— По-добре ми позволете да го изпратя при вас. Откъде-накъде вие ще ходите? Нека разбере кой командва тук.
— Разбирам какво имате предвид.
— Само почакайте, а аз ще отида да му кажа, че желаете да разговаряте с него.
— Не бих искал да ви създавам това неудобство, драги.
— О, напротив — увери го Пилбийм. — За мен ще е удоволствие.
Една от отличителните черти на светския мъж е, че дори при най-тягостни обстоятелства той умее да запазва своето самообладание. Като се изключи характерното свистящо зяпване и едно: „Защо ме наказваш така, Господи?“ с прострени към тавана ръце, нито един мускул не трепна по лицето на Достопочтения Галахад Трипуд при сензационното изявление на Рони.
При все това той изгледа племенника си, сякаш беше злоупотребил с финансите му букмейкър.
— Ти луд ли си? — го попита.
Това бе въпрос, на който Рони сериозно се затрудняваше да отговори. Дори за собствените му уши разказът за неговия широк жест сега прозвуча съвсем като постъпка на имбецил. Най-доброто, което можеше да каже за него, бе, че подобно на повечето необмислени постъпки на момента жестът му се е сторил добра идея. Докато привърши, последният от рода Фиш бе добил високоградусен оттенък, а пръстите му нееднократно бяха поправили иначе безупречната вратовръзка. Дори фактът, че Сю с типично женското си съчувствие промуши ръка под лакътя му и го целуна, не успя да му донесе истинско облекчение. За пламналите му сетива тази целувка твърде много наподобяваше целувката, с която майка успокоява детето си кретенче.
— Искам да кажа, нали разбирате какво имам предвид — заключи отмаляло той. — Мислех, че Сю е скъсала с мен, и затова нямаше никакъв смисъл да държа повече проклетото нещо, а Монти каза, че го иска, така че… общо взето, това е.
— Не можеш да кориш бедното ангелче, Гали — сгърча го Сю.
— Мога — възрази Достопочтеният. Той отиде до камината и натисна звънеца. — Ще се учудиш, като видиш колко много мога да коря бедното ангелче. Но за жалост, сега нямаме време за губене. Трябва моментално да пипнем младия Монти и да издрусаме от него ръкописа. Няма да търпим никакво шикалкавене. Аз съм възрастен мъж в залеза на дните си, но с желание и охота ще му седна на главата, докато ти, Рони, го риташ в ребрата. За нула време ще го накараме да… А, Бийч.
Вратата се беше отворила.
— Вие ли позвънихте, господин Галахад?
— Искам да видя господин Бодкин, Бийч. Веднага.
— Господин Бодкин напусна, сър.
— Напуснал! — кресна Достопочтеният.
— Напуснал! — извика Рони.
— Напуснал! — изписка Сю.
— Възможно е все още да се намира в своята спалня, довършвайки опаковането на вещите си — поясни икономът, — но аз неотдавна бях известен, че ще напусне замъка незабавно. Възникнало е неразбирателство, сър, между господин Бодкин и негова светлост. Не е по силите ми да ви информирам за точния ход на разногласието, но…
Рев на тигър, спуснал се връз своята жертва, прекъсна думите му. През отворената врата Достопочтеният бе зърнал длъгнест силует да прекосява фоайето. В следния миг той изхвръкна навън, препречвайки му пътя.
— Хей, ти! Стой, престъпна твар!
— А, здрасти.
Достопочтеният Галахад, както встъпителните му слова достатъчно ясно сочеха, не бе дошъл просто да си разменя любезности.
— Поврага твоето „Здрасти“ — изрева той. — Искам си ръкописа, коварни Бодкин, и го искам веднага, тъй че размърдай се по-живо, младо изчадие адово, овча муцуно проклета! Ако е в сакото ти, събличай го, ако е в куфара, отваряй го. А ние двамата с Рони ще те наглеждаме в това време.
От взора на Монти струеше безкрайна тъга. Той беше същинска Мона Лиза.
— Стига да беше у мен, смотаният ти ръкопис.
— Не ме лъжи, млади Бодкин!
— Не лъжа. Пилбийм го взе.
— Пилбийм!
Гласът на Монти потрепери от дълбоко чувство.
— Взех, че се изтървах като последен глупак пред гадния хитър малък пор къде съм го скрил. Тогава той отишъл и изтропал на лорд Емсуърт, че аз съм пуснал стария Тилбъри от бараката, и лорд Емсуърт ме повика при себе си, за да ми бие шута, а докато аз съм бил навън, за да ми бият шута, той се вмъкнал в стаята ми и го цапардосал.
— Къде е? Къде е тоя Пилбийм?
— Виж, това и аз бих искал да знам — въздъхна Монти. — Е, сбогом на всички. Отивам в „Гербът на Емсуърт“.
Той потътри унило нозе през парадния вход и надолу по стълбите. Зад гърба на Достопочтения Галахад прозвуча леко прокашляне.
— Ще има ли още нещо, сър?
Достопочтеният си пое дълбоко дъх.
— Не, благодаря ти, Бийч — отвърна. — Мисля, че на първо време и това ни е предостатъчно.
12.
В мига, в който Монти Бодкин и Достопочтеният Галахад Трипуд — две съзнания, обладани от една- едничка мисъл — се чудеха къде е той, жадувайки да разменят някоя и друга дума с него, Пърси Пилбийм, с ръкописа под мишница, тъкмо се изнизваше крадешком през задната врата на замъка. Той не желаеше да има нищо общо с парадни входове. Веднага след като бе изпълзял изпод леглото на Монти с безценната находка, той бе отупал дрехите си от праха и се бе отправил към черното стълбище. По криволичещи пътища то го изведе в огромен, ехтящ, застлан с каменни плочи коридор, откъдето до задния вход оставаше само една крачка. През цялото време не го срещна дори прислужница.
Докато бързаше по пътеката, опасваща зеленчуковата градина, от цялата му външност, като се започне от мазната усмивка под възгнусните мустачки и напето вирнатия тръткоподобен нос и се свърши с терасираните, мочурливи от брилянтин площи на буклестата му коса, струеше излъчването на мъж, който се самопоздравява с ловкия удар. Мозък, разсъждаваше Пърси Пилбийм — ето какво бе нужно в този живот. Мозък и способността да грабнеш онова, което случаят ти поднася на тепсия.
Тепърва му предстоеше дълга разходка. С цел да избегне срещата с някоя заинтересована страна, той възнамеряваше да опише широк кръг по границите на лорд Емсуъртовите владения, след което да хване пътя за Маркет Бландингс, близо до Мачингъм. А там, след като се озовеше в „Гербът на Емсуърт“ и успееше да стигне до задоволително финансово споразумение с лорд Тилбъри, щеше да хване първия влак за Лондон. Тъй че целият план на кампанията бе детайлно разчертан в главата му.
Единственото, което не бе предвидил в него, бе внезапната промяна на времето. Когато излизаше от замъка, слънцето грееше ярко на небето. Сега то бе забулено от тъмна маса облаци. Очевидно някаква второразрядна буря, закъсняла за големия купон, бе пристигнала запъхтяно и сега се готвеше да изнесе самостоятелно представление. Над хълмовете се разнесе колеблив грохот и една дъждовна капка плесна на челото на детектива. Преди да достигне края на градината, вече се лееше съвсем приличен порой.
Пилбийм, подобно на Достопочтения Галахад, мразеше да се мокри. Той се озърна за подслон и недалеч, сгушена в една долчинка, съзря ниска постройка от неизмазани тухли и греди. Като непривикнал към селския живот мъж, той нямаше понятие за какво би могла да служи, но керемиденият й покрив бе здрав и щеше да го скрие от дъжда, затова той заприпка натам и стигна тъкмо навреме, тъй като в следния миг небето се издъни. Детективът се оттегли по-навътре в своето убежище и седна върху купчина
