съобразителен за възрастта си, макар че кой знае дали тъкмо така е разсъждавал; все пак имал възможност да осъществи един нов вид отвличане, тоест да вдигне със себе си една пълнолетна жертва, която сама може да подписва чековете си, а за по-сигурно ще носи и пеленаче. При това нямало защо да я убеждава или насилва, защото тя щяла да стори това по собствена воля и тогаз, все тъй по мирен начин, щял да лежи по гръб и да й тегли парите, използвайки крехкото здраве на бебето за опорна точка на своя лост. А може и да не сме на прав път, може би в началото и тя е мислела само за парите. Като си събрала скъпоценностите и разбрала къде държи мъжът й ключа от касата (дори си представям как една нощ, след неговото заспиване, тя отваря касата да преброи парите, или най-малкото да се увери, че този именно ключ отваря касата), тя сигурно се е мъчила да си изясни защо не е дала парите, за да си вземе писмата и да ги унищожи и завинаги да се спаси от тоя дамоклев меч. Но тя не постъпва така. Защото Хемингуей е напълно прав: човек или приема, или отхвърля. Важното е само предварително да ти кажат какво трябва да отхвърлиш; боговете са длъжни да ти дадат една ясна картина, за да направиш и точен избор. А не да се залъгваш от… кой знае?… от спомена за една нежност в ония следобеди в Мемфис, за оня меден месец в присъствието на трето лице; в този случай не е имало нищо по-добро — за самия Ред малко страх, малко невероятни надежди, едно нечувано удивление при вида на това щастие, което ти пада право от небето, а за Темпъл бягство от една банда при един само човек, който най-малкото й показва една имитация на ухажване и й дава възможност за пръв път да каже на мъж „да“, принуждавайки я да си вярва, че е могла евентуално да каже и „не“. Предполагам, че новият, изнудвачът, малко е приличал на брат си, просто един по-млад Ред, и — ако ми разрешите — не така опетнен, така че да си е помислила: ето, най- после мога да забравя тия шест години на борба и напрежение, на ужас и наказание. И ако тъкмо това тя имаше предвид, права е. Той е бил мъж, най-после мъж след цели шест години на опрощения, обезличили не само опрощаваната, но и нейната благодарност. Разбира се, недостоен човек, престъпник, способен на изнудвачество, порочен, орисан да носи само зло, провала и разрушение за всеки, който е достатъчно глупав да влезе в неговата орбита и да залага заедно с него. Но в сравнение с тези шест години, той поне е мъж, силен и безмилостен, неумолим в своята аморалност, а това му придава някаква цялост и чистота, човек, който никога няма да има защо, нито пък да пожелае да прощава някому за нещо, човек, който никога не би се досетил, че някой има нужда от неговата прошка; такъв човек няма да й прощава, най- многото ще я насини, два-три зъба ще й избие и ще я захвърли в канавката.
(Светлините почват бавно да помръкват, докато сцената потъва в пълен мрак, а Стивънз продължава да говори.)
В началото довереното лице била Нанси, която все още може би вярвала, че едничкият проблем е как да се намерят парите, които изнудвачът иска, без за това да разбере господарят, съпругът на господарката. Но скоро Нанси схваща, че всъщност не е никакво доверено лице, а по-скоро шпионка на господарката си: тя вижда, че Темпъл е взела парите и скъпоценностите от касата на мъжа си, но не ги е дала на изнудвача и не е получила писмата, вижда, че Темпъл е замислила нещо повече от заплащането на писмата.
(Сега вече сцената е тъмна. Стивънз продължава.)
И Нанси на свой ред намира къде Темпъл е скрила тези пари и скъпоценности, взима ги и ги укрива от Темпъл; това става през нощта, когато Гауън замина за една седмица на риболов и взе със себе си момчето с намерението да го остави в Ню Орлеанз при баба му и дядо му и на връщане да го прибере. (Към Темпъл в мрака) Сега му разкажи нататък.
Интериор, будоарът на Темпъл. 21,30 часът. Тринайсети септември предишната година.
Вратата вляво води за останалата част от къщата. Вдясно друга врата свързва стаята на Темпъл с детската стая, където в люлката е заспало бебето. В дъното френски прозорци излизат на терасата: през тях в къщата може да се влезе откъм задната страна. Вляво шкаф с отворени врати. Около него по пода са нахвърляни дрехи, което показва, че някой безразборно и припряно е ровил и вадил каквото му попадне. Вдясно камина с газова горелка. Бюрото в дъното е обърнато към публиката и от вида му личи, че и в него е ровено. На масичката в средата са шапката, ръкавиците и чантата на Темпъл, както и сак, какъвто обикновено употребяват за всякакви бебешки принадлежности. До масичката са поставени два пълни и вече затворени куфара. Цялата атмосфера подсказва предстоящо отпътуване на Темпъл и че някой трескаво, ала напразно е претърсвал стаята.
Със запалването на светлините до отворения шкаф виждаме Пийт, братът на Ред, да държи последния изваден къс дамско бельо. Около двайсет и пет годишен. Няма вид на престъпник, тоест, съвсем не е от познатите и широко известни типове на гангстери. Прилича повече на обобщения образ на мъжете, завършили колеж, на преуспяващ търговец на автомобилни части или нещо подобно. Носи обикновени дрехи, не скъпи и не фрапантни, просто облекло, каквото ще срещнеш всеки ден. Въпреки това у него има нещо подчертано „вироглаво“. Хубав, привлекателен за жените, съвсем не тайнствен, защото всекиму е ясно какво може да се очаква от него и всеки се надява, че може би тъкмо сега не би го сторил. Има нещо грубо, безмилостно, не неморално, а по-скоро аморално.
Костюмът му е летен, от лек плат, килнал е шапката си на тила и както в момента е съсредоточен, напомня младия градски детектив от някой филм. Бързо и невнимателно пребърква ефирното дамско облекло в шкафа, хвърля наоколо си и когато се изправя, вижда, че нозете му са заплетени в извадените дрехи, изритва ги, отива до бюрото и отново начева да оглежда купчината, която сам е струпал отгоре му. В израза му се чете презрително отвращение.
Отляво влиза Темпъл. Облечена е с тъмен пътнически костюм с леко, разкопчано манто отгоре, без шапка. В ръка носи коженото палто, което вече познаваме, и бебешко одеялце, а в другата — пълен биберон. Спира и оглежда разхвърляната стая. След това приближава масичката. Пийт само обръща глава, без да се отмести.
ПИЙТ:
Е?
ТЕМПЪЛ:
Не. Хората, при които живее, казват, че не са я виждали, откакто е излязла сутринта.
ПИЙТ:
И аз щях същото да ти кажа. (Поглежда ръчния си часовник) Има още време. Къде точно живее?
ТЕМПЪЛ:
А после? Ще я гориш по стъпалата със запалена цигара?
ПИЙТ:
Това са петдесет долара, нищо, че ти може да си свикнала да ги броиш на стотици. Да не смятаме скъпоценностите. Какво предлагаш? Да повикаме полицията?
ТЕМПЪЛ:
