след вечеря насред масата и цялата компания си припада по теб!
Роналд — макар че естествено нищо не било в състояние да разклати непоколебимата му любов — усетил някакво мимолетно чувство на раздразнение.
— Ще кажа на Брайс да я върне на онзи — прекъснал той разказа си, усетил, че е безсмислено да продължава.
— Да я върне? — изумила се гостенката му. — Но, Роналд, това ще е ужасно прахосничество! Има моменти в живота на човека, когато нищо не е в състояние да му помогне освен една първокачествена змия! — Тя се стреснала изведнъж. — Боже мой! Нали ми каза веднъж, че старият сър Джозеф, как му беше името — онзи с големия нос, — ти е чичо? Той вчера ме глоби пет лири само защото пъплех като гъсеница по Пикадили! Плаче си за добър урок. Някой трябва да му даде да разбере, че не може да преследва по този гнусен начин невинните момичета! Слушай! Покани го на обяд и скрий змията в салфетката му! Това ще го накара да се позамисли.
— Не, не! — потреперил Роналд.
— Роналд! Заради мен!
— Не, не мога, наистина.
— А пък твърдеше, че за мен си готов на всичко — замислено изрекла тя. — Поне ми разреши да я вържа с канап за опашката и да я размахам под носа на първата старица, която мине по улицата.
— Не, не, моля те! Трябва да я върна на човека.
Недоволството на госпожица Уикъм било очевидно, но тя бързо се примирила с поражението си.
— Е, добре. Щом си решил да ми отказваш и най-дребната прищявка… Едно обаче да знаеш от мен, момчето ми — прахосваш на вятъра едно страхотно преживяване! Отхвърляш го по най-произволен и бездушен начин! Къде е Брайс? Пак се е забил в кухнята. Ще ида да му дам кутията, докато ти затваряш куфара. Време е да тръгваме, иначе ще закъснеем за чая.
— Дай аз да я отнеса.
— Не, не, аз!
— Не си прави труда.
— За мен е удоволствие — любезно го уверила госпожица Уикъм.
Безброй мъдреци и философи са изтъквали нееднократно и по различни повода, че за хора, които мразят разочарованието, е препоръчително да не очакват прекалено напрегнато моментите, обещаващи удоволствие. Роналд Атуотър, който очаквал да извлече значително удоволствие от пътуването с кола до Скелдингс Хол, твърде скоро установил, още докато колата си проправяла път през лондонското движение, че условията не са подходящи за приятни преживявания. Госпожица Уикъм очевидно не споделяла отвращението на съвременните момичета към родния дом. Тя неприкрито правела всичко възможно да се добере до него възможно по-бързо. Роналд останал с впечатлението, че от момента, в който потеглили от Хай Барнит, до мига, в който спирачките изскърцали пред портата на Скелдингс Хол, двуместната спортна кола е докосвала графство Хартфордшир само тук-таме, и то случайно.
Въпреки това на слизане Робърта Уикъм гласно изразила разочарование от постижението си.
— Четирийсет и три минути — намръщено погледнала тя часовника си — Стигала съм и по-бързо.
— Нима? — мъчително преглътнал Роналд — Наистина?
— Е, поне успяхме за чая. Ела да те представя на родителката. Забравени забележителности от близкото минало: забележителност номер три — среща с майката.
Роналд се срещнал с майката. Този израз обаче е твърде мек и неубедителен. Нещо повече — той не дава ясна представа за същността на фактите. Роналд не само се запознал с „родителката“, а бил сдъвкан и погълнат от нея. Лейди Уикъм, небезизвестната романистка („От нея блика свежа сила“ — писа Роналд Морзби Атуотър в „Ню Игзаминър“), радостно посрещнала госта си. След като го приветствала с добре дошъл в дома й, от нея забликала толкова свежа сила, че той успял да се откъсне от присъствието й едва когато станало време да се преоблича за вечеря. Тя продължила да споделя с неизчерпаема многословност мисли за творчеството и своите книги — за които Роналд тъй мило се бил отзовал в рецензията си — чак докато ударил гонгът.
