цялото си състояние. Писаха във вестниците. Твоят човек приличаше ли на милионер?
— Ни най-малко. Приличаше на това, което се оказа — собственик на магазинче за пойни птички и влечуги в района Севън Дайълз.
— О! — разочаровал се леко сър Джозеф. — Нищо, ще разкажа всичко на Люси — засиял той отново. — Тя така ще се развълнува! Точно тези истории допадат на сърдечни момичета като нея. Слушай, Роналд, защо не се ожениш за Люси?
Роналд взел бързо решение. Нямал намерение да разголва въжделенията си пред това неотстъпчиво старче, което само едно си знаело, но не виждал друг начин да му затвори устата. Затова пресушил чашата и заявил сухо:
— Чичо Джозеф, аз обичам друга.
— Ъ? Това пък какво е? Коя е тя?
— Разбира се, между нас двамата да си остане.
— Разбира се.
— Фамилното й име е Уикъм. Предполагам, че познаваш семейството й? От графство Хартфордшир.
— А, хартфордширските Уикъмовци. — Сър Джозеф изпръхтял с неочаквано озлобление. — Ако става дума за Робърта Уикъм, рижото диване, дето майка му трябва да го напляска по дупето и да го прати в леглото без десерт, то именно нея глобих тази заран.
— Глобил си я! — задъхал се от гняв Роналд.
— Пет лири! — уточнил самодоволно чичо му. — Макар че ми идеше да я затворя за пет години. Тя си е чиста проба заплаха за обществената безопасност. И как, по дяволите, си се запознал с това момиче?
— Срещнах я на една танцова забава. Случайно споменах, че съм незначителен литературен критик, и тя ми каза, че майка й пишела романи. Скоро след това получих един от романите на лейди Уикъм, за да напиша рецензия, и… ъ-ъ… доброжелателният тон на моята статия явно й е доставил удоволствие. — Гласът на Роналд потреперил и той се изчервил. Много добре знаел какво му струвало да напише хвалебствия за онази бълвоч. — Покани ме да прекарам следващия уикенд в Скелдингс Хол, имението им Хартфордшир, така че утре заминавам.
— Изпрати й телеграма.
— Защо?
— За да я известиш, че няма да можеш да отидеш.
— Но аз ще отида! — Ужасно е за пишещия мъж, продал критичната си душа, да не получи възнаграждение за престъплението си. — За нищо на света не бих пропуснал тази изключителна възможност.
— Не ставай глупак, момчето ми — сгълчал го сър Джозеф. — Познавам те, откак си се родил — дори мога да твърдя, че те познавам по-добре от самия теб, — и ти заявявам най-отговорно, че би било истинско безумие за такъв като теб да се ожени за момиче като нея. Карала е с шестдесет километра в час по булевард Пикадили! Приставът го доказа извън всякакво съмнение. Спокоен и разумен мъж като теб трябва да се ожени за кротко и благоразумно момиче. Ти си заешкият тип.
— Заешкият тип ли?
— Нищо лошо няма в това да си заек — опитал се да го успокои сър Джозеф. — Всеки разумен мъж има заешко сърце. Това означава само, че предпочиташ да водиш нормален здравословен живот, а не да препускаш напред-назад като… като незаек. Това, което се опитваш да направиш, момчето ми, е да излезеш от собствения си зоологически вид, а то никога не води до добро. Половината от днешните разводи се дължат на факта, че зайците не щат да повярват, че са зайци, докато не стане твърде късно. Природата на заека е…
— Предлагам да се присъединим към дамите, чичо Джозеф! — хладно го срязал Роналд. — Леля Емили сигурно се пита какво е станало с нас.
Въпреки вродената скромност, присъща на героите, Роналд открил на другата сутрин на път за клуба си с чувство, твърде доближаващо се до огорчението, че лондонската преса единодушно била решила да премълчи вчерашния му подвиг. Не че човек се надява на малко реклама, разбира се, или пък разчита на нея. Но все пак някое параграфче, озаглавено „Храбро поведение на писател“ или „Критичен момент за един критик“, никак не би навредило на продажбата на малкото му книжле с дълбокомислени есета, което издателство „Бленкинсоп“ бе пуснало на пазара.
А след спасяването си онзи тип имал тъй трогателно признателен вид! Дращейки с кални ръце по ризата на Роналд, той се клел, че докато е жив, нямало да забрави този момент. А не си сторил труда дори да се обади в някой вестник!
Е, какво да се прави, Роналд преглътнал разочарованието заедно с лекия обяд и се прибрал у дома, където прислужникът му Брайс тъкмо доопаковал багажа.
— Багажа ли стягаш? Браво! Пристигнаха ли онези чорапи?
— Да, сър.
— Чудесно! — Ставало дума за едни много специални мъжки чорапи, закупени от Бърлингтънската аркада1: били приглушено страстни. Той възлагал на тях големи надежди. Приближил се разсеяно до масата и върху нея забелязал голяма мукавена кутия. — Туй пък какво е?
— Донесе я преди малко някакъв човек, сър. Един такъв не особено добре облечен индивид. Бележката, която придружаваше пакета, е върху камината, сър.
Роналд отишъл до камината, разгледал с придирчиво неодобрение не съвсем чистия плик и предпазливо го отворил.
— Имам чувството, сър — продължил Брайс, — че в кутията има нещо живо. Когато я поех, останах с впечатлението, че вътре нещо се гърчи.
— О, господи! — възкликнал Роналд, който се бил зачел в писмото.
— Да, сър?
— Змия! Този идиот ми е изпратил змия! То бива човек да е невменя…
Прекъснало го настойчиво натискане на звънеца. Брайс се надигнал от куфара и изчезнал. Роналд продължил да се блещи срещу нежелания подарък.
— Госпожица Уикъм, сър — обявил Брайс от вратата.
Посетителката, която нахълтала енергично в стаята, била млада и надарена с рядка красота. Имала вид на прогимназист, издокаран в дрехите на сестра си.
— А! — огледала тя със светнал поглед куфара. — Радвам се, че развиваш бурна дейност. Време е да тръгваме. Ще те откарам с колата — тя е двуместна. — Госпожица Уикъм направила една обиколка на стаята. — Я! — Била забелязала кутията. За всеки случай поклатила съдържанието й. — Слушай, вътре нещо шава!
— Да, вътре има…
— Роналд! — прекъснала го тя, продължавайки да клати кутията. — Трябва незабавно да проверим какво е! Явно е жив организъм. Като го разклатиш, определено започва да се гърчи.
— Нищо страшно. Само една змия.
— Змия!
— Съвършено безобидна — побързал да я увери той. — Този тиквеник изрично го подчертава. Но това няма никакво значение, тъй като възнамерявам да му я върна.
Госпожица Уикъм изквичала от удоволствие.
— Кой ти изпраща змии?
Роналд скромно се изкашлял.
— Аз, такова… ъ-ъ… случайно спасих един човешки живот. Вървях си, значи, по Дюк Стрийт…
— Колко странно — замислено продължила госпожица Уикъм. — Толкова години си живея живота и през ум да не ми мине да си взема змия!
— …когато един мъж…
— А тя е от първа необходимост за едно момиче!
— …се подхлъзна на паветата насред платното…
— Какви невероятни възможности крие една змия! Най-добрият приятел на светската жена! Пльосваш я
