на току-що приключилия обяд в Шипли Хол той тайно наблюдаваше как елегантният младеж с погнуса се взира в порцията моркови с грах и беше трогнат от измъченото му изражение. Реши, че веднага трябва да се притече на помощ на ближния си — всяко забавяне би означавало сигурна гладна смърт за бившия му съученик. Никога не беше изпитвал топли чувства към Лайънел Грийн и едва ли в бъдеще щеше да промени мнението си за него, но при определени обстоятелства човеколюбието надделява над предразсъдъците.
Освен това акцията за спасяването на гладуващия декоратор не беше съвсем безкористна. В съзнанието му се мержелееше идеята да се подкрепи с истинска храна. След като беше имал „удоволствието“ за пръв път да седне на трапезата в Шипли Хол и той като господин Молой се учудваше на вкусовете на угубийците. Не се съмняваше в твърдението на госпожа Корк, че те никога не боледуват и до един са надарени с атлетично телосложение, но цената за сдобиване с яки мускули му се струваше прекалено висока.
Поръча цяла камара сандвичи с говеждо. Докато чакаше да ги приготвят, долови вълшебното ухание на шунка с яйца, разнасящо се от малкия салон, и краката му сами го понесоха в тази посока. Като го зърна, в очите на Доли Молой заблестяха хищни пламъчета, предвещаващи, че тя се подготвя за люта битка. Съпругът й, който се взираше в блюдото с шунка като човек, изправил се за пръв път пред Тадж Махал, не забеляза реакцията й, макар че очите й блестяха като маяци. Едва когато Доли възкликна: „Хей!“, той установи, че вече не са сами.
Възклицанието „Хей!“ само по себе си е безцеремонно, а госпожа Молой не си направи труда да смекчи тона си. Думата излетя от устата й като куршум и незабавно привлече вниманието на Джеф.
Той се приближи до масата и от пръв поглед разбра, че младата дама не е приятелски настроена към него. По време на предишния им разговор край езерцето беше изпитал същото усещане, но после реши, че е приспал бдителността й с историята за продажбата на детективската фирма. Оказа се, че се е лъгал, тъй като сега в очите й се четяха подозрение и враждебност. Дори да не притежаваше способността да разгадава мислите на хората по погледите им, първите думи на Доли бяха показателни за чувствата й към него.
— Ето го и господин Умник! — язвително подхвърли тя. — Господин Умник от плът и кръв!
Изкривеното й от гняв лице и очите й, проблясващи като стомана, биха попречили дори на най- дебелокожия човек да приеме възклицанието като комплимент или поне като шеговита закачка. Госпожа Молой беше привлекателна жена, но понякога имаше по-голяма прилика с кобра, готова да ухапе жертвата си, отколкото повечето кобри.
В първия миг Джеф се постресна, но за секунди възвърна самообладанието си. Беше достатъчно интелигентен да схване, че нещата са се объркали. Помисли си, че трябва да се мобилизира, за да посрещне неприятностите, любезно се усмихна и каза:
— Добър ден. Ето къде сте били. Забелязахме отсъствието ви по време на обяда.
— Нима? — изсъска Доли.
— Честна дума. Питахме се къде сте.
— Тъй ли? Искате ли да задоволя любопитството ви?
— Разбира се.
— Бяхме в кантората на Шерингам Ейдър и си побъбрихме с Шерингам Ейдър. А когато съобщих на Шерингам Ейдър, че в Шипли Хол се подвизава един тип, който твърди, че е откупил фирмата му, Шерингам Ейдър възкликна: „Мамка му!“.
— Не одобрявам нецензурните думи — опита се да я парира Джеф, но тя не му обърна внимание, а продължи с пълна пара:
— Заяви още, че не е продавал фирмата си никому. Да знаеш нещо по въпроса, драги господинчо? И това ако не е опит за измама, здраве му кажи!
Джеф се замисли. При така създалите се обстоятелства отговорът го затрудняваше — каквото и да кажеше, щеше да сгреши. Затова реши да увърта и да опипва почвата.
— Честно казано, страхувах се, че ще се случи подобна неприятност — започна.
— Е, вече можеш да се успокоиш, защото се случи. Отивай да си събереш багажа.
— Да си събера багажа ли? Защо?
— За да бъдеш готов да си вдигнеш чукалата, след като изпея всичко на госпожа Корк.
— Няма да го направиш!
— Дълбоко грешиш, сладурче. Още сега отивам да те наклепам.
