слама.
В ситуация като тази единственият начин човек да си убие времето е посредством мислене. Пилбийм се залови да мисли. И не след дълго взе да преразглежда своя план да отнесе ръкописа направо на лорд Тилбъри.
Това бе замисъл, заченат поради явния недостиг на други възможности. Той далеч предпочиташе първоначалната си идея за провеждане на търг, на който лорд Тилбъри и лейди Констанс Кийбъл да наддават един срещу друг, но досега всичките му кроежи в тази насока бяха опрели в задънена улица поради липсата на сигурно място, където да складира стоката си до приключване на сделката.
Всеки гост в провинциално имение, който има нещо за криене, е силно ограничен в своя избор на тайници. На практика той повече или по-малко е сврян в рамките на собствената си спалня. А от една спалня, както пролича в случая на Монти Бодкин, рядко става добър сейф. От мига на първата си среща с лейди Констанс Пилбийм бе дълбоко впечатлен от силата на нейната личност. Ако някога под слънцето се бе раждала жена на действието, мислеше той, то тази жена бе тя. Ако узнаеше, че ръкописът е у него и заподозреше, че го е скрил в спалнята си, той просто виждаше скоротечните действия, които щяха да последват. След броени минути документът щеше да е в ръцете й.
Ами ако, да речем, го скъташе на някое място като това тук? Тогава картината придобиваше твърде различни очертания.
Той огледа сумрачната вътрешност на сушината и почувства, че е попаднал на вярна следа. Тази постройка беше една изоставена постройка. Очевидно не я използваха за нищо. Едва ли някой стъпваше тук. А дори и да се случеше да я навестят, кой би се сетил да търси ръкописа… ето под тази слама например.
Той се изправи и пъхна папката под сламата. Сетне огледа купата критично и намери, че изглежда също толкова невинно, както и всяка друга, която беше виждал през живота си.
Игрив слънчев лъч се промъкна през отворената врата. Кратката буря беше отминала. Напълно доволен от себе си, Пилбийм излезе и закрачи обратно към замъка.
Във фоайето попадна на Бийч.
— Нейна светлост изрази желание да ви види, сър — съобщи икономът, оглеждайки го с професионално сдържана погнуса. Неотдавнашната размяна на реплики между Монти Бодкин и Достопочтения Галахад в негово присъствие окончателно бе затвърдила мнението му, че от всички човешки влечуги, пропълзявали някога в порядъчен замък, този частен шпионин е най-върлият. Като знаеше какво означава ръкописът със спомените за господин Роналд и неговата годеница, Бийч чувстваше, че стига да бе малко по-млад, не тъй пълен, в по-добра форма и не иконом, то едва би се сдържал да не стисне Пърси Пилбийм за противната шия и да му я върже на фльонга.
Но тъй като не можеше да промени обстоятелствата и собствената си физика, той само предаде съобщението, с което бе натоварен служебно. А що се отнасяше до демонстрациите на враждебност, бе принуден да се задоволи с едно повдигане на горната устна.
Самият Пърси Пилбийм обаче се намираше в твърде добро разположение на духа, за да изпада в отчаяние от бръчкащи се икономски устни. Нещо повече, той дори не си даде сметка, че мъжът срещу него бърчи устна. Макар и да забеляза лицевия спазъм, той го отдаде на сърбеж в носа.
— Лейди Констанс?
— Да, сър. Нейна светлост е в салона и ви очаква. Онова, което притежателят на „Златния балсам на Ригс“ би нарекъл възхитително усещане за бодрост, започна да напуска Пилбийм. За миг той остана в размисъл, сучейки притеснено мустак.
Сега, когато действително бе ударил часът да се изправи пред лейди Констанс Кийбъл и да й заяви в лицето, че възнамерява да я изнуди и оскубе с крупна сума пари, той долавяше в коленете си една противна мекота.
— Хмм! — каза Пърси Пилбийм.
И тогава внезапно си спомни, че природата в своята безгранична мъдрост бе обезпечила чудесен лек срещу разни милейдита и други подобни.
— Добре тогава, чуй какво ще ти кажа — рече той, вдъхновен. — Донеси ми една голяма бутилка шампанско и аз ще се занимая с въпроса.
