пешком бледоликият можа да покори Америка; единичните и двойни дъги от подковите на неговите коне и говеда винаги идваха след неговите дири, колкото да укрепят победата); затворът всичко бе видял: червенокожи, бели и черни — пионери, ловци, трапери с пушки, които оставяха същите леки и безшумни, най-вече от пръсти и почти никога от пети и токове дири, каквито имаха и ограбените от тях червени — бяха ги ограбили не защото притежават вито-набраздени цеви, а защото можеха да се намъкнат в родната среда на червенокожия със същите леки стъпки и същите дири; дърварите, които оставяха дълбоки отпечатъци от токове, защото носят на раменете си тежък товар: брадви, бичкии и плугове — сечивата, с които подгониха горските жители, защото с тези брадви, бичкии и рала те направо премахнаха, унищожиха средата, в която единствено можеше да съществува горският жител; после идваха продавачите на земя и продавачите на роби и уиски: подир тях настъпваха политиците, оставящи все по-дълбоки следи в прахоляка на разширението, додето най-сетне не остана и помен от стъпките на чикасите. Затворът ги наблюдаваше от най-първия ден, когато доктор Хабершам и синът му заедно с Алек Холстън и Луи Грениър дойдоха като първи гости, а после и приятели на Икемотуби и неговото племе; после пристигна агентът по индианските въпроси, за да установи местен пост и разменен търговски пункт, след което Икемотуби и неговите чикаси ненадейно се оказаха гости, но не и приятели на федералната власт; после Ратклиф, когато разменният пункт престана да е само посолство при индианците, макар че все още ги посрещаха с добре дошли (нали в края на краищата земята бе тяхна!); после довтаса Компсън, водейки своя състезателен кон, и за кратко време стана собственик на всички индиански сметки, направени срещу тютюн, басми, дочени гащи и чайници и записани в тефтера на Ратклиф (след време той щеше да обсеби тефтерите и на самия Ратклиф), и ето че един ден Икемотуби се сдоби с коня на Компсън, а Компсън със земята, която бащите на града трябваше след туй да купуват от него, за да направят град; така пристигна и Питигру с пощата, после месечният дилижанс и новите лица заприиждаха тъй бързо, че старият Алек Холстън, вече схванат и раздразнителен, сгърбен като стар мечок пред своето тлеещо огнище дори в знойно лято, се отказа да ги свързва с каквито и да било имена (от първите трима сега той бе останал вече сам, тъй като старият Грениър не идваше до селището, а доктор Хабершам бе мъртъв); така от прашното разширение изчезна и последната диря от мокасин, последната лека и бърза следа, сочеща за последен път на запад — тя бе заличена от погледа и паметта на кората от тежкия кожен ток, дошъл не за да издържа на трудностите, а за да печели пари — той отнесе не само дирята на мокасината, но и еленовите цървули, защото сега чикасите на Икемотуби носеха дочени гащи и обуща, произведени фабрично на Изток и продадени на кредит от магазина на Ратклиф и Компсън: те идваха в селището всяка бледолика събота, носейки чуждите обуща грижливо увити в чуждите гащи под мишница, спираха на моста при потока на Компсън, колкото да изплакнат нозе, после нахлузваха гащите, навличаха обущата и пристигаха да наклякат под навеса пред магазина, дъвчейки сирене, бисквити и ментови бонбони, купени също на кредит, и сега вече не само те, а и Хабершам, Холстън и Грениър се бяха превърнали в едно анахронично страдание, отчуждени, все още не досадни, но чисто и просто неудобни;
Един ден си отидоха и те: затворът видя това: спрелия несмазан и олющен фургон с впряга от недохранени мулета, деветимата млади индианци, неукротими и горди, свободни в спомените на поколенията, синове на бащите си, наследници на царе — клекнали в очакване около фургона, тихи и сдържани, захвърлили древните смекчени от горската светлина еленови кожи на своята свобода и навлекли официално приетия необясним ритуален празничен костюм на бледоликите: панталони от вълнен плат и бели ризи с колосани предници (нали им предстоеше да пътуват, щяха да се покажат на външния свят, на чужденците; новоанглийските обуща щяха все така да носят под мишница, защото пътят ще е дълъг, а да се върви надалеко е по-лесно на бос крак), ризите без яки и без връзки, извадени над панталоните, но въпреки това блестящо опрани, изгладени; а в люлеещия се стол на фургона стоеше пълната безформена фигура на стария матриарх, скрита под чадъра на робинята, навлякла опетнената от пот пурпурна кралска коприна и наложила шапката с перата, естествено също боса, но нали е кралица, имаше още една робиня да и носи чехлите; тя постави своето кръстче в долния край на хартията и след това замина, изчезна бавно и ужасяващо при бавния и ужасяващ съпровод