неподкупен пощальон и грамадния катинар от ковано желязо — тази именно постоянна, упорита и небързаща последователност на нещата, върху която или срещу която се размиваха безплътните, чезнещи, но вечно повтарящи се безопасни вълни на празния, лъскав и нетраен напредък, както става е блясъка на неоновия надпис върху къщата, все така известна под името Холстънова и разположена по диагонал отсреща — този блясък избледняваше с всяко утро и не оставяше и следа върху старите тухлени стени на затвора. Само старите граждани все още го познаваха — тези непроследими и забравени от града хорица, които все така настояваха на печките с дърва, на кравите и зеленчуковите градини с работници, които след всеки празник трябва да освобождаваш под гаранция от затвора — тъкмо те, слугите, градинарите, готвачите — това бяха хората, които в същност прекарваха съботните нощи зад залостените врати и решетките на килиите и карцерите, доведени тук заради пиянство, побоища или хазарт; на другата сутрин те щяха да бъдат освободени от белите си господари. Освен тях имаше и още един вид (градът ги знаеше като Новите негри), независими, отработващи глобите си по улицата, а нощем прибирани тук да спят под бледия рубин на хотелския надпис, разквадратен като шахматна дъска от решетките на прозореца. Познаваше го и околията, защото крадците на говеда и незаконните производители на уиски поемаха към съдебната зала именно от тук, откъдето тръгваха и убийците на път към вечността (с помощта на електричеството — какво нещо е напредъкът!); в действителност затворът може би не беше кой знае какъв фактор, но бе най-малкото едно цяло число в политическата система на околията, нещо като лост за Съвета на инспекторите, нещо като сопа, която ни кости чупи, нито оставя дълготрайни белези;
Тъй че само старите го познаваха, непримиримите жители на Джеферсън и на Йокнапатофа, които са имали лично (и, без съмнение, твърдо възнамеряват и занапред да имат) вземане-даване със затвора в утрините на махмурлучестите понеделници или по време на полугодните околийски или федерални заседания на съда. И тогава внезапно вие, другокрайненецът, човек от, да речем, Изтока, Севера или Далечния запад, минаващ през градеца съвършено случайно или може би заради някое познанство или приятелство е някое от придошлите семейства, настанени в новите чисти и тихи квартали, свърнал от пътя си да се лута сред пътни знаци и бензиностанции от чисто любопитство, от желанието да научите, схванете, разберете какво именно е довело вашия братовчед или приятел тук да живее, тогава внезапно ще усетите, че тук е станало или става нещо странно: че вместо да отмрат с течение на времето, както им се полага, тия стари непримиримци като че в същност се умножават, сякаш всеки погребан се замества от двама нови: докато през 1900-та, само трийсет и пет години след ония времена, едва ли е имало повече от двама-трима в състояние нещо да ви разкажат било от опит, по спомен или просто от желание, то в 1951-а, осемдесет и шест години по-късно, такива могат да се наброят вече десетици, а в 1965-а, тоест сто години след ония времена — стотици (сега почвате да разбирате защо вашите сродници или познати са избрали това място и наричат живот живота си тук); тогава децата на второто нахлуване след последната война вече ще се изживяват като Джеферсънци и Йокнапатофци. И тези хора ще оставят всичката си работа — да седят на последната дървена скамейка под последното дърво сред конусообразните борчета, пъхнати със саксиите си в двора на съда, или на столовете по сенчестия тротоар пред Къщата на Холстън, където винаги подухва ветрец — и ще ви поведат към затвора оттатък улицата, любезно и добросъседски ще се извинят на съпругата на тъмничаря, която върти на печката грах, грис и месо, с които ще нахрани затворниците (по една паница на глава) и за които плаща Околията, и това съвсем не е за пренебрегване при синекурата на мъжа й, и ще ви покажат стъкления прозорец, на който в стари времена дъщерята на тогавашния тъмничар, положително руса, е издраскала името си и една дата — датата, в която дошлият с федералните войски лейтенант я грабнал на коня си и препуснал към хълмовете на Алабама;
Но това съвсем не е достатъчно: лицето зад стъклото. То съвсем не е символ на брачния матриархат, а фатален случай с цялата своя неумолима и безсмъртна безплодност, който повече нищо не иска, освен волята, надеждите, мечтите и въображението на всеки човек (вашите също), за да ги вплете в тази светла и крехка мрежа и капан; и не дори да ги хване с едно единствено безпогрешно хвърляне на ласото, а да ги придърпа, за да гледат търпеливо и едно по едно как се усуква златното задушаващо въже — да придърпа със сто години и вас двамата, вас и вашия домакин — вас, чуждия човек, дошъл с научна степен от Харвард или от Станфорд, минаващ през Джеферсън случайно, на път за някъде другаде, и вашия домакин, който от три поколения не е отивал по-далеч от Мемфис или Ню Орлеанз и който е чувал за Джени Линд не защото е чувал за Марк Твен или защото Марк Твен е казал хубави думи за нея, а по същата причина, която е накарала Марк Твен да говори добре за нея: не толкова, че е пеела песни, а че ги е пеела в стария Запад в старото време; който е чувал, че човекът, комуто обществено е било разрешено да носи на пояса револвер, е бил неделима част от мечтите на Мизури и Йокнапатофа, но нищо не е чувал за Елеонора Дузе, Сара Бернар или Максимилиан Мексикански, да не говорим пък за това, че императорът на Мексико е бил дори женен („Казвате, че бил женен, така ли?“ ще попита вашият чичероне, а вие ще се учудите: „Защо не, нали е била момиче от Джеферсън?“); и ще стоите в тази топла чужда стая, в която се пържи мазнина, сред регистри и хроники, сред безсмъртния шепот на сюблимното и безсмъртните имена и лица, всепоглъщащи и неутолими и вечно незадоволени: светици-демони, ангели-вещици, императрици, сирени, Еринии: една Мистингет, непобедимата, притежаваща половин век повече години от трите двайсетици, с които се хвали, за да имате възможност за избор: толкова огромно, толкова необятно по способности е човешкото въображение, че може да разпръсне и да изгори дреболиите на факти и вероятности и да остави само истината и мечтата; а после излизате и отново сте вън, под топлото обедно слънце. Късно е, вече сте изгубили твърде много време, сега ви предстои да се измъкнете сред пътните знаци и бензиностанциите обратно до шосето, което познавате и което ще ви върне в Съединените щати; не че това е много важно, и без това знаете, че нямате време, че няма пространство, че няма разстояния: има само една нежна драскотина по едно старо, почти непрозрачно стъкло и ясният не много далечен глас, долитащ сякаш от тънките радиоантени през едно огромно, огромно време:
Сцена първа
ТЪМНИЧАРЯТ:
И тая нощ, и с песните ще се свърши, нали?
Абе то и аз да бях майка на…