Бийч се оттегли да изпълни заръката. Осанката му, докато напускаше фоайето, бе съкрушена. „Ето, казваше си той, една ярка илюстрация на трагичността на икономското битие. Не на иконома е съдено да дири причините, не нему е дадено да прави разлика между достойния и недостойния. Неговият жребий е да върви и да носи бутилки шампанско на разни напомадени червеи, които с далеч по-голяма охота би размазал под чехъла си.“
Да, това бе извечният конфликт между личното предпочитание и дълга, в който, само защото човек е съвестен и гледа на професията си като на свещенодействие, дългът печели просто ей така.
Отзивите, които лейди Констанс бе получила от сестра си Джулия за разговора с Достопочтения Галахад незабавно след оттеглянето на последния, бяха усилили бездруго твърдото й убеждение, че трябва да се направи нещо по-сериозно от досегашното разтакаване. Задачата по отнемането на ръкописа се намираше в ръцете на Пърси Пилбийм вече трети ден явно без видим резултат и тя не можеше да разбере какво е накарало сър Грегъри Парслоу да си състави толкова високо мнение за способностите на този човек. Засега, поне доколкото можеше да установи, те изобщо не съществуваха — и в това лейди Джулия беше напълно съгласна с нея.
Тъй че обществото, пред което Пърси Пилбийм четвърт час по-късно отиде да се представи, съвсем не се състоеше от задъхани обожателки. Ако въздействието на неговия лек бе позакъсняло, той вероятно щеше да се смрази до кости от арктическата вълна на аристократично неодобрение, която се стовари връз него още с влизането в салона. Но сега видът на лейди Констанс, втренчила високомерен взор от стола си с висока облегалка подобно на Клеопатра, готвеща се да подложи на разпит някой етиопски роб, само го развесели. Самият той чувстваше съвсем лек световъртеж, но инак преливаше от доброжелателство. Ако лейди Констанс в този миг му предложеше да попеят на два гласа, той начаса би приел, макар че никога не бе пял и на един глас.
— Бийч каза, че сте искали да ме видите — отбеляза, заваляйки леко достолепното име.
— Седнете, господин Пилбийм.
Детективът се подчини с охота. Душевно той се намираше на върха на благополучието, но що се отнасяше до краката му, нещо в синхрона им куцаше.
— И тъй, господин Пилбийм, по въпроса за онази книга.
— Абсолютно — рече Пилбийм, кискайки се благо. Това чувстваше той, бе тъкмо занимание по негов вкус — уютен разговор на литературна тема с образовани жени. И таман се канеше да го облече в словесна форма, когато погледът му, бродещ по отсрещната стена, срещна този на четвъртата графиня — Емилия Джейн (1747–1815) — и видът й му се стори тъй неустоимо комичен, че той се просна възнак в креслото си и избухна в необуздан смях.
— Господин Пилбийм!
Преди детективът да успее да обясни, че веселието му се дължи на факта, че четвъртата графиня е одрала кожата на Бъстър Кийтън, лейди Констанс продължи да говори, и то в един красноречиво убедителен стил.
— Не мога да проумея, господин Пилбийм, с какво се занимавате, откакто сте тук. Прекрасно знаете колко жизненоважно е книгата на брат ми да попадне в наши ръце. Това ви бе нагледно обяснено както от сър Грегъри Парслоу, така и от мен. И все пак вие явно не си мръдвате пръста да сторите каквото и да било. Сър Грегъри ми каза, че сте били предприемчив. Аз обаче оставам с впечатлението, че у вас има толкова предприемчивост, колкото и у един…
Тя замлъкна, търсейки в ума си животно с отявлена липса на предприемчивост, и лейди Джулия, която досега слушаше одобрително, я подпомогна с „плужек“. Онова вълнение, което лейди Джулия Фиш бе показала в присъствието на брат си Галахад, беше отминало. Сега, хладна и язвителна както винаги, тя наблюдаваше Пилбийм с остър интерес, мъчейки се да постави диагноза на онази особеност, която долавяше в поведението му.
— Именно — каза лейди Констанс, приветствайки предложението. — Толкова предприемчивост, колкото и у един плужек.