на скърцащите несмазани колела. Но така беше само наглед, защото в действителност, вместо да постави мастиленото кръстче в долния край на хартията, тя всъщност запали фитила на взрива, закопан под един яз, една дига, една преграда, която вече се издуваше и опъваше, надвиснала над земята и готова всеки миг да се разкъса, на която липсва само едно единствено леко драсване с перото в тази неграмотна кафеникава ръка; и фургонът съвсем не изчезна бавно и ужасяващо от сцената при бавния и ужасяващ съпровод на несмазаните колела, а бе направо пометен, вдигнат и запратен далеч не само от околията Йокнапатофа и щата Мисисипи, а изобщо вън от Съединените щати, цял и невредим — фургон и мулета, неподвижната стара и безформена индианка и деветте глави около нея — изтеглени светкавично от сцената в страничните джобове, защото сценичните работници вече тътрят и коват декорите на следващото действие, невиждайки, че завесата не е имала време да падне;
Нямаше време; следващото действие трябваше само да разчиства сцената, без да дочака сценичните работници, или по-скоро дори не я разчисти както трябва, давайки началото на още по-следващото сред призраците на едно старо време, което вече е било изсмукано и изтощено, за да не се върне никога: като че ли простата и обикновена смяна на дните не бе достатъчна, та бе необходимо седмици, месеци и години да се сбият в един взрив, в една вълна, в един беззвучен рев, изпълнен от една едничка дума: град, град с името на Джеферсън; то се появи в устата на всеки човек (и на ония лица, на които старият Алек Холстън се бе отказал да дава имена); това бе едва вчера, а утре пътят и безкрайната върволица вече ще са изместили града с една улица на юг, оставяйки затвора на една задна, странична уличка — този затвор, който като старото огледало вече много дълго бе гледал и много бе видял, или като патриарха, който заповядал или не превръщането на измазаната с кал колиба в къща, бе най-малкото предвидил нуждата от затвор и сега не само е доволен, но дори предпочита стария стол на задната веранда, далеч от шумоленето на плановете и глъчката на архитектите;
Старият затвор не обръщаше внимание на всичко това, неизменен, изолиран чрез празното пространство от суетнята около раждането на града; измазани с кал, дървените му стени още пазеха като в карцер пяната на старото време, вече бързаща да изтече: ту някой избягал роб отвреме навреме, ту някой пиян индианец или рошав наследник на едновремешните Мейсън, Хеър или Харп, които щяха да броят дните си до деня, в който, след привършването на съдилището, и затворът щеше да се превърне в тухлена сграда; но тези тухли щяха да бъдат само черупка, а отвътре старите греди и дъски щяха да си останат непокътнати; сега той вече не наблюдаваше, а просто си знаеше и помнеше: вчера бе един пущинак, един магазин и една ковачница, а днес вече не и градче, а град с име, не съдилище, а Съдилището, което се издига подобно на ракета, още недовършено, но вече внушително, фар и пътеводна звезда, вече по-високо от всичко друго в бързо чезнещата дивотия — не че пущинакът се отдръпваше пред прилива на богатата обработена земя, а по-скоро плантациите, богати и неизтощими под лемежите, надигащи се към слънцето от тресавища и блата, сами настъпваха през пречки и гъстаци, потоци, урви и гори и гонеха техните обитатели, диви хора и диви животни, и примамваха като звезди мъже, жени и деца, момичета и невести, младежи, стичащи се на пълчища със своите сечива и стоки, говеда и роби и златни пари, запретнали волове или мулета, накачулени по парните кораби, порещи старата река на Икемотуби; бе едва вчера, когато конният експрес на Питигру трябваше да отстъпи пред дилижанса, днес вече се говореше за железница на север, която да свърже Мемфис с Атлантическия океан;
И сега всичко ставаше бързо; не минаха и седем години и съдилището бе довършено, а заедно с него — и затворът; не, разбира се, нов, а старият, само че облечен с тухлена зидария и вдигнат на два етажа, с бели по краищата и зарешетени в средата прозорци; с една дума пооправиха му само фасадата, защото зад тухлите стояха същите стари, но неизкореними кости, старата неизкоренима памет: старите греди бяха взидани непокътнати в подредените тухли и под варта на мазилката, сега вече неспособни да гледат, да наблюдават новото време, което само след няколко години нямаше да си спомня, че там, зад тухлите, има греди; вече нямаше да има пияни индианци, щяха да останат само разбойниците по пътищата, прикачили свободата за късмета си, и бегълците негри, които, нямайки свобода да я залагат, залагаха само родните си краища; толкова бързо ставаше всичко: неукротимият архитект на Сътпен бе отдавна отпътувал и изчезнал
