— Не съм ходила на училище. Имах частни възпитатели, както се казва в справочника „Кой кой е“. Защо така неочаквано замина за Лондон?
Джеф, който с ужас очакваше всеки неин въпрос, си отдъхна — този път имаше готов отговор. Отвърна, че внезапно са възникнали известни служебни проблеми, които са изисквали присъствието му в кантората. Много по-трудно му беше да реши дали да й съобщи за престъпните намерения на съпрузите Молой, или благоразумно да си замълчи.
Страхуваше се, че събитията ще приемат неочакван обрат. На два пъти беше отишъл в стаичката на лорд Уфнам, за да се подкрепи с портвайн, и двата пъти го беше заварил в компанията на госпожа Молой. Изглежда, се разбираха чудесно и по всичко личеше, че ако някога старият особняк си спомни къде е скрил диамантите, първо ще сподели новината с русокосата си приятелка.
Незабавно трябваше да предупреди лорда, че Доли Молой е измамница. Но това означаваше да признае пред Ан, че и той се е представил под чуждо име, а не беше сигурен каква ще бъде реакцията й. Ето защо реши, че е по-добре да си мълчи.
— Как мина денят ти? — попита, за да смени темата.
— Горе-долу.
— Само не ми казвай, че великата ловджийка те е задържала в кабинета си след определеното работно време и си пропуснала възможността да се насладиш на прекрасния ден.
— Не, приключихме още преди обяд.
— Тогава какво се е случило?
— Чичо Джордж пак го прихванаха, в резултат на което последва серия от неприятности. Честно казано, денят беше отвратителен.
— Навярно лорд Уфнам е бил споходен от поредното вдъхновение — промърмори Джеф.
— Точно така. Наумил си е, че диамантите сигурно се намират в препарираната антилопска глава в кабинета на госпожа Корк.
— Не може да бъде!
— Защо? Онзи ден той сподели с теб, че предпочитал да крие диамантите на най-невероятни места. Какво по-невероятно място от главата на препарирана антилопа?
— Но тази мъртва представителка на африканската фауна едва ли е била в кабинета по времето, когато той е бил пълноправен господар на Шипли Хол. Предполагам, че е пристигнала в комплект с госпожа Корк.
— О, разбрах мисълта ти. Не, антилопата не е една от жертвите на моята работодателка. Помня я още от — детството си. Чувала съм, че дядо ми я бил застрелял.
— И той ли е бил ловец?
— Да, и то прочут с точния си мерник. Като го видели, антилопите презглава хуквали да бягат, защото знаели, че ги очаква сигурна смърт.
— Навярно животът им е бил същински ад — промълви Джеф. — Вечно са бягали от преследвача си и не са имали нито миг спокойствие. Сигурно взаимно са се утешавали и са си казвали, че макар дядо ти да е истинска напаст, рано или късно ще хвърли топа. А когато надеждите им най-сетне са се сбъднали, не щеш ли, появила се госпожа Корк.
— Уви, това е вярно.
— Кара те да се замислиш за смисъл на живота, нали?
— Много често се сещам за горките антилопи.
— И сигурно се натъжаваш.
— Ужасно.
— И на мен историята ми действа потискащо. Да се помъчим да я забравим. Къде е бележникът ми? Искам да си запиша непосредствената си задача: „Обискирай антилопата!“.
— Не те ли е страх да се промъкнеш в кабинета на госпожа Корк и да ровичкаш из главите на разни антилопи?
— Не, разбира се.
— Нима хората на име Ейдър не знаят що е страх? — промърмори Ан и настроението й отново се помрачи. Преди няколко часа беше помолила Лайънел Грийн да извърши този акт на безпаметна храброст, но последният категорично беше отказал да се приближи до кабинета на леля си. Той знаеше историята с диамантите и като всички съвременни младежи предпочиташе да сключи брак с богата жена, но не беше склонен за поема риск дори заради нея. Самата Ан беше надарена със смелост и ненавиждаше мъжете със заешки сърца.
За миг в съзнанието й проблесна предположението, че чичо й с основание критикува Лайънел, и макар веднага да прогони предателската мисъл, още беше под влиянието й.
След като Джеф с готовност се съгласи да предприеме опасното начинание, тя неволно направи сравнение между него и годеника си и се намръщи. Обяснима е тревогата на девойка, която разбира, че не избраникът й, а друг мъж притежава качествата, от които тя се възхищава.
— Не си прави труда — кисело промърмори. — Вече изпълних желанието на чичо си.
— Сериозно ли говориш?
— Да… после дойдох тук.
Джеф реши, че е настъпил подходящият момент да прояви малко строгост. Внезапно се бе почувствал като рицар, който се подготвя да спаси девицата от дракона, а когато се приближава, забелязва, че тя е халосала чудовището с хурката си и то е изпаднало в несвяст.
— Друг път не прави така. Остави черната работа на мен.
— Теб никакъв те нямаше!
— Но нали знаеше, че ще се върна? Трябваше да си кажеш: „Когато маргаритките по поляните се белнат, той в родния дом ще се върне“… По изражението ти разбирам, че напразно си поела този голям риск.
— Имаш право. Но още не знаеш най-лошото — докато ровичках из пълнежа на препарираната глава, госпожа Корк влезе в кабинета.
— Божичко! Беше ли си измислила алиби?
— Наложи се да импровизирам. Казах, че проверявам дали молци не са изгризали антилопата.
— Госпожата едва ли ти е повярвала.
— И аз съм на същото мнение.
— На твое място щях да измисля по-правдоподобно обяснение.
— Много се съмнявам!
— Искаш ли да се обзаложим?
— Какво щеше да кажеш?
— Щях небрежно да се усмихна и да подхвърля: „Госпожо Корк…“
— Продължавай.
— „Госпожо Корк…“ — повтори Джеф, замисли се и промърмори: — Не, не се получава. Всъщност не съм сигурен, че щях да се справя по-добре от теб. Тя хвана ли се на лъжата?
— Престори се, че приема обяснението ми. Обаче останах с впечатлението, че ме смята за заразена с ексцентричността на чичо Джордж. Учудвам се, че не ме уволни незабавно. Едва ли се е зарадвала, като е разбрала, че не само икономът, ами и секретарката й са пълни откачалки.
— Според мен изобщо не й е направило впечатление, тъй като е заобиколена от ненормалници. Ако някой непосветен попадне в имението, докато членовете на колонията изпълняват танц на племето угубу, още преди да е видял първите десет стъпки, ще хукне да вика по телефона психиатър от най-близката болница. Забелязала ли си колко странен е погледът на онзи върлинест тип с пенснето?
— За господин Шепърдсън ли говориш? Тръпки ме побиват от него. Понякога дори го сънувам.
— Аз също.
— С госпожа Барлоу са от един дол дренки.
— Коя е тази Барлоу?
— Една дебелана с двойна брадичка. Няма начин да не си я забелязал.
— Разбира се, че съм я забелязал. Създание като нея се набива на очи. Истински бисер е. Всеки път ми навява асоциации за свеж ветрец, полъхващ от безбрежния океан. Даа, човек може да се извиси духовно,