— Нима стана толкова късно? — учудила се тя и го освободила. Всъщност Роналд бил убеден, че вече е далеч по-късно. — След вечеря ще продължим милата ни беседа. Знаете ли в коя стая сте настанен? Не? Е, нищо. Клод ще ви покаже. Клод, нали ще упътиш господин Атуотър? Впрочем вие не се познавате, нали? Сър Клод Лин, господин Атуотър.
Двамата мъже се поклонили. Но в поклона на Роналд липсвала онази сърдечност, която бихме искали да забележим у нашите приятели, когато ги запознаваме с други наши приятели. Голяма част от мъченията, които изтърпял през последните два часа, се дължали не толкова на красноречието на лейди Уикъм, макар да го изстрадал твърде болезнено, колкото на гледката, която представлявал този проклет Лин, монополизирал Боби Уикъм в отдалечено ъгълче на стаята. Имало нещо непоносима интимно в наклона на темето на сър Клод, докато се надвесвал над госпожица Уикъм. Това било теме на мъж, далеч по-близък и предан, отколкото би се искало на един ревнив съперник.
Гледката, която представлявал този Клод Лин отблизо, с нищо не уталожила опасенията на Роналд. Бил хубав — с онази загоряла, сдържана хубост и достойнство, които така допадат на впечатлителните девойки. Именно това достойнство най-много смазвало Роналд. Имало нещо в спокойния и високомерен поглед, което карало човек да чувства, че принадлежи към второразреден социален кръг в Лондон и че ръбовете на панталоните му са се изкривили.
— Рядко приятен човек — прошепнала лейди Уикъм на Роналд, докато сър Клод отварял вратата на Боби. — Между нас казано, той е прототипът на капитан Моливърър от моята книга „Кръвта вода не става“. От старинно потекло и много богат. Великолепно играе поло. И тенис. И голф. Първокласен стрелец. Член на парламента е — представител на Източен Битълшъм. Много се говори, че в най-скоро време ще влезе в правителството.
— Нима? — хладно попитал Роналд.
Докато седяла с Роналд в кабинета си веднага след вечеря, на лейди Уикъм й се сторило (тя заявила властно, че предпочита спокойна беседа в този храм на литературата пред всякакви лекомислени разговори другаде), че Роналд е нещо разсеян. Едва ли някой е полагал повече усилия от нея да го забавлява. Прочела му първите седем глави от новия си роман, разказала му с най-задоволителни подробности останалата част от сюжета, но нещо в общуването им куцало. Младият мъж, забелязала тя, внезапно придобил маниера да си скубе косите, а веднъж дори надал болезнен вопъл, който направо я уплашил. Лейди Уикъм започнала да се разочарова от Роналд и никак не съжалила, когато той се извинил и я напуснал.
— Извинете — започнал той някак измъчено, — но ще имате ли нещо против, ако разменя няколко думи с госпожица Уикъм? Аз… такова… искам да я попитам нещо.
— Разбира се — отвърнала лейди Уикъм без капка топлота. — Сигурно е в билярдната. Спомена, че ще изиграе една партия с Клод. Клод играе великолепно. Почти като професионалист.
Боби обаче не била в билярдната. Но затова пък там бил сър Клод, който се упражнявал с достойнство и с неизменен успех. Щом Роналд влязъл, той вдигнал поглед към него като питаща статуя.
— Госпожица Уикъм ли? Тя си тръгна преди един час. Мисля, че си легна.
Сър Клод съзерцавал известно време с подчертано неодобрение зачервения и разчорлен Роналд, след което продължил да се упражнява. Роналд, комуто нещо тегнело на душата — нещо, което само съветът и съчувствието на госпожица Уикъм можели да облекчат, — се примирил, че ще трябва да чака до сутринта. А междувременно — от страх домакинята да не изскочи отнякъде и отново да го вземе в плен — решил и той да си легне.
Стигнал коридора, където се намирала стаята му, но внезапно някаква врата се отворила. На прага се появила Боби, драпирана в морскосин пеньоар, от който сърцето на Роналд подскочило конвулсивно и той се уловил за стената, за да се задържи на крака.
— А, ето те най-сетне и теб! — нацупено го посрещнала любимата. — Къде се мота досега?
— Майка ти…
— Така и предположих — откликнала госпожица Уикъм с разбиране. — Е, нищо, исках само да ти кажа за Сидни.
