— А аз ще намина насам към един часа. Ако те открия още тук, ще те… Споменах ли, че спечелих миналата година в Индия шампионата по бокс тежка категория?
Фреди преглътнал замислено.
— Наистина?
— Наистина.
Фреди пак се стегнал.
— Сигурно е бил за аматьори.
— Естествено.
— И аз много се занимавах с любителски бокс — прозял се Фреди. — Но ми доскуча. Няма конкуренция. Липсва му напрежение. Затова се прехвърлих при професионалистите. Но те се оказаха толкова крехки, че се отказах, когато Уакър Булдога постъпи в болница след една от тренировките ни. Сега колекционирам старинен порцелан.
Храбри думи, разбира се, но докато гостът му се отдалечавал, той угрижено се взирал в могъщия му гръб. През ума му дори минали ласкави мисли по адрес на влака в дванайсет и петнайсет. Но това била мимолетна слабост. Сетил се за Ейприл Кароуей и въпросът бил решен. Щом я бил поканил на пикник, значи щял да изпълни поетия ангажимент, дори ако това означавало всеки път при вида на капитан Брадбъри да си плюе на петите. В края на краищата, успокоявал се той, едва ли такъв едър и непохватен мъж като капитана би могъл да го стигне.
Така че на другия ден Фреди седял в наетата лодка на кея до Големия мост. Било прелестно лятно утро с всичко, каквото му се полага, от типа на сини небеса, сребристи вълнички, птички, пчелички, леки повеи и прочее. Бил скътал кошницата с храната на кърмата и си убивал времето, като опреснявал познанията си за „Господарката на Шалът“. Изведнъж откъм стълбите проговорил глас. Той вдигнал очи и видял малката Прудънс, която се взирала в него със сериозните си зелени очи.
— Здравей — казал Фреди.
— Здрасти — поздравило детето.
Откак бил започнал да додява с присъствието си на Тъдслей Корт, малката Прудънс означавала малко, да не кажем нищо за Фреди. Тя се мотаела наоколо, то се знае, и той, то се знае, й се усмихвал благосклонно, защото такава е неизменната му политика — да се усмихва благосклонно на всички роднини на обожавания субект. Но като изключим това, Прудънс не заемала никакво място в мислите му. Както винаги в такива случаи, те (мислите му) били насочени с лепкава неотклонност единствено към него (обожавания субект). Така че сега я съзерцавал с озадачението на човек, в чийто поглед се чете въпросът „на какво дължа тази чест?“
— Хубав ден — решил да пробва почвата.
— Да — съгласило се детето. — Изпратиха ме да ти кажа, че Ейприл не може да дойде.
Слънцето, което греело до този момент със забележителна яркост, изведнъж се изплъзнало от полезрението на Фреди като гмурнала се в реката патица.
— Не може да бъде!
— Може.
— Няма да дойде?
— Няма. Каза да ти предам, че много се извинява, но някакви приятели на мама се обадили, че ще дойдат на обяд, та тя трябва сега да стои там и да помага.
— Тюх да му се не види!
— Затова заръча да вземеш мен на разходка вместо нея, а тя ще се опита по-късно да дойде. Казах й, че ще обядваме близо до Ферибота на Григ.
Част от непрогледната мастиленост на небето се прояснила. Удар под кръста, разбира се, но все пак момичето щяло да се появи по-късно… А що се отнасяло до хлапето, което щяло да се мъкне с тях, дори това си имало положителната страна. Щял да се покаже сърдечен домакин на младата лепка и отзивите за неговата разточителна щедрост неминуемо щели да стигнат до божествените уши на Ейприл. Всепризнат факт е, че да храниш и поиш до пръсване по-малката сестра не е прахосало време за находчивия влюбен.
— Дадено — казал. — Скачай в лодката.
Хлапето скочило и те поели по реката. Първите десетина минути от общуването им не се отличили с интелектуални висоти, защото трафикът по реката бил доста напрегнат, а Прудънс, която се установила на кормилото, имала твърде бегли познания относно насочването на лодката. Както обяснила на Фреди, след като почти се врязали в минаващата баржа, все забравяла накъде да дръпне, за да завият надясно. Добре, че късметът на Уиджънови ги следвал неотлъчно, та успели да стигнат една по-незаселена част на реката без да потънат. Тук рулят се откачил най-мистериозно, та работата им твърде се улеснила. Малката вече нямала какво да прави и за да се намира на работа, посегнала към книгата.
— Я! Ти да не би да четеш Тенисън?
— Четях го, преди да тръгнем, и ще продължа да го чета малко по-късно. Дори пет минутки да имам свободни, не можеш да ме откъснеш от него.
— Само не ми казвай, че ти харесва!
— И още как! Нима има човек, който да не го харесва.
— Аз. Ейприл все ме кара да го чета, ама ако ме питаш, много е лигав.
— Никак дори не е лигав. Направо е прекрасен.
— Лигав и блудкав. Всичките жени, за които пише, са лигли.
Като се изключи старата му приятелка — господарката на Шалът, Фреди още не бил запознат с жените на Тенисън, но затова пък бил непоклатимо убеден, че щом стават за Ейприл Кароуей, значи стават и за едно зеленооко хлапе с луничав нос. Което и заявил доста строго.
— Героините на Тенисън — казал Фреди — са рядко свестни женски екземпляри и те съветвам да го набиеш това в кратуната си, бездушно дете. Никак няма да сбъркаш, ако подражаваш в поведението си на тези прекрасни дами.
— На коя от тях?
— Коя да е. Откъдето и да ги почнеш — отпред назад или отзад напред, все няма да сбъркаш, защото са лика-прилика. Колко остава до Ферибота на Григ?
— След втория завой.
С болка на сърцето завързал Фреди лодката за едно дърво на брега. Мястото било не само прекрасно, ами на всичкото отгоре и крайно безлюдно. През дърветата прозирала малка къща, но без признаци на живот. Единственото живо същество наоколо била стара кранта, която мирно си закусвала на брега. С други думи, ако Ейприл била там, а хлапето не било, те биха били сами, без човешко око да се натрапва на свещеното им уединение. Щели да си четат Тенисън до посиняване и отникъде ни гък.
Тази мисъл натъжила Фреди. Но тъй като от гребането бил изгладнял, той бързо-бързо отърсил от себе си несбъднатите копнежи и се заел с разопаковането на кошницата с храната. И след двайсет минути не наругавана тишина, ако не се брои жвакането, решил, че няма да е зле от политическа гледна точка да побеседва с малката си гостенка.
— Нахрани ли се? — попитал.
— Не — отвърнало детето. — Но вече няма нищо за ядене.
— Ти май добре си хапваш.
— Момичетата в училище ми викаха Тенията — похвалило се гордо хлапето.
Изведнъж Фреди се усетил, че лятната ваканция започва чак в началото на август, а сега бил едва краят на юни.
— Защо не си на училище? — попитал.
— Изхвърлиха ме миналия месец.
— Така ли? — оживил се Фреди. — Значи те изритаха, а? И за какво?
— Задето стрелям по прасета.
— Как така стреляш по прасетата?
— С лък и стрела. Всъщност прасето беше едно — Пърсивал. Собственост на директорката ни — госпожица Мейтланд. Играл ли си някога на герой от книга?
