— И нито пени?
— Нито едно. Дъртият остана верен на обичайната си форма. Изслуша ме, изсумтя гадно и ме изхвърли. Познатата стара история. Но това, което се опитвам да ти съобщя, е, че небесата са все още сини и птичките не са престанали да чуруликат в клонака. Намислил съм страхотен план. Можеш ли да се грижиш за болен човек?
— Нали аз гледах чичо Джо!
— А сега ще гледаш чичо Ейлмър. Досегашният му персонал си подал оставката и на него му трябва заместник. Ще му се обадя още сега и ще го уведомя, че незабавно му изпращам чисто нова болногледачка, която ще му бъде като родна майка. А ти потегляй за Дройтгейт и започвай да се подмазваш.
— Да, но как?
— Ами ще се тълпиш около него, ще му оправяш възглавницата, ще му поднасяш освежителни напитки, ще му гукаш и ще се умилкваш. Кажи му, че си от благородно потекло — ако това е точният израз. А щом назрее моментът, щом прецениш, че си се усукала около сърцето му и той вече те има за родна дъщеря, веднага ми изстрелваш телеграма, аз пристигам, влюбвам се в теб и ние получаваме съгласие, благословия и суха пара. Гарантирам за успеха на този план. Безпогрешен е!
И така, Анабела замина за Дройтгейтския санаториум. След около три седмици Фреди получи следната телеграма:
„Подмазах се. Пристигай. Любов, целувки. Анабела.“
По-малко от час след пристигането на телеграмата Фреди вече крачеше забързано към вила „Подагра“ — жилището на чичо си. Сър Ейлмър си беше в кабинета. Анабела му четеше на глас публикуваната неотдавна монография върху някои все още неизследвани болести на медула облонгата, тъй като старецът, макар и страдащ от проста подагра, беше амбициозен и трогателно се домогваше до по- възвишени цели. На масичката до него се мъдреше чаша с разхладителна лимонада, а с влизането на Фреди момичето млъкна за миг, за да оправи възглавницата на своя работодател.
— Хък! — хлъцна сър Ейлмър. — Ти ли си пак?
— Ето ме и мен! — обяви Фреди.
— Макар и да звучи нелепо, приятно ми е да те видя. Оставете ни за малко, госпожица Първис. Бих искал да поговоря с племенника си, такъв, какъвто е, по един сериозен и личен въпрос. Забеляза ли това момиче? — пристъпи той направо към целта, щом вратата се затвори зад Анабела.
— Как няма да го забележа!
— Хубаво е!
— Да, радост за окото.
— И колкото е хубава, толкова е и свястна. Да я видиш само как ми оправя възглавницата! А какви разхладителни напитки ми разбърква! При това е от добро семейство. Баща й е полковник. По-скоро е бил. Сега е покойник.
— Какво да се прави. Човек е само пръст.
— Нищо подобно. Никаква прилика между човека и пръстта. Знам го със сигурност. Но не това е важното. Опитвах се да ти кажа, че ако не беше най-големият глупак, когото съм виждал, би трябвало да се влюбиш в това момиче.
— Ами аз съм.
— Най-големият глупак?
— Не. Влюбен съм в това момиче.
— Бре! Не бях виждал такава бърза работа. А хилещата се продавачка на златни рибки?
— С нея приключих. Младежко увлечение.
Сър Ейлмър отпи голяма глътка от разхладителната напитка и заоглежда замислено племенника си.
— Ако това е лекомисленият начин, по който се отнасяш към най-святото чувство — започна след дълга пауза, като дишаше тежко, — колкото по-бързо се ожениш и мирясаш, толкова по-добре. Ако още малко потичаш на воля и се отдаваш на младежки увлечения, в най-скоро време предвиждам делото на века за нарушено обещание за женитба. Впрочем признавам, че си въздъхвам с облекчение. Няма да се учудя, ако тази твоя асистентка е излизала на сцената по чорапогащник.
— Розов.
— Отвратително! Слава Богу, че всичко е приключило. Значи, си свободен и можеш да си опиташ късмета с госпожица Първис. Възнамеряваш ли да го сториш?
— Възнамерявам.
— Чудесно. Ако успееш да убедиш това мило, изискано и във всяко едно отношение подходящо за теб момиче, ще освободя от опекунство целия ти капитал, до последното пени.
— Веднага започвам.
— Дано Бог помогне на ухажването ти — благослови го сър Ейлмър.
След десет минути Фреди вече докладваше на чичо си, че светкавичното му ухажване се било увенчало с успех, и сър Ейлмър забеляза, че като помолил Бог да ускори процеса, и през ум не му минавало, че става дума чак за такава експедитивност. Но въпреки това го поздрави сърдечно, изрази надежда, че Фреди оценява големия си късмет, Фреди го помоли да не се съмнява в това, тъй като любовта му била като червена, червена роза, сър Ейлмър каза: нищо подобно, Фреди каза, че от щастие не стъпва по земята, а лети, а сър Ейлмър каза, че това е физически възможно.
Но така или иначе старецът даде благословията и обеща да освободи капитала на Фреди веднага щом изготвят необходимите документи, така че Фреди хукна за Лондон да навести адвоката си и да се погрижи, за каквото трябва.
Докато влакът го носеше покрай кротките селски пейзажи, настроението му бе изцяло в тон с тях — ведро и доволно. Беше убеден, че е настъпил краят на тревогите му. Надникна в перспективата за идните си години и съзря там единствено радост и слънчева светлина. Ако в този момент някой кажеше на младия Фич-Фич, че към него устремно се приближава черна гръмоносна буря, която ще затули синевата на небето и ще свали температурата далеч под нулата, той не би му обърнал никакво внимание.
А когато два дни по-късно го известиха в неговия клуб, че някой си господин Ракстро желае да говори с него и го чака в малката пушалня, на него и през ум не му мина, че това е въпросната буря, дошла му на крака. С леко сърце Фреди прекоси коридора и разсеяно се попита кой ли е този Ракстро, тъй като името нищо не му говореше. В малката пушалня го чакаше висок, слаб мъж с щръкнали нагоре черни мустаци, който крачеше напред-назад и нервно вадеше зайци от цилиндъра си.
— Господин Ракстро?
Посетителят рязко се обърна и изтърва един заек. После впи във Фреди пронизващ поглед — очите му бяха черни, бляскави и зловещи.
— Да, аз съм Мортимър Ракстро.
Спомените върнаха Фреди съм онова дневно представление с благотворителна цел, когато за пръв път съзря Анабела, и тутакси разпозна високия мъж.
— А, вие сте Великия Болони.
— Това е професионалният ми псевдоним. Значи, вие сте господин Фич? Изверг!
— Ъ?
— Нали не греша? Вие сте Фредерик Фич?
— Фредерик Фич-Фич.
— Ах, пардон! В такъв случай трябваше да кажа „Изверг! Изверг!“
В следващия миг извади колода карти, накара Фреди да избере коя да е карта, да я запомни и да я върне обратно в колодата. Фреди разсеяно изпълни нарежданията. Беше силно озадачен. Нищо не разбираше от цялата работа.
— Какво значи това изверг-изверг?
Онзи гадно се изхили.
— Подлец!
— Подлец? — още повече се озадачи Фреди.
— Да, сър, подлец! Вие ми задигнахте любимото момиче!
— Нищо не разбирам.
— Значи, сте глупаво магаре. Всичко е от просто по-просто. Не виждам как по-ясно да ви го обясня. Вие
