външност, освен това изпитваше презрение към самоуверения младеж — отгатнал беше истинската причина за нежеланието да откликне на молбата му. Знаеше, че госпожа Корк боготвори племенника си, но вече бе убеден, че божеството има глинени крака и заешко сърце.
Още се гърчеше в безпомощен гняв, когато видя Ан да слиза по стълбите. Както подобава на една секретарка, тя обитаваше таванската стаичка.
— Здравейте, господин Тръмпър — любезно каза младата жена. — Изглеждате умислен. Случило ли се е нещо?
Появяването й накара дребния човечец да си помисли, че положението не е чак толкова лошо. Не се надяваше на помощ от девойката, защото според него секретарките бяха от една кръвна група с камериерките, следователно бяха миролюбиви същества, но тя поне щеше да го изслуша със съчувствие, за каквото бе закопнял. До този момент имаше нещастието да потърси помощ или от глухи частни детективи, които запушват ушите си и пеят колкото им глас държи „Ти си най-прекрасният човек на света“, или от жалки надути страхливци, отказващи да изпълнят дълга си под предлог, че лелите им ще се разсърдят, ако закъснеят за вечеря.
— О, госпожице Бенедик — извика с прегракнал от вълнение глас. — Дано не ви изплаша, но… в гардероба ми има крадец!
Реакцията на девойката му подсказа, че предчувствието не го е излъгало — в нейно лице най-сетне беше намерил съпричастен слушател.
Очите на Ан се разшириха от изумление, не й се вярваше, че в Шипли Хол се е случило нещо толкова вълнуващо.
— Крадец ли? — промълви скептично.
— Да.
— Как разбрахте?
— Чух го.
— Сигурен ли сте? Да не би да сте се объркали?
Едно е да зададеш този въпрос на човек, който разказва за крадци, скрити в гардероби, съвсем друго — да го скастриш с префърцунен оксфордски акцент и да го обвиниш, че си е измислил цялата история.
— Уверявам ви, че това не е плод на въображението ми. Човекът в гардероба издаде странен звук.
— Какъв по-точно?
Когато трябваше да отговори на Лайънел Грийн, господин Тръмпър беше под въздействие на гнева, поради което не успя да се представи достойно като подражател на кихащи крадци, ала сега изпълнението му беше на висота. Въпреки че отново не се доближаваше до оригинала, звукът, който се изтръгна от гърлото му, вече не приличаше на вой на извънземно чудовище, подсказал на Лайънел Грийн, че старият перко съвсем е превъртял.
— Беше нещо подобно — задъхано каза, като приключи с имитирането.
Ан се замисли, сетне промърмори:
— Може би е измяукала котката.
— Коя котка?
— Независимо коя. Тези животинчета издават подобен звук, когато случайно ги настъпиш. Разбира се — продължи девойката, която имаше златно сърце и не можеше да гледа как възрастният господин се терзае, — вие не сте настъпили въпросната котка.
— Ама… коя котка?
— Онази в гардероба, ако изобщо е била котка, в което се съмнявам — дълбокомислено заяви Ан и самодоволно се усмихна, сякаш обяснението й беше достъпно дори за човек с ограничени умствени способности.
Юстас притисна длани до слепоочията си. За миг изпита кошмарното усещане, че стои на ръба на пропаст и възнамерява да се хвърли в дълбините й, макар да осъзнава неприятните последствия от подобна постъпка.
— Ако не възразявате — прошепна, — предпочитам да прекратим обсъждането на котките. Боя се, че доста се отклонихме от темата. Госпожице Бенедик, давам ви честната си дума, че в гардероба ми се крие някакъв човек… — Внезапно лицето му засия — досети се, че има доказателство, подкрепящо версията му. — В интерес на истината ще кажа, че го видях.
— О, надникнали сте в гардероба, така ли?
Той побърза да поклати глава, преди разговорът отново да поеме в нежелана посока:
— Не, случи се преди това. Когато излизах от залата за билярд, за миг зърнах човек, който тичаше нагоре по стълбите.
— Майчице! — възкликна Ан и любопитно го изгледа — тази история беше съвсем правдоподобна. — Какво направихте?
— Нищо. Първо, онзи изчезна яко дим, после си казах, че сигурно е бил някой от обитателите на Шипли Хол. Едва сега разбирам, че съм видял крадеца, който тичешком се е изкачил по стълбите и се е шмугнал в стаята ми.
— След което се е скрил в гардероба.
— Именно.
— Какво направихте, когато той издаде странния звук?
— Останах като ударен от гръм.
— Всъщност исках да разбера дали сте отворили гардероба, за да видите кой е неканеният гост.
— Не — отвърна дребничкият човечец и потръпна.
— Питам се дали онзи още е там — промърмори тя.
— Че къде другаде ще бъде? Ако беше излязъл от стаята, щях да го видя.
— В такъв случай трябва да съберем тайфата — отбеляза Ан.
— Моля?
— Налага се да повикаме подкрепление — обясни тя. — Необходими са ни един-двама яки мъжаги. Какво ще кажете да се обърнем към господин Ейдър?
— Вече го потърсих, но господинът пееше с цяло гърло в банята и изобщо не ме чу. А когато помолих за помощ Лайънел Грийн, той се престори, че не ми вярва. Разбира се, истината е съвсем друга — отмъстително заяви Юстас Тръмпър. — Този човек е страхливец.
— О, не! — неволно възкликна девойката, ала събеседникът й беше непримирим.
— Повярвайте, че се изплаши до смърт. Изниза се като връв и ме остави сам да си троша главата.
Ан нервно хапеше устни. За една смела девойка е истински удар да научи, че бъдещият й съпруг не притежава качеството, което тя най-много цени у представителите на противоположния пол, ето защо би дала мило и драго обвиненията на стария джентълмен да се окажат безпочвени. Но в сърцето си тя знаеше горчивата истина. Човек, който отказва да се промъкне в кабинета на леля си и да претърси препарираната антилопа, както и да участва в залавянето на опасни престъпници, не може да се нарече смелчага.
За миг в съзнанието й се прокрадна предателската мисъл, че Лайънел не е най-прекрасният и най- благородният мъж на света, за какъвто го мислеше досега. Напразно се опитваше да я прогони — отровата вече беше проникнала в душата й.
— Лайънел е жалък страхливец — заяви Юстас, който като всички представители на фамилията Тръмпър беше доста злопаметен. — Постави ме в ужасно неловко положение. Как да се преоблека, когато има опасност от гардероба ми всеки момент да изскочат крадци?
Ан го разбираше много добре, защото знаеше как се чувства един мъж, известен с елегантността си, когато е възпрепятстван да се издокара. Замисли се, сетне попита:
— Казахте, че господин Ейдър е в банята, така ли?
— Да. Каза ми, че ще излезе веднага, но останах с впечатлението, че възнамерява вечно да остане във ваната. Във всеки случай нямаме време да го чакаме да се облече. Трябва да предприемем нещо, и то веднага. Вратовръзката и сакото ми останаха в стаята, още не съм се сресал…
Девойката кимна и отново потъна в размисъл. Сбърчи чело, а връхчето на нослето й зашава.
— Сетих се! — възкликна най-накрая. — Най-добре ще е да отидем при госпожа Корк.
Предложението й слиса Юстас, който повтори като ехо:
— При госпожа Корк ли?
