капитана. И просто недоумявал какво да предприеме. Работата е там, че подобно изживяване го спохождало за първи път в празния му живот. Не е тайна, че Фреди се е влюбвал от пръв поглед поне двайсет и седем пъти и до този ден всичко се било развивало по мед и масло. Пърха пет-шест дни около момичето, докато то, раздразнено от някой негов гаф или просто неиздържащо повече на компанията му, го изритвало надолу по стълбите и с това работата приключвала. С други думи всичко протичало приятно и възпитано, напълно в духа на времето. Тук обаче историята била различна. Сега се натъквал на нов елемент — ревнивия съперник, и не бил никак доволен от развоя на събитията.
Везните обаче натежали в негова полза щом зърнал томчето на Тенисън. То пристигнало рано сутринта на следващия ден и Фреди незабавно назубрил около две трети от „Господарката на Шалът“. И през цялото време го глождела мисълта, че ако му се наложи да си плюе на петите точно сега, целият този робски труд, цялата тази лигоч ще отиде на вятъра. Тази мисъл го накарала да се отбие отново в Тъдсейл Корт, готов да приложи плана си в действие, докато стиховете са още пресни в съзнанието му. И представете си колко бил учуден и доволен, когато установил, че капитан Брадбъри не е сред присъстващите.
Не са много преимуществата да имаш за съперник военен, но едно от тях е фактът, че сегиз-тогиз му се налага да отскача до Лондон, за да се съветва с колегите си от Военното министерство. Тъкмо това бил сторил капитан Брадбъри този ден и Фреди се поразил от качествената разлика, която налагало това отсъствие. Весело самочувствие го изпълвало, докато седял в гостната, наливал се с чай и нагъвал препечени филийки с масло. Сутринта бил изчел до край „Господарката на Шалът“ и бил тъпкан до сливиците с ценен материал. Било само въпрос на време някоя случайна забележка да го отпуши и да му даде повод да избълва някой цитат.
Което и станало. Лейди Кароуей се оттеглила в будоара си да пише писма, но на прага се спряла и попитала Ейприл дали има да предаде нещо на чичо си Ланселот.
— Предай му много целувки — отвърнала Ейприл. — И че се надявам да му е харесало в Борнмът.
Вратата се затворила. Фреди се изкашлял многозначително.
— Да не се е преместил? — попитал.
— Извинете? Не ви разбрах.
— Малка шегичка. Като казахте Ланселот, та се сетих. Напомни ми за Тенисън. Спомняте ли си „Господарката на Шалът“? Според поемата Ланселот обитава предимно Камелот2.
Момичето се опулило насреща му и дори изтървало препечената си филия.
— Само не ми казвайте, че сте чели Тенисън, господин Уиджън.
— Кой, аз? — възкликнал Фреди. — Тенисън? Дали съм чел Тенисън? Аз да съм чел Тенисън? Бре, бре, бре! Та аз го знам наизуст… донякъде.
— Аз също! „Разбивай се, разбивай, върху сиви камъни студени, о Море…“
— Точно така. Или вземете например „Господарката на Шалът“.
— „Аз нему вярвам, що песни пее…“
— Аз също, безпрекословно. И да не забравяме „Господарката на Шалът“. Колко странно, че и вие харесвате Тенисън.
— За мен той е прекрасен!
— И още как! Тази пуста „Господарка на Шалът“! Как само го е накъдрил!
— Толкова съм възмутена, че хората му се присмиват в днешно време.
— Глупаци. Не си знаят интересите.
— Той е любимият ми поет.
— И моят, и моят. Ако питат мен, който е написал „Господарката на Шалът“ му се полага за награда кокосов орех или пура, по негов избор.
Двамата се взрели прочувствено един в друг.
— Господи, за нищо на света не бих допуснала! — произнесла Ейприл.
— Защо пък не?
— Ами… ти ми направи впечатление… че си такъв един… от танцуващите, неизлизащи от нощни клубове младежи.
— Кой! Аз? Нощни клубове? Божичко! Кракът ми не стъпва в тези вертепи! За мен добре прекарана вечер означава да се сгуша до камината с последното писание на Тенисън.
— Обичаш ли „Локсли Хол“?
— И още как! Също и „Господарката на Шалът“.
— Ами „Мод“?
— Страхотна е. Също и „Господарката на Шалът“.
— Изглежда много харесваш „Господарката на Шалът“.
— Много.
— Аз също, разбира се. Като видя реката, винаги се сещам за тази поема.
— Точно така! — плеснал се Фреди през челото. — Откакто я зърнах за първи път, все се чудя откъде ми е толкова позната. Като стана дума за реката, не би ли искала утре да се разходим по нея с лодка?
Момичето го изгледало неуверено.
— Утре ли?
— Мисля да наема една лодка, да пъхна в кошницата едно пиле, малко шунка и моя Тенисън…
— Но аз обещах да отскоча утре до Бърмингам и да помогна на капитан Брадбъри да си избере хубава въдица. Но и вдругиден също може да се избере въдица, нали?
— Разбира се.
— Или някой друг ден.
— Точно така. Друг ден. Всъщност най-добре въпросът да остане открит за неопределено време. Значи утре в един часа при моста. Добре. Чудесно. Прекрасно. Ще те чакам там с изплезен език.
Цял ден Фреди се чувствал на върха на доволството. Стъпвал по въздуха, така да се каже, на една педя от земята. Но привечер, докато седял в бара на „Синия лъв“ и сърбал уиски със сода, борейки се с Тенисън и неговата „Локли Хол“, върху масата му легнала огромна сянка и като вдигнал поглед, съзрял над себе си капитан Брадбъри.
— Добър вечер, Уиджън.
Според Фреди имало само една дума, с която можел да опише вида на храбрия капитан в онзи момент, и тя била „зловещ“. Веждите му били сключени, брадичката му стърчала половин метър напред, мускулите на ръцете му играели, а от дъното на гърлото му излизало ниско тътнещо ръмжене като от частично угаснал вулкан. Фреди очаквал всеки миг от устата на военния да потече разтопена лава и не бил никак уверен в благоприятната прогноза за собственото си здравословно състояние.
Въпреки това се насилил да звучи свежо и ведро.
— А, Брадбъри! — отвърнал с кръшен смях.
Дясната вежда на капитана се уплела безвъзвратно в лявата.
— Разбрах, че днес следобед си бил в Тъдслей Корт — изсъскал той.
— Правилно си разбрал. Много ни липсваше, ще знаеш, но въпреки това прекарахме извънредно приятно.
— И това разбрах. Госпожица Кароуей ме уведоми, че си я поканил утре на пикник по реката.
— Точно така. Нагоре по течението на реката.
— Ти, разбира се, ще й драснеш няколко реда да я уведомиш, че си бил възпрепятстван да отидеш, тъй като неочаквано са те повикали в Лондон.
— Никой не ме е викал в Лондон.
— Грешиш. Аз те викам.
Фреди направил героичен опит да се стегне мъжествено. Трудна работа, когато си седнал, но каквото могъл, го сторил.
— Не те разбирам, Брадбъри.
— Тогава ще ти поясня какво имам предвид. Утре сутрин има един крайно удобен влак в дванайсет и четвърт. Ти ще се качиш на него.
— Нима?
