Реквием за една светица

И ти ли трябва да грешиш?

НАНСИ:

Не трябва. Просто не може другояче. И той знае това. Но затова пък можеш да страдаш. Той не ти заповядва да не грешиш, само те моли. И не ти казва Страдай! Но ти дава една последна възможност най- доброто, което може да измисли. И ще те спаси.

СТИВЪНЗ:

И тебе ли? Убийцата? На небето?

НАНСИ:

Мога да работя.

СТИВЪНЗ:

Може би лирата и песните няма засега да подхождат на Нанси Манигоу. Но работа все още има — пране, метене, може и деца да тряба да гледаш да пазиш, да храниш.

(Замълчава за миг. Нанси остава безмълвна, неподвижна никого не гледа.)

А може и точно нашето дете.

(Нанси и сега остава в същото вцепенение.)

Нашето, Нанси. Защото го обичаше дори в момента, когато вдигна ръка. Ти знаеше, че нищо друго не остава, освен да вдигнеш ръка… На небето, където това дете няма за нищо на света да си спомни твоите ръце, а ще знае само любовта, защото Земята за него не е била нищо друго, освен един сън без значение. Така ли е?

ТЕМПЪЛ:

А може и да не е нашето, моето бебе; нали аз всъщност го убих, слизайки тогава от влака? И на мен ще ми е необходимо цялото опрощение, на което е способно едно шестмесечно момиченце. Може да е друго, твоето, за което си ми разправяла, дето като си била в шестия месец и онзи те ритнал в корема. Може и то да е.

СТИВЪНЗ:

(Към Нанси) Какво? Бащата те е ритнал в корема когато си била бременна?

НАНСИ:

Не знам.

СТИВЪНЗ:

Не знаеш кой те е ритнал?

НАНСИ:

Това знам. Мислех, че питате за бащата.

СТИВЪНЗ:

Значи, оня не му е бил и баща?

НАНСИ:

Не знам. Всеки можеше да бъде.

СТИВЪНЗ:

Всеки? И нямаш ли представа кой може да е?

НАНСИ:

(Нетърпеливо) Като си подложите гърба на банцига, ще познаете ли кой зъбец пръв ви е рязнал? (Към Темпъл) Ти какво ще кажеш?

ТЕМПЪЛ:

А ще бъде ли и то там да ти прости? Без баща и дори неродено? Ще има ли за него небе, откъдето да ти прости? Нанси има ли небе?

НАНСИ:

Не знам. Вярвам.

ТЕМПЪЛ:

Какво вярваш?

НАНСИ:

Не знам. Но вярвам.

(Всички замълчават, защото вън се чуват приближаващи стъпки. Обръщат се към вратата и в този миг се чува дрънченето ни ключовете. Вратата се отваря, за да пропусне тъмничаря, който влиза и притегля вратата подире си.)

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Заключвайки) Трийсет минути. Вие си казахте, не аз.

СТИВЪНЗ:

Ще дойда по-късно.

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Приближава ги) Стига само да не е много късно. Искам да кажа, ако почакате до довечера, може да имате и компания. Ако отложите за утре, ще останете без клиент. (Към Нанси) Намерих оня проповедник, когото искаше. Каза, че ще дойде на съмване. Май няма да е лош баритон. Но повече хора няма да ти трябват, нали, особено утре! Не ми се сърди, Нанси. Извършила си едно от най-тежките престъпления в околията и законът ще трябва да ти плати. И ако майката на детенцето… (Запъва се) Ето че пак се разприказвах. Хайде, щом адвокатът си е свършил работата. И утре сутрин добре да се подготвиш, че ти предстои дълъг и труден път.

(Отминава Нанси и енергично се отправя към прохода в дъното. Нанси се обръща да го последва.)

ТЕМПЪЛ:

Нанси! (Нанси не спира.) Ами аз? Дори и да има небе и някой ме чака там да ми прости, какво ще стане утре? И в дните, които идват? И ако се окаже, че там, накрая, никой не ме чака?

НАНСИ:

(Обръща се през рамо) Вярвай.

ТЕМПЪЛ:

В какво да вярвам, Нанси? Научи ме!

НАНСИ: